Инвалиди, които не допускат това да им попречи на проповядването

ХУБАВИЯТ на вид млад човек с двете шини на краката си е двустранно парализиран. Жената със сияещите очи е глухонема. Тримата любезно усмихващи се мъже страдат от мускулна дистрофия. Какво общо имате те? Че са инвалиди? Може би. Че разполагат с известни способности? Несъмнено! Всички те са квалифицирани служители на Бога и му служат като пионери (целодневни проповедници).

Всеки от тях казва, че успеха му като пионерски възвестител се дължи на три фактори: 1. положителното ръководене от Йехова Бог чрез неговата любвеобилна организация; 2. неотклонната помощ от страна на близките и членовете на християнската еклезия и 3. сърдечното желание да увеличат служебните предимства. Нека да видим, защо и как се оказват тези инвалиди като годни възвестители.

Парализиран, чийто живот всецяло е запълнен

Въпреки, че 35 годишния Мазасхи Токитзу не може да ползва краката си, от пет години е общ пионер. Още от младежките си години мечтаел да стане учител по спорт. Когато бил на 15 години паднал от лоста и с това се сложило край на неговите мечти. Това било така ужасно за него, като че ли светлината на живота му била угаснала завинаги. Но когато започнал да изучава Библията, тази светлина го озарила отново. Този път бил проникнет от светлината на истината. (Сравни Йоан 1:5.) След десет месеца Мазасхи се кръстил като Свидетел на Йехова. Нека да чуем защо и как е станал пионер.

„Още в самото начало на библейското изучаване чувствувах, че то има за цел да ме обоспособи аз от своя страна да проповядвам на други. Ето защо използувах всяка възможност и говорех с всички, които идваха при мене в дома ми. За мен пионерите беха хора, на които човек наистина може да завижда. Колко много желаех да мога и аз като тях вески ден да отивам и проповядвам на други! Парализирани са податливи на гнойни рани и пролежки. На хълбока имах сериозни възпаления, които отделяха гной и кръв. Много време се изискваше да се сменят превръзките по няколко пъти на ден. Тъй като мислех, че в тази система никога не бих могъл да служа като пионер, то всеки път когато четех сърдечните думи в публикациите на Стражева кула отправени към ония, които не можеха да бъдат пионери, очите ми се просълзяваха.

По причина на пролежките винаги имах лека температура. Интересно е, че когато започнах да посещавам събранията на християнската еклезия, тя спадна. По съвета на брат, които е лекар, подложих се на операция на пролежките. Втората операция бе напълно успешна, така че след петмесечна реконвалесценция можах да започна с помощник–пионерска служба. По онова време мислех, че ако започна като общ пионер няма да мога да се справям правилно с предимдството ми като старейшина в еклезията. Еклезията току що бе основана и аз бях единствения старейшин.

По същото време имах намерение и да се ожена. Но сестрата не отговори на чувствата ми. Бях дълбоко наранен и заключих, че е Божия воля и че докато има толкова работа в еклезията, няма време за чувства. Най–добрата медицина според мене беше да се посветя още повече на теократическата дейност. Два месеца по–кьсно получих названието ми за общ пионер. За парализиран, които провежда пионерска служба е много по–важно личното приспособление отколкото физическото. За да постигне това, което си е поставил за цел, той е зависим от други. Ето защо трябва да се научи на всяка цена, любезно да накара други да му помагат. Тъй като мога да използвам колата си за проповедната служба, спирам колко се може по близо да входа на къщата. Работя винаги с друг възвестител, който пътува с мене в колата. Помощника ми носи чантата и знае реда, по който ми трябва нещо от нея.

В тесните улици заставам понякога точно пред вратата и викам силно, за да ни обърне внимание собственика на къщата. Ако се намират стълби, помощника ми отива до вратата и показва билбейските пасажи докато аз оставам долу и водя разговора. Лесно достигаеми къщи в една редица и жилища на партера от апартаменкъщи предоставят братята на мене. Когато провеждаме служба само със списания, освобождавам помощника си от тежестта на чантата, като вземам само списания и брошури.

Тъй като съм надзирател за службата отивам с удоволствие при библейски изучавания. Такива изучавания провеждаме в лесно достигаеми къщи на възвестители или при мене. Аз наистина съм зависим от помоща на моите братя. Но не само приятелите ми трябва да знаят, колко много ми помагат, а също така и аз трябва да зная, как мога да се окажа благодарен за техната помощ.

