Никога не сме сами, ако вършим Божията воля
Разказано от Грете Шмит
В 1915 година бях родена в Будапеща (Унгария). Първата световна война бе в пълна разгара. Баща ми служеше в австро-унграската армия и се намираше на фронта. В следващата година той умря и майка ми се премести с мен в Югославия, където живееха родителите ѝ.
Тъй като майка ми не се омъжи повторно, трябваше тя да работи, а аз порастнах при сестра ѝ. Леля ми притежаваше селски имот който се намираше на около 5 км от град Марибор (северна Югославия). Там прекарах много щастливи години, като винаги чаках с нетърпение неделята, понеже тогава майка ми идваше на посещение. Междувременно копнежа ми за баща постоянно растеше.
Отношение към един Баща
Роднините ми бяха католици и тъй като в католическата църква важна роля играят небето и ада, се създаде в мен един конфликт: Не се зачитах за толкоз добра, че да отида в небето, а от друга страна не бях пък и толкоз лоша, че да отида в ада. Говорих с всеки върху този проблем, от баба ми до селския свещеник.
Особено често измъчвах майка ми с тези въпроси. Затова тя ми донесе след няколко месеца една брошура на словенски, озаглавена „Къде са мъртвите?“, която тя беше получила в града. Самата тя не бе прочела брошурата, но си помисли, че може би в нея мога да намеря отговори на моите въпроси.
Няма друга публикация, която да съм чела по-често от този брошура. Тя не само даде отговор на въпросите ми относно живота и смъртта, но също така ми показа, как може да се развие сърдечно отношение към нашия небесен Баща. Поръчах още пет брошури които исках да раздам пред черквата.
В нашето село само жените присъстваха на литургиите. Мъжете стоеха пред черквата и разговаряха за най-любимата си тема — търговията с добитък и стопанските въпроси. Така свещеникът проповядваше на жените в черквата, а аз на мъжете пред черквата. Бях едва на 15 години, но те очевидно се радваха на моят възтрог, понеже ми дадоха пари за брошурите така че можах да купя нови.
Свещеникът скоро узна за моята дейност и се обърна към леля ми. В следващата неделя той дори предупреди жените от амвона от мене казвайки: „Сигурно няма никой в селото, който да е толкова наивен, че да вярва на това, което разказва едно момиче.“ След това всички в селото се обърнаха против мене. Леля ми също се срамуваше за мене и каза на майка ми, че не мога повече да остана при нея.
Чувствах се изоставена, но чрез молитвата към Йехова бях пак укрепена и утешена. Преместих се при майка ми в Марибор където живеехме известно време щастливо. В духовно отношение пътищата ни бяха разделени, но въпреки това тя ми позволяваше да посещавам срещите на малката местна еклезия. На 15 август 1931г. символизирах моето отдаване на Бога чрез кръщението във вода.
За моя голяма скръб майка ми внезапно се разболя и след няколко седмици умря. Последните ѝ думи неизличимо се запазиха в паметта ми: „Гретел, дръж здраво на това, което имаш. Мисля, че е истината.“ След смъртта ѝ отново почувствах болезнена самотност, но отношението ми към нашия небесен Баща ми даде сила.
Така дойдох при едно семейство, което пое грижата за мене. Чиракувах в шивачния магазин, който завеждаше жената. В материално отношение бях много добре, но в сърцето си хранех желанието да посветя цялото си време на Бога. Всички в малката ни еклезия в Марибор бяха уверени, че времето, което остава на настоящата ситема, е много късо (1 Коринтяни 7:29). Тайно се помолих на Йехова да почака още с неговата намеса, докато завърша чиракуването си. Това стана на 15 юли 1933 г. и вече на следващият ден напуснах къщата, за да поема пионерската служба. С оглед на младостта ми — бях едва на 17 години — имаше дори и някои братя, които се опитаха да ме възпрат, обаче решението ми бе твърдо.
Началото на пионерската служба
Първото ми разпределение бе Загреб, град с около 200 000 жители, недалеч от Марибор. В еклезията имаше само шест вестители. Там много научих от работата с брат Тучек, първият пионер в Югославия. По-късно прекарах почти една година съвсем сама в пионерската служба. С времето пристигнаха още други пионери от Германия, където делото бе забранено от национал-социалистите.
