‘Проповядване в благоприятно и в размирно време’

Разказано от Харолд Жил

КОГАТО бях на 19 години Австралия ме привличаше. Англия по това време бе изтощена от първата световна война. Милиони хора, както и аз бяха безработни. Една сутрин, баща ми ми показа една статия във вестника, в която се излагаше намерението на правителството да улесни заминаването на млади хора за Куинсленд /Австралия/. През 1922 год. заедно с други 25 души, аз заминах с параход за Австралия.

Там първоначално работех на едно лозе. Няколко месеца след това се преместих до едно голямо разорано пространство, което беше предназначено за посев на пшеница. Тук аз научих много от селската работа, като доене на крави, работа с брадва и резачка на дървени отпадъци, с разлика от 10 минути определяне на часа през деня без да гледам на часовник, така просто от височината на слънцето. А така също да унищожавам отровни змии, да ора с коне, да издигам огради, да сека дървета, които падаха там където исках и други дейности принадлежащи към живота и работата на австралийския селянин.

По това време, аз бях свидетел на голяма напаст от скакалци, които гъсто бяха покрили работната ни земя и то толкова гъсто, че на колите трябваше да слагаме вериги, за да можеха да се движат нагоре по хълма. Веднъж изживяхме голяма напаст от мишки, които нанесоха значителни вреди в хамбарите. Една седмица след това мишките се изтеглиха в друга, посока, така както бяха дошли. И една небивала суша нанесе огромни вреди — хиляди овце лежаха измряли навсякъде.

През 1927 година наех едно парче земя близо до Гимпи /Южна Куинсленд/. Моите съседи Томи и Алек Добсън бяха изследователи на Библията, както тогава Свидетелите на Йехова се наричаха. Веднъж споменах пред тях, че искам да замина за Брисбън, главния град на областта, за да посетя някого. Те ми предложиха тогава да посетя родителите им, които също бяха библейски изследователи. Един цел ден аз разисквах с баща им библейски въпроси. При този разговор ми направи силно впечатление постоянно появяващата се тема — Царството на Бога. Харесваше ми и израза „международни изследователи“. Този израз събуди в мене представата за едно международно семейство, чиито членове са библейски изследователи живеещи в пълна хармония и обожаващи истинския Бог. Когато се завърнах във фермата си, аз вече имах книгата „Творението“ от И.Ф. Ратърфорд. При четенето ѝ, аз, най–после видях отговорите на редица въпроси, които ме интересуваха и затова четех и друга библейска литература.

И колкото повече четех толкова повече у мен се засилваше желанието да говоря с другите хора за Божието царство. Като секретар на местния клуб и на дружеството за Крикет /вид спортна игра в Англия/, аз имах много приятели. Бях сигурен, че и те, както и аз, ще бъдат въодушевени от библейските истини. За да мога по–лесно да ги посещавам аз си купих един стар мотоциклет. За мое голямо учудване обаче, установих, че това, което казвам относно библейските истини, не ги интересува. Те ме мислеха за луд. Наистина, аз бях може би твърде упорит и настоятелен, но в мене бликаше това, което четех и научих.

На мене ми стана ясно, че се нуждаех от системно изучаване и напътствия от библейските изследователи, затова продадох малко след това банановата плантация и се присъединих към една християнска еклезия в Бризбън. На 2 април, 1928 година, около шест месеца след това аз бях по–кръстен. След това, започнах работа в една чужда плантация. Обаче месеците минаваха и аз ставах все по–неспокоен. Живота на село, който отначало ме привличаше, сега вече не ме задоволяваше. Желанието да влагам моите усилия и време в съвсем друг род „жетва“ се засилваше. Съветът на апостол Павел даден на Тимотей ми правеше силно впечатление: „Проповядвай благовестието, прави това непрестанно в благоприятно и в размирно време ... Изпълнявай делото на проповедник на евангелието“ /2 Тимотей 4:2, 5/.

С горещото желание да поема проповедническа дейност, аз писах на дружеството „Стражева кула“ в Сидней и помолих да бъда назначен за пионер или за целодневен проповедник за да помагам при „духовната жетва“. Молбата ми бе изпълнена и през 1929 година бях изпратен в Тувумба /южна Куенсленд/.

