‘Търсете най–напред Царството’ — нашата семейна цел

Разказано от Стен и Джим Уъдбърн

„ТОВА БЛАГОВЕСТИЕ ми отне цялото семейство!“ Ако разгледаме по отблизо изминалите 50 години, можем да разберем напълно гнева на нашият духовник. Ние Уъдбърнс живеехме в Уайтхивен (Англия) и бяхме седем братя и сестри. В късо време станахме един след друг Свидетели на Йехова.

Започна се с това, че Джон, моят по–възрастен брат, купи две книги, от които едната беше БОЖИЯТА АРФА. Той ги получи от Ида Еклес, една целодневна проповедничка (пионерка), която още днес служи верно в Блекпул. Джон посети веднага събранията на Свидетелите на Йехова. В 1936 година заминахме тримата Джон, Том и аз. Стан за Глазгоу, за да чуем Радзерфорд, тогавашният президент на дружеството Стражева кула, който говори на тема „Хармагедон“. Въпреки, че това беше нашият първи конгрес, ние се включихме към 70 доброволци, които при доклада на брат Радзерфорд служеха като разпоредители.

Целодневна служба и военно време

В 1937 година пристигна един усърден брат от главното Бюро в Бруклин, който трябваше да поеме надзирателството в бюрото–клон в Лондон. Това беше брат Шрьодер, който днес е член на ръководното тяло на Свидетелите на Йехова. Какво голямо поощрение беше той за нас по–младите, които се стремяхме към целодневна служба! Двама от моите братя и аз последвахме призива за пионери в началото на 1939 година, тъй като свободно разполагахме с нашето време и нямахме никакви семейни задължения.

Световната сцена се смени с един замах и на 3 септември 1939 година Великобритания обяви война на Германия. Върху проповедното дело се упражняваше голям натиск. Ние също много скоро бяхме конфронтирани с въпроса за християнска неутралност.

Когато бях изправен пред съда поради отказ на военна служба по причина на съвестта, моето възражение — за ядосване на съдията председател — бе подкрепено от седемте съдебни зеседатели и на мен ми бе позволено да продължа моята служба. Том също бе освободен от военна служба. Джон, Джим и Мартин нямаха това щастие. Те трябваше да отидат в затвора.

В онези военни години натрупахме чудесни опити и някои от тях бяха дори доста забавни. Веднъж един полицай навря главата си в прозореца на моята кола с високоговорител и ми обясни, че селяните му докладвали, че приемам и предавам вести от националсоциалистите. Но той скоро установи, че в колата се намираше само един грамофон с усилвател и никакъв радиоприемник.

Джим беше отишел междувременно в Бирмингам, град в индустриалната зона на средна Англия. Там той получи добро обучение в пионерската дейност като работеше на страната на дългогодишният служител Алберт Лойд при посещаването на търговци. Градът страдаше от непрекъснати бомбени нападения и даже нашата хубава, централно разположена зала на Царството беше засегната от бомби. Но проповедната дейност се разпространяваше и във външните райони бяха основани много еклезии.

Братята многократно имаха основание да бъдат благодарни за закрилата, която чувствуваха, когато отиваха в области, за да донесат на хората библейска утеха. И колко голяма бе тази нужда! Аз все още мога точно да си спомня онази сутрин. когато бе обявена войната. В едно малко валишко селце бях пуснал записаният на грамофонна плоча доклад на тема „Краят на света“. Бързо се събраха хора около мене и искаха литература. В съвсем кратко време можах да раздам 38 книги. Ето защо никак не е за учудване, че числото на Свидетелите на британските острови от 1939 до 1940 година почти се удвои, така че в края на войната имаше 13,150 възвестители.

Нашите пътища се разделят

Наскоро след края на войната заминах за Съединените щати за да посетя 8–мия клас на Гилеад — библейската школа на Стражева кула в Ню Йорк. Джим и Мартин бяха назначени като районни надзиратели и продължаваха да изпълняват привилегиите си в службата във Великобритания. При заключителното тържество в 1947 година научих, че съм разпределен като окръжен надзирател на британските острови. Пет години пътувах из страната и на края на почти всяка седмица председателствувах един районен конгрес. Джим, Мартин и аз пропътувахме в ония години цялата страна.