На някои от пионерските брачни двойки служех като преводачка. Работата с тези зряли християни бе за мене много ценна. Увеличиха се познанието и разбирането ми, а и цененето ми за привилегията да проповядвам благата вест за Царството още повече се задълбочи.
С течение на времето станахме голяма група от 20 пионери, които работеха в балканските страни. Задружните ни усилия да проповядваме Божието слово така ни сплоти, че всеки бе готов в случай на нужда да помогне на другия. Тази готовност, която бе при нас като двигателна сила, може да се намери само сред Божия народ. Тази особена „връзка на единство“, любовта, все още свързва тези от нас, които са още живи (Колосяни 3:14).
Животът на един пионер е богат и толкова разнообразен като облачно небе. Чувствахме се обогатени чрез опита, който получихме като се запознахме с нови страни и народи както и техните обичаи и начини на живот. Освен това преживяхме, как Йехова се грижи за неговите верни служители, както ни осигурява това Павел в Ефесяни 3:20, а именно, че той „според неговата сила, която е дейна в нас, може да направи далеч повече от всичко, що можем да помолим или помислим“.
Любвеобилната грижа на Йехова почувствахме например когато брат Хонегер ни посети от Швейцария и установи, че трябва да ходим до 40 км пеш за да достигнем селата около Загреб в проповедната ни служба. Той наблюдаваше, че след като напускахме града, си събувахме обувките и ги увисвахме на рамото за да не изхабяваме подметките. Затова ни купи 12 колела, въпреки че изразходи за това всичките си пари, както той ни разправи по-късно. Йехова положително раздвижва сърцата на искрените. Колелата бяха равностойни на небесен подарък и ни бяха верни придружители в проповедната служба в течение на 25 години.
Един път пристигнах заедно с Вили и Елизабет Вилке в едно по-голямо хърватско село, което обработихме единично от края до центъра. Предлагахме брошурата „Справедливият Владетел“ върху която на корицата бе изобразен Исус Христос. Една година преди това, 1934г., бе убит югославският цар Алескандър и синът му Петър трябваше да поеме престола. Селяните обаче предпочитаха автономията, а не сръбски монарх.
След като прекарахме около два часа в проповедната служба, брат Вилке и аз чухме възбудени гласове от селския площад. Там намерихме сестра Вилке сред група мъже и жени, около 20 на брой, от които някои се бяха въоръжили със сърпове; други бързо изгаряха нашите брошури. Сестра Вилке не владееше достатъчно езика, за да разсее недоверието на селяните.
„Мъже и жени — извиках аз със силен глас — какво правите тук?“
„Ние не искаме цар Петър!“ — отговориха почти всички като с едно гърло.
„Ние също не го искаме“ — отвърнах аз.
Изненадани, хората посочиха картината върху брошурата и попитаха: „Тогава защо правите пропаганда за него?“ Бяха помислили, че Исус Христос е цар Петър!
Недоразумението бе изяснено и основно свидетелство бе положено за царят Исус Христос. Някои от тези, които бяха изгорили техните брошури, поискаха сега нови. Ние напуснахме селото изпитвайки голяма радост, защото бяхме почувствали закрилящата ръка на Йехова.
По-късно разширихме дейността си върху Босния, която се намира в средата на Югославия. Почти половината от тамошното население бяха мюсулмани и тук също се срещнахме с нови обичаи както и да се борим против широко разпространеното суеверие. Тъй като хората още никога не бяха видяли жена да кара колело, нашето пристигане бе сензация и любопитството нарастна. Духовниците обаче разпространиха слуха, че жена, която кара колело, донася нещастие върху селото. И така, всеки път когато започвахме работата в ново село, оставяхме колелата извън селото и влизахме пеша.
