Християнското становище към изображенията

„ОБЪРНАЛИ сте се от идолите към Бога . . . , за да служите на жив и истинен Бог“, писал апостол Павел на християните в Солун (1 Солунци 1:9). Наистина, мнозина от християните от първото столетие са били преди това езически идолопоклонници (1 Коринтаяни 6:9–11). Когато обаче приели християнството, прекъснали старите практики.

Поклоните пред идоли са станали толкова разпространен обичай, че християните са били усмивани за това, че в отдаването на чест на Бога не са употребявали никакви предмети. Някои дори са ги обвинили в атеизъм. Тогава как се е стигнало до там, че в християнския свят се е развил толкова много култът към най–различни изображения?

Откъде произхождат „християнските“ изображения?

Много езически обичаи са били приети от „християните“ след привидното обръщане към вярата на римския император Константин. „В дните на Константин“, обяснява специалистът по история на религиите Едван Беван в книгата „Свети изобажения“, „християнският свят все по–често си служел с кръста, на който не след дълго започнало по различен начин да се отдава почит.“ Това е направило път и за други форми на предмети на култ. В тази книга е отбелязано: „Изглежда съвсем правдоподобно, че преди картини да станат предмет на култ, най–напред е станало обичай да се обожава кръста . . . . Той може да се срещне върху християнските архитектурни паметници и произведения на изкуството едва след времето, когато Константин е дал пример за това върху своя лабарум [войсково знаме с изображение на кръста]. Този процес е продължавал. Йоан от Дамаск, който и в католическата и в източноправославните Църкви е считан за „светия“, е написал през VIII–ия век от н.е.: „Подобно както светите бащи разтуряха светилищата и параклисите на дяволите и на същото място издигаха параклиси с имената на светиите, на които сега отдаваме чест, също така унищожаваха изображенията на дяволите и ги заместваха с изображения на Христа, Богородицата и светиите.“

Тома Аквина, католически „светия“, който е живял през XIII–ия век, допълнил: „С еднаква почит трябва да се отнасяме както към изображението на Христа, така и към самия Христос . . . Кръстът заслужава същото благоговение както Христос, т.е. латрия [католически израз за най–висока форма на култ], и затова молим и умоляваме кръста така, както се обръщаме към самия разпнат.“

Аквина е считан от католиците за значим авторитет в доктрината за „култа към изображенията“. Според Нова католическа енциклопедия тази практика е получила „изчерпателно обяснение“. Въпреки всичко, очевиден е фактът, че „християнското боготворене на изображенията просто е заело мястото на езическото идолопоклонство.

Оправдаване на употребата на религиозните изображения

Много хора, които днес отдават почит на религиозните изображения, не биха се съгласили да нарекат това идолопоклонство. Подобни възражения съвсем не са нещо ново. Още през IV–ия век, така нареченият свети Август се подиграл с езическото разбиране на почитателите на идоли, пишейки: „Един диспутант, смятащ се за образован, говори: ‘Аз не обожавам камъка или статуята, която нищо не чувства . . . Не почитам това изображение, просто обожавам това, което виждам, но служа на този, когото не виждам.’“ С други думи такива хора твърдят, че почитат само невидими личности представяни чрез техните изображения. „Давайки обяснение за своите изображения“, допълнил Августин, „считат себе си за умели диспутанти, убедени, че не почитат идоли, докато в същото време се покланят на дяволите“ (Коментар на книгата Псалми от Августин).

Наистина католическите теолози с готовност осъждат идолопоклонството, но когато ставало дума за личното им отношение към предметите на култа, много често се защитавали с подобни оправдания, както езичниците. Например, относно изображението на Христос и Мария и „светиите“, организираният през XVI век Трентски католически църковен събор бил решил: „Трябва да се обхождаме с тях с уважение и почитание, което обаче не означава, като че ли вярваме, че в самите тях се съдържа някаква стойност или божествена сила.“ Тогава защо е препоръчван такъв култ? Църковният събор обяснил: „Отдаваната им почит преминава върху техните първообрази, затова посредством изображенията, които целуваме, пред които сваляме шапка и лежим по очи, ние обожаваме Христа и почитаме светиите, които те ни напомнят.“