Но в 1950 година, когато Джим беше поканен да посети 15 клас на Гилеадската школа, нашите пътища се разделиха. Заключителното тържество се проведе на 30 юли 1950 година на международния конгрес „Теократично увеличение“ на Свидетелите на Йехова и той бе изпратен в южноамериканската страна Еквадор. Нека сам да разкаже за себе си.

Мисионерска дейност в Еквадор

Мисионерската дейност в Еквадор беше предизвикателство за нас, защото имахме голями трудности с привикването към климатичните условия и местните обичаи. Но ние можехме да наблюдаваме и притока на много нови братя и сестри към организацията. Обаче не ни беше лесно. Ние нямахме например никакви пари за организирането на първия районен конгрес в Гуаякил. Ето защо, ние мисионерите отидохме в проповедническа служба и събрахме заедно парите, които бяхме получили за раздадената литература. По този начин получихме достатъчно пари за да покрием разноските за конгреса.

В 1959 година получих ново разпределение: Ла Либертад. Това ме зарадва особено много, защото там служеше като мисионерка Францес Кер. Тя имаше същия пионерски дух, както майка й, която беше започнала с пионерската дейност в 1919 г. Францес и аз се познавахме вече известно време и в 1959 година се оженихме.

Когато пристигнаха първите мисионери в Ла Либертад, в града нямаше никакви Свидетели на Йехова. Днес там има три цветущи еклезии. Делото се разрастваше бързо и ние имахме различни разпределения, като например Куито, Амбато и Манта. В онова време имахме привилегията да помогнем на 147 души да служат на Йехова и ние можахме да помогнем на много да укрепнат във вярата си.

Болест и завръщане в Англия

След 30 годишна мисионерска дейност, Еквадор ни беше станал наистина като родина. С натъжени сърца трябваше обаче в 1971 година да се завърнем в Англия, защото Францес се нуждаеше от лекарска помощ. Аз бях решен да не поемам никаква светска работа а да продължа с целодневната служба. За щастие в лондонския квартал Педингтьн имаше много хора, говорещи испански и накрая можахме да основеме първата испанска еклезия в Англия.

За Свидетели, които с удоволствие проповядват в магазини, учреждения и хотели, където могат да срещнат хора от всички народности, Лондон е прекрасен тетерен. Шест години бяхме дейни там. Към огромната област, която преработихме, принадлежаха лондонските квартали Камден, Челзи, Кензингтън, Мил Хил, Педингтьн и Степней. В течение на шестте години можахме да раздадеме 7 000 библии и спомагателна литература за изучаване на Библията. В един хотел кухненският шеф събра целият кухненски персонал в голямата зала за хранене и ние можахме да говорим 15 минути пред всички. Имаше испанци, италианци и португалци и много от тях не бяха виждали никога през живота си Библия. Благовестието намери отлично ехо.

Когато един ден посещавах лондонските учреждения в търговския център, стигнах до една прочута банка. Погледнах вътре и видях голям, добре облечен и с впечатлителен вид мъж. Бях на мнение, че той няма да приеме благовестието, но след като изказах кратка молитва му заговорих. Без да каже дума, отиде до бюрото си, донесе една зелена Библия и един екземпляр на Стражева кула и каза: „Аз също съм Свидетел на Йехова“. Това беше един урок за мене — пази се от предубеждения!

Свидетелствуване в училищата

Ние имахме желанието да се завърнеме в Еквадор и в 1977 година, когато здравословното състояние на Францес бе възстановено напълно, можахме да осъществим това желание. Каква голяма радост! Първото ни разпределение бе Санто Доминго де Лос Колорадос. Там открихме ново поле за дейност. Когато една сутрин искахме да проповядваме от къща на къща, не срещнахме почти никой в къщи. В тази област имаше три училища, в които се наблюдаваше голямо оживление. Защо да не проповядваме и в училищата? Чрез молитва положихме всичко в ръцете на Йехова и отидохме при учителите с книгите: „Превърни младостта си в успех“ и „Човекът развил ли се е или е създаден?“ Постигнахме отлични резултати.