В началото на пионерската ми дейност по–голямата част от времето изразходвах за писане на писма. Сега понеже мога да нося целия ден шините на краката си без да се получават някакви усложнения, прекарвам цялото си време заедно с други пионери и възвестители в проповедната служба. Непосредствена полза от това, че целия ден прекарвам в служба е здравия сън. Понеже ползвам всеки ден Библията, убеждението, че притежавам истината, укрепва. И понеже съм всеки ден в непосредствено съприкосновение с ежедневните проблеми, виждам, колко спешно се нуждаят хората от истината и моята любов към тях се задълбочава. И чрез това, че работя винаги с други, имам време и възможност за пастирската ми дейност и това допринася за по–добро опознаване на стадото.

Разбира се, моята надежда е отправена към новата система на нещата, когато ще мога да служа на Йехова със здраво тяло. Но не трябва да се чака докато тя настъпи. Да ме служиш още сега, било то с ограничения или не е най–доброто, което могат да правят стари и млади.“

Тя търси слушащи уши

„Детството ми беше изпълнено с много сълзи“, казва Катзуко Ямамото. На двегодишна възраст тя загубва слуха си, когато вдигнала висока температура при боледуване от дребна шарка. Спомня си за мъченията, с които било свързано посещението на училище и немилостивите подигравки от страна на други деца. Щастлива е, че от 1981 година служи като пионер и иска да ни разкаже, как провежда тази дейност.

„Тъй като в проповедната служба не мога да разговарям с хората, това което искам да им кажа, написвам на лист хартия и го показвам на собственика. Често моля някоя сестра да ме придружи, за да съм сигурна, че ме разбират. Понякога първото повторно посещение правя сама, а при второто моля сестра да ме придружи. Можах по този начин да провеждам библейски изучавания. Много съм щастлива, че мога така да покажа колко дълбоко ценя добрината на Йехова.“

„Изпълнените със сълзи дни“ от детинството на Катзуко са отдавана забравени. Днес тази приветлива християнка намира истинска радост в изпълнения и живот като пионер.

Трима братя, които встъпват в действие

Братята Таницоно са в четиридесегодишната си възраст и страдат и тримата от мускулна дистрофия на таза и пояса. Преди да се запознаят с истината, целият им живот бил изпълнен със светска работа с надеждата, да не мислят за постоянното отслабване и преждевременната смърт, в последствие на тази болест. Независими един от друг изучавали Библията и така се запознали с истината. Но какво могли да направят за да увеличат дейността си, тъй като искали да покажат на Йехова техното уважение? Тозхими, най–младият от тях, разказва:

„До 1979 година живеех при Акими, по–стария ми брат и неговата жена. Понеже след това не можех повече да се грижа за себе си, отидох при брат ми Йозхито в дом за гледане на болни. Там започнах с помощник–пионерска дейност и през следващите пет години изучавах Библията с много деца от болничното отделение. Едно момче трябваше да престане с изучаването, тъй като родителите му се противопоставиха доста сериозно на това. Но след умолително настояване те отново се съгласиха. Когато това момче умря на 16 години имаше твърдата надежда за възкресението. Около година по–късно ми се обадиха по телефона родителите, които в миналото бяха враждебно настроени. Имаха проблеми с по–младата си дъщеря и бяха на мнение, че изучаването на Библията ще ѝ помогне.

Брат ми Йозхито и аз искахме с удоволствие да станем общи пионери. Бихме ли обаче могли да достигнем необходимите 1 000 часа за годината? Наистина трябваше само още 30 часа да прибавим към дейността ни досега, но бяхме ли телесно в състояние да издържим? След това пък мислехме: ‘Ако сега не го направим, ще дойде момент, когато повече не можем.’ Думите на Павел от 1 Коринтяните 9:16 ни се появаваха непрекъснато в разговорите ни: ‘Тежко ми, ако не проповядвам благовестието!’ В края на краищата ние сме задължени да проповядваме благовестието, все едно дали сме в добро здравословно състояние или не. Ето защо подадохме молбата и на първи септември 1984 година започнахме с общата пионерска дейност.“

Йозхито добавя: „Когато през януари 1976 година се опитах, за известно време да провеждам пионерска дейност се разболях и бях прикован за два месеца на легло. Най–голямия ми страх беше да не се разболея поради усилията в пионерската служба и да се наложи да пропускам събранията на еклезията. За щастие до август 1985 година можах да изпълня годишния план от часове и не пропуснах нито веднъж събранията по причина на пионерската ми дейност.“