До ден днешен католическата Църква по идентичен начин оправдава идолопоклонството: обяснява, че изображенията и статуите представляват само помощно средство за съсредоточаване на вниманието върху определени небесни естества, като и това, че такива изображения не притежават никаква сила и власт. Но доколко това се потвърждава в практиката? Дали всички, които си служат с тях, действително са убедени, че „не съдържат никаква стойност или божествена сила?“

Изображения — мнението на обожателите

Испанският град Севилия е сцена на фанатична ривализация между поклонниците на две „богородици“, Виржен де ла Макарена и Виржен де ла Есперанца. В катедралата в Шартър (Франция) се намират дори три „Деви Марии“ — Нотр Дам от Пилар, Нотър Дам от Крипт и Нотър Дам от Бел Вериер — и всяка от тях има собствени почитатели. Очевидо е, че хората се убедени, че тяхното изображение в някакво отношение надминава останалите — но нали и трите представляват едно и също лице! Съвсем ясно се вижда, че не проявяват уважение към живите първообрази, а към техните подобия.

Следователно, това, което католическата Църква оправдава като относителна почит, често се оказва в същността си култ към изображението. Теологичните тънкости имат твърде малко значение в сравнение с това, което е ставало на практика през вековете.

Какво казва Библията?

Библията решително отрича теорията на теолозите. Бог категорично е забранил на древните израилтяни да практикуват идолопоклонството (Изход 20:4, 5; Второзаконие 4:15–19). Наистина, позволил е да направят известни подобия — например Моисей е направил медна змия. Но да се покланят на такива предмети с израз на почит е било строго забранено (Числа 21:9; 2 Царете [бъл. 4 Царете] 18:1, 4).

Понякога израилтяни са престъпвали тази забрана. Например в полите на планината Синай са си направили златен телец, за да му се покланят. Колко срамно са унижили себе си с това, че ‘разменили славата на Бога с изображението на вол, който пасе трева’! (Псалм 106:20). И подобно на някои днешни теолози те са твърдели, че не отдават почит на този телец, а на самия Бог. „Тия са боговете ти, о Израилю“, викали те, „които те изведоха из египетската земя“ (Изход 32:1–5). Обаче Йехова не се съгласил с такова „относително“ обожаване, което всъщност е било очевидно връщане към египетската религия (Деяния на апостолите 7:39–41). Израилтяните явно са престъпили завета, с който са се обвързали в подножието на планината Синай, така че ги заплашвала погибел (Изход 32:9, 10, 30–35; Второзаконие 4:23).

Но защо Йехова Бог толкова решително се противопоставил на използването на предмети за култ? Най–вече поради това, че те са безсилни, просто са нищо (Второзаконие 32:21а; Псалм 31:6). Пророк Йеремия ги сравнил с плашила за врабци, нямащи в себе си живот (Йеремия 10:5, 14). Също така и Исаия се присмивал на хора, които от едно парче дърво са разпалвали огън за приготвяне на храна, а от друго са си създали бог. Този пророк е предупреждавал, че такива идолопоклонници „не знаят, нито разсъждават, защото са замазани очите им, те не виждат нищо повече и сърцето им не става разумно“ (Исаия 44:13–18).

Особено смъртоносна заплаха свързана с култа към изображенията създава обстоятелството, че те могат да представляват средство за контакт с демонични сили. Псалмистът написал за израилтяните: „Те служиха на идолите си; те станаха примка за тях. Те принесоха синовете и дъщерите си в жертва на демоните“ (Псалм 106:35–37; сравни Левит 17:7; Второзаконие 32:17). Това е отворило път за други суеверни и дори спиритистични практики. Следващ пример е цар Манасия, който подновил в Израил идолопоклонството. Стигнало се до там, че „издигна жертвеници и на цялото небесно множество вътре в двата двора на Божия дом“, както и „упражняваше предвещания и вършеше магии“ (2 Царете [бълг. 4 Царете] 21:1–6).