Проповядване във вътрешността на страната

Няколко месеца по–късно, Централата в Сидней ми съобщи, че един автомобил караван се продава и в случай, че го купя, при проповедническата ми дейност, така ми се предложи, да ме придружава брат Жорж Шует. Така и стана. Жорж беше на около 60 години и целия си живот е бил изследовател на Библията. По това време аз бях на 25 години и твърде неопитен. Затова, неговата помощ, опитност и библейски познания бяха за мене от неоценима полза. Разбира се, той понякога трябваше да проявява доста търпение с мене.

Определената ни област за проповед беше много далеч, на запад от Куенсленд и представляваше площ от около 260 хиляди квадратни километра. Тази област ние преработихме три пъти. Селищата бяха малки и доста отдалечени едно от друго. А фермите за овце и добитък бяха отдалечени дори до 90–110 километра. Тези живеещи изолирано от света хора проявиха интерес и изкупиха всички десетте книги, които предлагахме по около два долара за екземпляр. Те бяха много гостоприемни и никога не ни оставяха без храна и подслон.

Във вътрешността на страната пътищата бяха само тесни пътеки. През цялата година за автомобила ни трябваше да използваме вериги поради тинестата почва и пясъка. А така също трябваше да носим винаги и телено въже за изтегляне на колата ако затъне. Веднъж за цяла седмица бяхме откъснати от света поради голямо наводнение. Храната и водата ни за пиене бяха почти на привършване, но ние преживяхме. Друг път, пътувахме покрай един горски пожар. Неочаквано вятърът се обърна с посока към нас и огъня се приближи. Пътят ни беше доста тесен за да можем да обърнем колата. Не ни оставаше нищо друго освен да се молим на Йехова за помощ и да продължим опасния път. Наистина ние избягнахме опасността, но малко оставаше да бъдем обхванати от огъня. Още сега ме побиват тръпки като си помисля за това.

В австралийския клон на Бюрото на „Стражева кула“

През 1931 година ръководящият на клона на дружеството „Стражева кула“ в Сидней Алек Мак Гиливрей ме покани да се присъединя към семейството Бетел. На тази покана се зарадвах, но не разбирах напълно защо. По онова време австралийският клон на Стражева кула в Сидней беше отговорен за проповедническото дело в Китай, по–голямата част на Далечния изток и островите в южно море — това представлява обширна област, почти една четвърт от земната повърхност. Тогавашният президент на дружеството на Стражева кула във Ню Йорк, брат Ратарфорд желаеше много „Благата вест“ за Царството да проникне и в тези краища на света /Матей 24:14/. Същото желание изпитваше и брат Мак, така всички наричаха тогавашния надзирател на клона на дружеството в Сидней. Когато пристигнах в Сидней и през ума не ми беше минавало, че тъкмо аз ще бъда изпратен в тези райони.

Мисионерската дейност винаги е била свързана с трудности. По това време нямаше Гилеад школа за обучаване на мисионери. Нямаше още и специални жилища за тях. Освен това, беше въобще много трудно да се влезе и поддържа връзка с външния свят и затова мисионерите чувстваха изолираността си още по–осезателно. Ние не получавахме също финансова подкрепа освен сумите, които събирахме от продадена библейска литература, която ни се поставяше на разположение на съвсем низка, почти костуема цена. Ето защо, който беше готов да следва призива за евангелизирането трябваше също да бъде готов да понася трудностите на пионерското дело, трябваше да бъде пионер в истинската смисъл на думата. Това означаваше, че ние в групи по двама да проповядваме в пренаселените градове на изтока или отдалечените и изолирани острови на Тихия океан и по този начин и там да сееме семето на библейските истини. Ние трябваше да се справяме с различни вероизповедания езици и различен начин на живот, а всичко това изискваше пълно доверие в Йехова и изключителна верност.

Към Нова Зеландия

Моето първо разпределение за презокеанските страни беше през 1932 година в Нова Зеландия. Важната моя задача тук беше да се грижа за организиране на проповедническото дело, особено за пионерската работа. Следователно, аз трябваше не само да посещавам местните християнски еклезии, но, да придружавам и пионерите в проповедническата им дейност. Някои от пионерите образуваха групи и пътуваха с кола — караван, с леки коли или с велосипеди. Известно време аз придружавах една такава група в южния остров.