Учители и ученици бяха еднакво заинтересовани от съдържанието на тези книги. Един ректор, католически свещеник, ме помоли за по 100 броя от всяка книга, за да получи всеки ученик от трите класа по един екземпляр за себе си. Ректора на друго училище беше прочел вече и двете книги и държеше много на това и учениците също да се запознаят със съдържанието им. Там имаше над 3000 ученика, затова трябваше да посетим три пъти училището за да снабдим всички. Раздадохме над 1000 книги.

Ректора на друго католическо училище, испански свещеник,беше прочел с голямо внимание книгата — „Човекът развил ли се е или е създаден?“ Ето защо, той ни позволи да произнесем кратка реч във всеки клас. Раздадохме на учениците всичките публикации, които имахме и трябваше да посетим училището още веднъж. По–късно научихме, че учениците получили за задача да развият тема върху главата, отнасяща се за дрогите от книгата — „Превърни младостта си в успех“. Очевидно дрогите представляват голям проблем за това училище. Там раздадохме над 400 книги.

Следващото ни разпределение беше град Амбато, заобиколен от покрити със сняг планини. Там постигнахме също голями успехи в католическия училищен център и в много други училища в тази област. В едно училище отивахме във всяка класна стая и раздадохме 438 книги — „Превърни младостта си в успех“. Някои от учителите бяха така очаровани от книгата, че не ни оставиха да говорим а сами прочетоха на учениците заглавията на темите на различните глави от книгата. Те насърчаваха учениците да си купят такава книга, вместо други безценни книги.

Като обърнем погледа си назад, можем да кажем, че имахме радостта да говорим с хиляди ученици и стотици учители и да оставим при тях над 11 000 спомагателни средства за изучаване на Библията. Някои от тях живееха в доста отдалечени области в джунглите, които бяха недостижими с превозни средства. Да, в Еквадор има още много работа.

Времето бързо отлетя и ние отново сме в Лондон по здравословни причини. Вече четири десетилетия Йехова ни помага с неговия свят дух. Какъв израз на незаслужена добрина беше, да поставим нашия живот в негова служба още от млади години! (Еклесиаст 12:1). Да оставим обаче Стен да доразкаже неговия път.

Проповедна дейност в Ирландия

В 1949 година, проповедното дело, което беше под надзирателството на бюрото–клон на Стражева кула в Лондон, беше подложено на голяма съпротива. Докладите, които изнасяхме на открито, накараха свещениците на северно–ирландската баптистка Църква да организират дискусия със Свидетелите на Йехова на темата „Възкреението на Исус Христос“. Дружеството ме помоли в качеството си на окръжен надзирател да поема тази задача. Дискусията трябваше да се проведе в Портдаун, където имаше малка еклезия на Свидетелите на Йехова.

На дискусионната вечер в градските хали, всички места бяха заети. Изглеждаше, че баптистите я бяха наели няколко часа преди това, за да проведат молитвено събрание. Свидетелите на Йехова бяха малцинство, понеже присъстваши 1000 души бяха от околността както и 70–те духовници. Свещеникът на баптистите апелира на религиозните чувства и се опита да подкладе съпротивата на множеството. След около двучасова дискусия, той се противеше да обясни текста от 1-то послание на апостол Петър 3:18 както и библейски пасажи, които доказват, че Исус е възкръснал като духовно създание.

Когато накрая напомних на свещеника съвета на Гамалиил, записан в Деянията на апостолите 5:34–39, той загуби търпение и изкрещя: „Заключете вратите от тях! От Дявола непременно трябва да се заключат вратите!“ Много от слушателите разбраха кой притежава истината и някои от тях се отрекоха от църквата. В края на онази седмица братята от малката еклезия в Портдаун отидоха при хората и разпространиха повече литература, отколкото общо през изминалите шест месеца. Днес там има голямо събрание с хубава зала на Царството. В околните градчета също има многобройни дейни еклезии.