Християнско–гръцките Писания предупреждават за същите опасности. В Новия библейски речник се казва: „Критиката на идолопоклонството в Стари Завет . . . е основана на същите две истини, които по–късно потвърдил апостол Павел: че идолът е нищо, но все пак в него се крие известна демоническа сила, затова такъв предмет представлява сериозна опасност в духовно отношение.“ Павел писал: „Ние [знаем], че няма никакви идоли в света и че няма друг Бог, освен единия.“ Но той също предупредил: „Онова, което жертват езичниците, жертват го на демоните, а не на Бога; но аз не желая вие да имате общение с демони“ (1 Коринтяни 8:4; 10:19, 20).

А злите духовни сили усилено се стремят да придобият власт над единични хора. Павел писал: „Нашата борба не е срещу кръв и плът, но срещу князе и власти, срещу господарите на този мрачен свят, срещу духовните сили на нечестието в небесните места“ (Ефесяни 6:12). Култът към всякакъв вид изображения притъпява духовната чувствителност, подсилва суеверието и улеснява влиянието на тайнствените сили на този мрачен, дяволски свят.

Обожаване „в истина“

Много искрени хора си служат с предмети за религиозен култ, за да се харесат на този, който изслушва молитвите. Укрепването на връзката с Бога е твърде желателно. Но имаме ли право ние да решаваме как да се приближим към него? Няма съмнение, че трябва да се стремим към доближаване до Бога по начин, който се харесва на него самия. Исус заявил: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не дохожда към Отца, освен чрез мене“ (Йоан 4:6). Това изключва възможността да се използват идолопоклоннически изображения. „Но иде час, и сега е, когато истинските поклонници ще обожават Отца с дух и истина; защото такива иска Отеца да бъдат обожателите му. Бог е дух, и ония, които го обожават, трябва да го обожават в дух и истина“ (Йоан 4:23, 24).

Може ли да бъде представен дух чрез материално изображение? Не. Никаква картина, независимо от нейната красота, никак не ще успее да достигне славата на Създателя. Именно за това никакви изображения на Бог никога няма да отговарят на истината. (Сравни Римляни 1:22, 23). Следователно, би ли обожавал „в истината“ някой, който се приближава до Бога посредством някакво лъжливо изображение?

Свидетелите на Йехова са помогнали на хиляди хора да отхвърлят идолопоклонническите практики и да станат такива обожатели, каквито Бог желае. Разбирайки благодарение на Библията какво е неговото мнение за религиозните култови предмети, такива хора са изчистили къщите си от тях и са престанали да си служат с такива при отдаването на почит на Бог. (Сравни Второзаконие 7:25). Трябва да се признае, че не винаги е лесно. Обаче те са се ръководили от искрено желание за точно придържане към Божието Слово, Библията, която призовава истинските християни: „Дечица, пазете се от идоли!“ (1 Йоан 5:21).

[Блок на страница 7]

Иконите никога ли не стават идоли?

„Икона“ се нарича определен вид изображение, по–точно религиозна картина, пред която благоговеят членовете на православната Църква. Някои от тях представят Христос, а други Троицата или Мария, „светии“ и ангели. Православните теолози, също както католическите, оправдават обожаването на икони като посредническа форма на култ, представляваща относителен акт за изразяване на почит на обитателите на небето, изобразени върху тези картини. „Иконата“, твърди руският теолог Сергей Булгаков, „е винаги само предмет; тя никога не става идол или кумир.“

Същевременно обаче православната Църква учи, че иконата може да донесе специални благодеяния на обожателя, който ѝ се моли, при условие, че е била „осветена“ от Църквата чрез приложение на съответен ритуал. „Обрядът за осветяване на икони“, обяснява Булгаков в книгата си Православната Църква, „представлява връзка между картината и нейния първообраз, между това, което е представено, и самото изображение. Вследствие на осветяването на иконата на Исус може да се стигне до мистична среща на правоверните с Христос. Същото е и с иконите на Дева Мария и светиите; те представляват като че ли продължение на техния живот на земята.“

Освен това, на много такива изображения на Мария са придавани свръхестествени сили. „При все, че тя остава в небето“, уверява Булгаков, „все пак живее с нас живот на нашия свят, страда с неговите страдания и плаче с неговите сълзи. Застъпва се за света пред трона на Бога. Тя се открива на хората чрез прочути с чудесата си икони.“