Ти имаш правото да решиш
Един подход (наричан „анализ на риска и ползата“), който се използува днес в медицината, улеснява лекарите и пациентите да си сътрудничат относно избягването на лечение с кръв. Лекарите преценяват какви са рисковете от дадено лекарство или операция, а също и каква може да е възможната полза. Пациентите също могат да вземат участие в такъв анализ.
Нека използуваме за пример едно често срещано заболяване — хроничен тонзилит [хронично възпаление на сливиците]. Ако имаш подобен проблем, вероятно ще отидеш на лекар. Всъщност, може би дори ще се посъветваш с двама лекари, тъй като здравните специалисти често препоръчват да се потърси и второ мнение. Единият лекар може да препоръчва операция. Той посочва какво означава това: продължителността на престоя в болница, доколко ще е болезнена операцията и колко ще струва. Що се отнася до рисковете, той казва, че обикновено операцията не е съпроводена със силно кръвотечение и много рядко при нея има смъртни случаи. Но лекарят, който дава второто мнение, те съветва да опиташ лечение с антибиотици. Той обяснява какъв вид антибиотик ще приемаш, каква е вероятността за успех и колко ще струва това. Що се отнася до риска, той казва, че у много малко пациенти са се проявявали опасни за живота им реакции спрямо това лекарство.
Всеки от тези компетентни лекари вероятно е преценил риска и ползата, но сега ти трябва да прецениш риска и възможната полза, както и други фактори, които са известни най–добре на теб. (Единствено ти можеш най–добре да прецениш такива аспекти, като своята емоционална или духовна сила, семейните финансови средства, отражението върху семейството, както и своите етични стандарти.) След което вземаш решение. Вероятно ти напълно съзнателно се съгласяваш за едното лечение, но отхвърляш другото.
Така ще е и ако твоето дете е болно от хронично възпаление на сливиците. Рискът, ползата и лечението ще бъдат обяснени на вас, любещите родители, защото вие сте най–пряко засегнати и защото вие ще носите отговорността да се справяте с последствията. След като прецените всички обстоятелства, вие можете да вземете осведомено решение по този въпрос, който засяга здравето на вашето дете, и дори неговия живот. Може би ще се съгласите на операция, заедно с риска, който носи тя. Други родители може би ще изберат антибиотиците, заедно с риска, който носят те. Както се различават лекарите в това, което съветват, така и пациентите или родителите се различават в това, което смятат, че е най–добро. Това е един разбираем аспект от вземането на добре осведомени решения за риска и ползата.
Какво да кажем тогава за използуването на кръв? Всеки, който обективно изследва фактите, ще се съгласи, че в кръвопреливанията има голям риск. Д–р Чарлс Хъгинс, който е завеждащ службата по кръвопреливане в голямата Масачузетска обща болница, много ясно се изказа по този въпрос: „Днес кръвта е по–безопасна от всякога. Но тя трябва да бъде смятана като неизбежно опасна. Това е най–опасното вещество, което използуваме в медицината.“ — The Boston Globe Magazine [сп. „Бостън Глоуб“], 4 февруари 1990 г.
С основание на медицинските служители беше даден съветът: „Необходимо е също така да се преразгледа рисковата част в отношението ‘полза — риск’ във връзка с кръвопреливането, и да се търсят други възможности.“ (Курсивът наш.) — Perioperative Red Cell Transfusion [„Периоперативно преливане на червени кръвни телца“], конференция на Националния институт по здравеопазване, 27–29 юни 1988 г.
Лекарите може да не са единодушни относно ползата или риска при кръвопреливането. Някой лекар може да прави много кръвопреливания и да е убеден, че те си заслужават риска. Друг може да смята, че рисковете не са оправдани, защото е постигал добри резултати с безкръвно лечение. В крайна сметка обаче ти — пациентът или родителят — трябва да решиш. Защо именно ти? Защото тук става въпрос за твоите (или на твоето дете) тяло, живот, етика, както и за твоите изключително важни взаимоотношения с Бога.