Веднъж, в град Кристчърч наехме театралната зала за да предаваме по високоговорител от грамофонни плочи доклада на брат Ратарфорд. По това време един младеж на име Джим Тайт, показа голям интерес към това, което се казваше в доклада. На следващата вечер го срещнах отново и в разговора ни неговия интерес ми направи толкова силно впечатление, че аз го помолих да си помисли дали не би искал да се присъедини към нашата пионерска група. Подобно предложение в наши дни, сега, е невъзможно, тъй като този въодушевен младеж не беше дори покръстен. Той обаче, си отиде в къщи, взе необходимите си лични неща и велосипеда си, сбогува се с родителите си и след това се присъедини към нашата радостна група. Днес, той е все още верен Свидетел на Йехова. Тогава времената бяха наистина ‘благоприятни’.

Далечният Изток

През 1936 год. се завърнах в Австралия за да приема напътствията за новото ми предназначение — Батавия, днешна Джакарта и Сингапур. Тук аз трябваше да проуча, в кой от тези голями градове е по–благоприятно да се организира местно бюро, с посредством на което да се поддържа по–тесен контакт с мисионерите в Далечния Изток. Аз избрах Сингапур, където се установих и организирах предвиденото бюро и проповядвах истината в този град. По–късно в сингапурското пристанище пристигна 16–метровият кораб на дружеството на Стражева кула, чийто екипаж се състоеше от проповедници. Корабът се наричаше Носител на светлина. Корабът спираше на много пристанища и братята проповядваха в пристанищните градове на днешна Индонезия и Малайзия. Една от многото ми задачи се състоеше в това да снабдявам всички тук действащи проповедници с литература. Спомням си, че те разпространиха само в 1936 година 10 500 публикации на 10 езика.

Тихоокеанските острови

През 1937 година бях повикан в Сидней и бях изпратен в островите Фиджи. Тук разпространяването на нашата литература беше забранено, затова за проповядване използвахме високоговорители, по които предавахме доклади и речи на брат Ратарфорд преведени на местните наречия и езици от Тед Хитлен местен жител. Той ме придружаваше винаги и по високоговорителя правеше съответните съобщения. По този начин ние посетихме всички селища на главния остров Фита Леву където бяхме приемани приятелски. Ние помогнахме да се изгради еклезия в Сува и в проповедническата дейност от къща на къща.

През 1938 година брат Ратарфорд пристигна в Австралия и Нова Зеландия. Съобщението за пристигането му предизвика оживена пропагандна кампания срещу нас, която в по–голямата си част беше неприятелски настроена, но все пак тя в същност помогна да събуди любопитството на местното население. Аз заминах за Нова Зеландия за да подготвя посрещането на брат Ратарфорд. Когато той пристигна и го закарах в градската зала където щеше да се състои събранието, по пътя аз му обърнах внимание на плакати, в които явно се изопъчаваше темата на доклада, който той бе изнесъл преди години. На плакатите беше писано: „Днес милиони хора биха предпочели по–скоро да умрат, отколкото да слушат съдията Ратарфорд“. Но той се засмя сърдечно. И тези плакати послужиха за провъзгласяване на сказката му, защото залата беше препълнена.

Завръщане на островите Фиджи

Когато в 1940 година работех в клона на бюрото в Сидней, брат Мак ме попита дали паспорта ми е редовен. Той добави, че след три дни един кораб ще отплува за островите Фиджи. Неговото желание беше да замина с кораба и там да опитам да обжалвам при съответните власти забраната на нашата библейска литература, наложена от местното правителство. Аз приех предложението и скоро след това, с опаковани картони пълни с библейска литература заминах за островите. Там препоръчания ни адвокат се оказа нерешителен затова помолих друг, който по–малко се страхуваше. Той се съгласи при условие, да изготви само оплакването пред съда, без да се яви и да произнесе защитната си реч. И като така, аз лично трябваше да се явя пред съда. Мой противник беше главния прокурор. Ние загубихме делото, защото поради двоумението на първия адвокат не бяхме изпълнили някаква съдебна формалност.

След този неуспех аз поисках среща с местния губернатор сър Хари Чарлс Луке, която ми бе позволена. На срещата присъстваха също министър–председателя и полицейският комендант. Преди срещата аз помолих Всемогъщия Йехова да ми помогне. Когато изложих нашето искане и явните доказателства, че главния виновник за забраната е католическата църква, губернаторът накрая се приближи до мене, върна ми забранените книги, които бях представил за доказателство и ми каза: „Господин Тил, аз по–добре съм осведомен, отколкото вие си представяте за манипулацията на католическата църква. Съветвам ви да продължите евангелизирането“. Аз му благодарих и скоро след това телеграфирах в Сидней да ми се изпрати още литература.