Запазване на пионерския дух

В 1952 година се ожених за Джойс Кател, член на Бетелското семейство в Лондон и в края на 1957 година изживяхме радостна изненада с раждането на нашата дъщеря Жан. Това промени цялият ни живот. Без всякакво желание трябваше да си потърся работа. Но интересите на Царството заемаха и занапред първо място в живота ни. Ние узнахме, че това, което Давид е казал в един от моите любими псалми, беше наистина подходящо: „Винаги турям Йехова пред себе си; понеже той е от дясно ми, аз няма да се поклатя“ (Псалм 16:8).

В следващите години минавахме от една област в друга и служехме там, където бе спешно необходимо и от време на време служехме като помощник–пионери. За щастие братя винаги ми подсигуряваха работа. Аз се противопоставях на примамките, материалните блага да станат главна цел в живота ни. Винаги бях в състояние да се грижа за прехраната на семейството ми. Радвам се, че можах да си запазя пионерския дух.

В Южна Африка, Ирландия и обратно във Великобритания

След като бяхме служили на редица Британски острови, включително и външните Хебриди, в края на 60–те години заминахме за Южна Африка. Там бяхме дейни всред цветнокожото население и се радваме, че видяхме и принесохме дял за разрастването на една малка група от 5 души до 61 проповедници (1 Коринтяните 3:6–9). Поради здравословни причини в 1974 година се завърнахме отново в северна Ирландия, където изпълнявахме службата си в гранични области, страдащи под усилен терор.

Когато в 1975 година трябваше веднъж да премина границата за да доставя неща във връзка с моята работа, бях спрян на улицата от трима маскирани терористи, които ми заповядаха да слеза. На въпроса кой съм и какво търся тук, обясних бързо: „Аз съм Свидетел на Йехова“. След като се убедиха, че не съм шпионин за англичаните ме освободиха. Благодарих на Йехова за неговата закрила и продължих пътуването си (Притчи 18:10).

През 1977 година се завърнахме обратно в Англия. Скоро след това получихме прекрасна привилегия. На 62 години бях поканен отново да служа като районен надзирател. Жан, дъщеря ни, беше тогава на 20 години. Тя беше общ пионер и можеше да се грижи сама за себе си. Продадохме всичко, което притежавахме и прекарахме две години в тази служба. След това отново ми бе възложена отговорността да служа като окръжен настоятел. Аз надзиравах конгресите, които се състояха в конгресната зала в Манчестер (северна Англия). Отново изживяхме точно това, което е казано в 16 псалм. В стих 6 се казва: „За мене делът падна на приятни места; Да, получих прекрасно наследство“.

Радостни сме днес в окръжна дейност и работи ме в области, в които преди много години бях деен. Но каква разлика! Ние все още срещаме много верни стари братя, които познаваме от по–рано, но чрез разрастването на проповедническото дело за Царството са придошли стотици хора и основани многобройни еклезии.

Междувременно от първоначалните седем Уъдбърнс трима са умряли. Останалите Бет, 80 години. Том, 78 години, Джим и аз продължаваме да служим на Йехова. Нашият брат Мартин, след 34 години целодневна дейност във вярност, завърши земния си живот в 1973 година. Жена му Мария, неговата вдовица е още дейна в Глазгоу.

Какво привилигировано семейство сме ние! Ако се броят децата и внуците, 35 души се отдадоха на Йехова. Любовта и добрината на много братя и любвеобилната закрила на Йехова и неговите благословии ни доказаха, че да „търсиш най–напред интересите на Царството“ е в днес сигурен и мъдър ход (Матей 6:33).

[Снимка на страница 24]

Стан, Джим и Мартин Уъдбърн в 1950 година; и тримата стоеха в целодневна служба

[Снимка на страница 25]

Джим и Францес Уодбърн служеха като мисионери в Еквадор

[Снимка на страница 26]

Стан Уъдбърн е в районна дейност в Англия. Жена му Джойс го придружава.