Но в края на краищата литературата ни бе забранена и често бяхме арестувани от полицията. Обикновено ни казваха да напуснем окръга и в повечето случаи двама полицаи ни придружаваха до окръжната граница, което понякога представляваше път от 50 до 100 километра. Те бяха изненадани, колко добре карахме колело, защото държахме техното темпо въпреки, че в багажа ни се намираше облеклото, литературата и малка газова печка. Придружителите ни се радваха всеки път, когато срещахме гостилница по пътя и често ни канеха на пиене, а понякога дори и на ядене. Радвахме се много на тези покани, защото малките ни парични средства не ни позволяваха такива извънредни разходи. Разбира се ползвахме също възможността да им разказваме за нашата надежда и понякога дори се случваше, някой от тях да вземе „забранена“ литература. В повечето случаи се разделяхме в приятелско отношение.
След това дойде 1936 година. Проповядвахме в Сърбия (северна Югославия) когато ни достигна новината, че в септември ще се организира интернационален конгрес в Люцерн (Швейцария) и от Марибор ще тръгне за натам специален автобус. Обаче Марибор беше на 700 км от нас — доста голямо разстояние за да се премина с колело! Но действително можахме да предприемем пътуването, защото започнахме да пестим парите си за това.
Вместо да плащаме за стая за спане, молихме селяните да ни позволят да преспиваме в сламника. Сутрин ги питахме, дали можем да купим чаша мляко, обаче в повечето случаи те не само ни я даваха даром, а дори ни канеха на пълна закуска. Почувствахме много човешка топлота и с радост си спомням за всичко това, което преживяхме тогава в пионерската служба.
Преди да тръгнем от Марибор за Люцерн, пристигнаха още други пионери от Германия. Между тях и Алфред Шмит, който бе служил осем години в Бетела в Магдебург. Една година след това станах негова жена.
Почти всички пионери можаха да посетят конгреса в Люцерн. За мен това бе изобщо първият конгрес; бях удивена от любовта и грижите на братята от Швейцария, а и също така ми направи дълбоко впечатление красотата на град Люцерн. Дори и на сън не би ми идвало, че 20 години по-късно ще служа в този град като пионер.
Дейност под забрана
Скоро след завърщането ни от красивата Швейцария започна сурово преследване. Бяхме арестувани и хвърлени в главния затвор в Белград. Братът, който бе отговорен за делото в Югославия помоли да му позволят да ни посети, но не му разрешиха. Обаче той толкова силно говореше с един от пазачите, че ние го чухме и само гласът му беше вече за нас голямо ободрение.
След няколко дни ни откараха в ръчни окови на унграската граница; литературата и парите ни бяха конфисцирани. Така се намерихме в Будапеща почти без пари, затова пък с много въшки, които ни бяха спомен от затвора. Скоро се срещнахме с други пионери и заедно с тях взехме участие в проповедното дело там.
Всеки понеделник пионерите от Будапеща се срещаха в една турска баня и покрай къпането, братята и сестрите се радваха на задружието и ’обмяната на ободрение, всеки чрез вярата на другия‘ (Римляни 1:12). Редовните срещи служеха също и за контрол, дали някой бе болен или в затвора.
След шест месеца — едва бяхме свикнали на новите обостятелства — изтече позволителното за престоя ни в Унгария. Междувременно Алфред и аз се бяхме оженили. Сега ни се предложи да подадем молба за виза за България. Пионерска двойка бе изгонена от там и десет хиляди брошури, които те бяха поръчали, бяха готови в една малка печатница в София. Тъй като литературата на брачната двойка бе публично изгорена, знаехме какво да очакваме.
Даде ни се виза за България, валидна за три месеца. Нощем минахме през Югославия и един отговорен брат ни чакаше на една определена гара, за да ни даде парите за брошурите. Без пречки пристигнахме в София и намерихме подходяща стая.
София бе модерен град с около 300 000 жители, но там нямаше Свидетели на Йехова. В деня след нашето пристигане отидохме в печатницата. Притежателят бе чул за забраната на нашата литература и изгонването на двойката. След като узна, че сме дошли за да му заплатим за работата, той почти ни прегърна. Опаковахме брошурите в празни чували и минахме покрай доста полицаи, които за щастие не чуха как сърцето ни бие.