Тозхими казва: „Нашата служба се състои преди всичко в писане на писма. Те са отправени към хора, които не могат да се срещнат по домовете им по време на служба от къща на къща, към приятели и роднини, невярващи близки на братя от еклезията и към жителите на планинска област, която може само два пъти в годината да се обработва по време на служба от къща на къща. На други пациенти както и лекари, медицински сестри и практиканти свидетелствуваме неформално. Досега са познали истината шест пациенти. Трима от тях започнаха с проповедна служба и се намираха непосредствено преди кръщение когато умряха. Ние извличаме физическа полза от това, че сме заети и чувствуваме духовно задоволство, понеже знаем, че провеждаме проповедното дело, както и сърдечната радост, че можем да насърчаваме други.“

Йозхито допълва: „Като старейшини в еклезията можем от опит да разговаряме с онези, които се стремят към пионерска служба. Когато дадохме пионерската молба за кандидатствуване, две стари сестри се почувстваха подбудени да поемат също пионерската служба. Особено съм щастлив, че промених по–раншния ми отрицателен начин на мислене в съответствие с Псалм 119:71 и мога да мисля сега така, както Йехова. Да, ‘Добре ми стана, че бях наскърбен, за да науча твоите [Божиите] повеления’.“

Но нека вземе думата сега най–възрастният брат. Акими казва: „Благодарение на добротата на братята и на моята мила, готова за помощ жена мога да върша в теократично отношение, това, което правя. Не мога да вървя нито една крачка. От 14 години вече братята ми помагат да посетя всяко събрание и всеки конгрес. Когато започнах с изучаването, разговорите на младите хора се въртеха винаги около преживелите случки на пионерите. Както се препоръчваше в бюлетина Нашата царска служба исках да опитам пионерската служба поне една година. Имах известни съмнения относно телесното ми състояние, но дадох обещание на Йехова в молитвите си и от пет години насам го подновявам всека година. В проповедната служба използвам триредно колело за инвалиди. С това мога да отида до вратата на много къщи. Често седя на места, където минават много пешеходци. Ако са само малко на брой, тогава се моля, да мине някой, който има слушащо ухо, което и скоро след това се изпълнява. Онези, с които изучавам Библията идват при мене в къщи. Досега можах да помогна на осем души да напреднат и да се кръстят.

Понеже съм председателствуващ надзирател и надзирател на теократичнота пропроведническа школа, отивам рано на събранията за да мога да поздравя братята. Трябва да използвам времето преди и след събранията защото не мога лесно да посещавам братята в къщи. Пастирската дейност извършвам обикновено по телефона.

В последните четири или пет години физическите ми сили чувствително намаляха. През ноща не мога да помръдна буквално нито един мускул и когато лежа в леглото се натрупва таково напрежение, че имам чувството, че се намира огромна тежест върху мене. Жена ми премества много нежно крайниците ми, за да се създаде известно облекчение. Сърдечните и нежни думи на братята също ми помагат да запазя радостен вид, който отразява, както се надявам, състоянието на сърцето ми, а не това на тялото ми.“

Досега не е възможно да се спре напредването на болестта, от която страдат братята Таницоно. Те обаче смятат, че чрез това, че са заети в проповедната служба, че се грижат за нуждите на хората, че работят тесно със съхристияните и чувството, че живота им е запълнен чрез службата им за Бога като пионери, всичко това е допринесло за ограничаване до минимум напредването на болестта. Колко са благодарни на Йехова!

Решени, въпреки инвалидност

Тези обоспособени възвестители не допуснали, тяхната телесна повреда да заглуши любовта им към целодневната служба и техното усърдие. Както апостол Павел и те са решени към следното: „Затова ние не се обезсърдчаваме, но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява“ (2 Коринтяните 4:16).

Разбира се не всеки инвалид може да стои в целодневна служба. Условията при всеки са различни. Но това, което всеки по–отделно може да направи за да слави Всевишния и да помага на други в духовно отношение, ще му донесе голяма радост, вътрешно задоволство и благословиите на нашия любвеобилен Бог Йехова.

[Снимки на страница 24]

Мазасхи Токитсу

Катсуко Ямамода

Акими Таницоно

Тохими Таницоно

Йозхито Таницоно