Американска Самоа

Следващото ми предназначение за теократична дейност бе Самоа. По време на тримесечното ми пребиваване там аз живях у местния главатар на племето, Талиу Тафа, който същевременно беше важен преводач на местното правителство и беше многоуважавана личност. Неговата племенница, една Свидетелка на Йехова във Фиджи, му бе съобщила за моето пристигане в Самоа. Когато слязох от кораба той ме посрещна с усмивка и ми оказа след това сърдечно гостоприемство. Естествено неговото семейство се хранеше със същата храна както и местното население — предимно сурова риба и корени. Тази храна не ми беше вкусна, но известно време я понасях. По–късно от нея се разболях от фурункулоза. В тези моменти аз тъгувах за европейска храна, но нямах пари за да си я набавя. Междувременно при този живот, аз привикнах на появяващите се трудности и на неспокоен живот.

Една от задачите ми в Самоа беше да разпространя 3 500 екземпляра от току що преведената брошура със заглавие: „Къде са умрелите:“ След пристигането ми, направих визита на учтивост на местния губернатор и му връчих една от брошурите. Той ми каза, че острова има достатъчно представители на различните религиозни групировки като например на лондонската евангелска мисия, на католическата църква, на духовенството на флотата и на 7–Дни адвентисти’. Той предложи да раздам тази брошура на представители от тези групи за да изкажат мнението си по нея. Духовника на флотата бе саркастичен, но не неприятелски настроен. На адвентистите им бе все едно какво правя, докато не им взема някоя от овчиците им. Свещеника на лондонската мисия стана достъпен, когато открихме една взаимност във възгледите ни относно папството. Посещението ми при католическия свещеник стана излишно, защото се случи нещо интересно.

Бях дал една брошура на самоанския полицай, който ме бе придружил при посещението ми на губернатора. Когато няколко дни след това го срещнах, аз го попитах дали тя му е харесала. Той отговори: „Моя началник /генералния държавен адвокат/ ми каза: ‘Иди при твоя свещеник и го попитай дали тази книга е хубава.’ Аз легнах под едно дърво и прочетох тази книга. Казах си: ‘Книгата е много хубава, но ако я покажа на свещеника, той ще каже, че не е хубава.“ ‘Аз казах на моя шеф: ‘Шеф, моя свещеник каза: „Много хубава книга.“’“

По–късно, когато проповядвах в пристанищната част, срещнах генералния държавен адвокат, който ме покани да отида в канцеларията му. Там му описах с няколко думи за какво се говори в тази брошура, докато той в същото време я преглеждаше. След това взе телефона и нареди отмена на забраната на брошурата. Времето беше станало наистина ‘благоприятно’. Скоро след това си купих велосипед и започнах разпространяване на брошурата. За три месеца раздадох почти всички екземпляри с изключение на един картон с около 350 броя.

Западна Самоа

Този остатък от брошури взех със себе си когато посетих западна Самоа, остров отдалечен на няколко часа с кораб. Тук изглеждаше, че моето идване беше предизвестено, защото когато пристигнах с кораба един полицай се приближи до мен и ми съобщи, че не ми се разрешава да посетя острова. Аз обаче, му показах паспорта си, в който стоеше ясно написано, че властите са длъжни да съдействат и закрилят всички поданици на Негово кралско Височество. Като последствие на този спор ми бе уредена среща с губернатора на острова, който ми разреши да остана само една седмица до завръщането обратно на кораба, с който бях дошел. Тогава аз наех едно колело и започнах да разпространявам брошурата по целия остров там където беше възможно.

След това дойде времето за завръщането ми на американска Самоа. Но, тогава войната бушуваше в Тихия океан и изблиците на национални чувства се проявяваха открито. И понеже властите не проумяваха нашето строго неутрално становище по въпроса, проповедническото ни дело беше забранено на много места /Йоан 15:19/ Аз бях учтиво помолен да напусна острова. Тогава се завърнах в Австралия.