Следващият ни проблем бе, къде да складираме брошурите и как да разпространим такъв огромен брой само за три месеца. Наистина изпитвах страх пред тази планина брошури, понеже още никога не бях видяла толкова много наведнъж. Но Йехова пак се оказа наш помощник. Имахме необикновен успех и всеки ден раздавахме до 140 брошури. Освен това след няколко седмици пристигнаха брат и сестра Вилке за да ни помагат.
Един ден обаче всичко щеше почти да се провали. Проповядвах в участък с магазини. В една сграда на всяка врата се намираше една табела от месинг с надпис „д-р. така и така“. След около два часа срещнах един възрастен господин, който ме погледна недоверчиво отгоре до долу. Той ме попита, дали знам къде се намирам.
„Не знам точно каква е тази сграда, но установих, че тук очевидно имат бюра всички видни адвокати“ — отговорих аз.
„Намирате се във въртешното министрество“ — каза той.
Сърцето ми почти спря да бие, но въпреки това отговорих спокойно: „Ах, затова всички господини бяха толкова учтиви!“ Тези думи оказаха успокоително влияние върху него и той ми върна паспорта след като го бе основно разгледал. С облекчителна въздишка излязох и благодарих на Йехова за неговата закрила.
Накрая всички брошури бяха разпространени и денят наближаваше, когато трябваше да напуснем България, „страната на розата“. С голямо нежелание напуснахме всички тези приветливи хора, но споменът ни за тях здраво се вкорени в сърцата ни.
Тъй като притежавахме германски паспорти, ни позволиха да се върнем в Югославия, но ни се даде само краткотрайно позволение за престой. След това трябваше да спим всяка нощ на друго място, за да не ни арестуват. Такъв живот водехме за около шест месеца. Пред втората половина на 1938 година ни се съобщи чрез писмо от бюрото на дружеството в Берн, да се опитаме да дойдем в Швейцария. Националсоциалистите бяха вече окупирали Австрия и политическият натиск все повече растеше. Югославското правителство дори бе вече предало някои от германските пионери на националсоциалистите.
Така мъжът ми и аз отпътувахме поотделно за Швейцария: Алфред през Италия, а аз през Австрия. Щастливи бяхме пак обединени и започнахме отначало работа на фермата на дружеството в Шанелаз, а по-късно в бетела в Берн. Това бе за мене съвсем ново. Трябваше да свикна да водя дом по швейцарски начин и развих още по-голямо ценене за организацията на Йехова.
Укрепващата сила на Йехова
През и след Втората световна война служехме в Бетел, но през 1952 година поехме Алфред и аз отново пионерската служба, която бе оформила нашият живот. Никога нямахме собствени деца, но в течение на годините почувствахме любовта на многото от нашите духовни деца. През февруари 1975 година например получихме следното писмо:
„Мога още да си спомня денят, когато един мъдър мъж със сиви коси посети един твърдоглав евангелски църковен съветник и му предложи изучаване на Библията. Резервирано и критично приехме моите роднини и аз това предложение и като беряните разгледахме онези мисли след което трябваше да признаем, че ти ни бе донесъл истината. . . . Какъв любвеобилен Баща е Йехова Бог! Той заслужава възхвала и чест за неговата приветливост и милосърдие. Но ние искаме да благодарим от все сърце на вас, Алфред и Гретел, за голямото търпение, което имахте с нас. Нека Йехова богато да ви благослови за това. Искрено храниме надеждата, че и на нас ще ни даде силата да издържим.“
През ноември 1975 година мъжът ми внезапно умря поради сърдечен удар. В течение на 38 години бяхме служили заедно на Йехова и бяхме преживяли висините и нисините на пионерската служба. Така се създаде много тясна връзка между нас. С неговата смърт ме обхвана чувство на празнота и самотност. Но с това, че потърсих убежище при Йехова, бях наново утешена.
Отношението към нашия небесен Баща ми даде сила през изтеклите 53 години, прекарани в целодневната служба. И аз чувствам като Исус Христос, който каза: „Аз не съм сам, защото Бащата е при мене“ (Йоан 16:32).
[Снимка на страница 28]
Алфред и Фрида Тучек през 1937г. в пълна екипировка в проповедната служба в Югославия
[Снимка на страница 30]
Алфред и Грете Шмит като пионери в Мостар в мюсулманската част на Югославия (1938г.)