Обратно в Нова Зеландия

По това време християнските братя в Нова Зеландия изживяваха ‘неспокойно време’. И точно тук се падна новото ми назначение. Не след дълго, през 1940 година нашето проповедническо дело тук също беше забранено. Във връзка с забраната редица телеграми и протести до правителството от наша страна не дадоха резултат. Един от текстовете на телеграмата до главния прокурор гласеше: „ОТГОВОРЕТЕ С ДА ИЛИ НЕ ДАЛИ ВАШЕТО ПРАВИТЕЛСТВО НИ ОТКАЗВА ПРАВОТО, КАТО ХРИСТИЯНИ ДА СЕ СЪБИРАМЕ И С МОЛИТВИ И ПЕСНИ И С ИЗУЧАВАНЕ НА БИБЛИЯТА ДА СЛУЖИМ НА БОГА“. На следващия ден секретарят на министер–председателя ни покани на разговор. Брат Роберт Лацемби и аз приехме поканата. На срещата, освен министър председателя и главния прокурор, участваше още и един висш полицай. Те всички бяха любезни с нас, но същевременно правиха впечатление, че нещо ги възпира да разрешат въпроса. Въпреки това на 8 май 1941 година, правителството измени забраната така, че ние можахме да се събираме в частни домове, както до сега. Беше ни също разрешено да проповядваме истината без да разпространяваме литература. По–късно, на 5 март 1945 година, когато войната в Тихия океан още бушуваше забраната бе напълно отменена.

Връщането ми в Англия

През 1941 година аз се завърнах отново в Сидней. По това време нашето проповедническо дело беше забранено и в Австралия. След няколко разговора брат Мак беше съгласен да замина за Лондон и от там да се опитам да предприема нещо срещу забраната. Заминах на 2 октомври 1941 година, но поради опасности от войната пристигнах в Ливерпул на 22 декември — три месеца по–късно.

В Лондон се опитах да говоря с Лорд Александър, министър на мореплаването, който беше приятел на баща ми. Но поради бушуването на войната това беше невъзможно. В действителност Лондон гледаше на нашия проблем като на въпрос само на съответните правителства.

След едно посещение на централата на дружеството Стражева кула в Ню Йорк, аз отново се завърнах в Лондон и тогава получих разрешение също да се върна отново в Австралия. След като моите куфари бяха проверени и запечатани от съответните власти, аз се качих на кораба. Братята, при които в Лондон живеех ми бяха дали храна за из път, която аз сложих в ръчната си чанта. Когато бях вече на кораба един митничар ме попита защо чантата ми не е запечатана. Моят отговор обаче не го задоволи и аз бях задържан. В полицейския участък трябваше да се съблека гол. Макар, че нищо не намериха, което да ме уличи в незаконно действие, бях обвинен, че умишлено съм избягнал установения контрол. За това бях затворен един месец. Днес, като си помисля за това, съм напълно убеден, че това беше само един „капан“ с цел да се възпрепятства връщането ми в Австралия. След излежаване на наказанието беше невъзможно да замина. Установих се в Лондон и се радвах на една благословена, плодотворна служба в Алфретън. По–късно като пътуващ надзирател посещавах различни християнски еклезии. След това заминах за Малта, където тамошните братя имаха спешна нужда за помощ и подкрепа. По настоящем съм в град Зеефилд, град който преди около 62 години бях напуснал. Сега, аз съм секретар на християнската еклезия в Еклезал, една от 15 в града. През всичките тези изминали години се радвах на подкрепата и помоща на моята съпруга Йоан. Тя беше дъщеря на семейството, в което преди 35 години проповядвах истината и изучавахме Библията.

Аз прекарах 50 години в служба на Йехова, както в ‘благоприятно време’ така и в ‘размирно време’. Но винаги съм ценял две качества: доверие и лоялност. Да, доверявай се на Йехова, независимо от обстоятелствата. Доверявай се и вярвай в това, че той и многобройните му ангели са винаги с тебе. Ти никога не си сам.

Остани лоялен! Запази твоята лоялност не само спрямо Йехова и Исус Христос, а така също и към Божията земна организация, която се грижи за нас и ни храни духовно. Естествено, по някога нашата лоялност се подлага на изпитание било чрез някои промени в организацията, чрез появили се проблеми и трудности или чрез наши собствени грешки. Обаче, тези неоценими качества, доверие и лоялност ни помагат да издържим до край в ‘благоприятно време’ и в ‘размирно’.

[Снимка на страница 27]

„Пионерска дейност“ в Куенсленд /Австралия/

[Снимка на страница 29]

С екипажа на Носител на светлина в Сингапур

[Снимка на страница 30]

Моя самоански гостоприемник, Главатарят Талиу Тафа