ТВОЕТО ПРАВО БИВА ПРИЗНАВАНО
Днес на много места пациентът има ненарушимото право да решава какво лечение ще приеме. „Законът за осведоменото съгласие се базира на две предпоставки: първо, че пациентът има правото да получи достатъчно сведения, за да вземе осведомено решение относно препоръчваното лечение; и второ, че пациентът може да реши да приеме или да отклони препоръката на лекаря. . . . Ако за пациентите се смята, че нямат правото да казват ‘не’, а също така и ‘да’, или дори ‘да’ с някакви условия, то голяма част от основанието да се дава право на осведомено съгласие се обезсмисля.“ — Informed Consent—Legal Theory and Clinical Practice [„Осведомено съгласие — правна теория и клинична практика“], 1987 г.a
Някои пациенти са срещали съпротива, когато са се опитвали да упражнят своето право. Тази съпротива може да дойде от страна на някой приятел, който е твърд привърженик на отстраняването на сливиците, или пък на лечението с антибиотици. Или от даден лекар, който е убеден в правотата на своя съвет. Някой представител на болничната управа може дори да не се съгласи, базирайки се на правни или финансови интереси.
„Много ортопеди решават да не оперират пациенти [Свидетели] — казва д–р Карл Л. Нелсън. — Но ние сме на мнение, че пациентът има правото да се откаже от някакъв вид медицинско лечение, каквото и да е то. Ако е технически възможно да се извърши операция по безопасен начин, изключвайки прилагането на определено лечение, като например кръвопреливане, то това трябва да съществува като възможност.“ — The Journal of Bone and Joint Surgery [„Журнал по костна и ставна хирургия“], март 1986 г.
Внимателният пациент няма да оказва натиск върху лекаря да използува лечение, с което този лекар няма опит. Както обаче отбелязва д–р Нелсън, много всеотдайни в работата си лекари могат да се съобразят с убежденията на пациента. Ето мнението на един служител от Германия: „Лекарят не може да откаже помощ . . . от съображения, че при Свидетелите на Йехова не разполага с всички медицински възможности. Той въпреки това е задължен да помогне, дори ако възможностите, които има на разположение, са ограничени.“ (Der Frauenarzt [„Гинеколог“], май–юни 1983 г.) Наистина, болниците съществуват не само за да печелят пари, но за да служат на всички хора, без да правят разлика между тях. Католическият теолог Ричард Дж. Девайн казва: „Макар че болницата трябва да полага всякакви усилия, за да запази живота и здравето на пациента, тя трябва да вземе мерки медицинските грижи да не наранят съвестта [му]. Нещо повече, тя трябва да избягва всякаква форма на принуда — от увещаването на пациента, до получаването на съдебно разпореждане за принудително кръвопреливане.“ — Health Progress [„Здравен напредък“], юни 1989 г.
ВМЕСТО СЪДИЛИЩА
Много хора са съгласни с това, че съдилищата не са място, където трябва да се решават лични медицински въпроси. Как би се почувствувал ти, ако си избрал лечение с антибиотици, но някой иска съдът да му съдействува, за да извърши принудително отстраняване на твоите сливици? Лекарят може да се стреми да осигури онова, което той смята за най–добро лечение, но няма задължението да търси съдебно оправдание за потъпкването на твоите основни права. А тъй като Библията поставя въздържането от кръв на същото морално ниво като избягването на блудство, да се принуждава един християнин да приеме кръв е равностойно на сексуално изнасилване. — Деяния 15:28, 29.
Но въпреки това в Informed Consent for Blood Transfusion [„Осведомено съгласие за кръвопреливане“] (1989 г.) се съобщава, че някои съдилища дотолкова се тревожат, когато пациентът желае да поеме известен риск поради своите религиозни права, „че те стъкмяват някакви правни изключения — правни фикции, ако щете — само за да може да се осъществи кръвопреливане“. Те може да се опитат да намерят извинение за това, като казват, че в случая е включено забременяване, или че има деца, които трябва да се отгледат. „Това са правни фикции — казва книгата. — Осведоменият възрастен човек има право да откаже дадено лечение.“
Някои, които настояват да бъде прелята кръв, пренебрегват факта, че Свидетелите не отказват всички видове лечение. Те отказват само едно лечение, за което дори специалистите казват, че е изпълнено с опасности. Обикновено даден медицински проблем може да се разреши по различни начини. И всеки начин крие своите рискове. Могат ли съдът или лекарят да поемат настойническа роля и да решават кой риск е „в твой интерес“? Не, ти си този, който трябва да направи преценката. Свидетелите на Йехова твърдо държат на това — те не искат някой друг да решава вместо тях; това е тяхна лична отговорност пред Бога.
Ако съдът ти наложи лечение, което е отблъскващо за теб, какво отражение може да има това на твоята съвест и на толкова важното желание за живот? Д–р Конрад Дребингер пише: „Това несъмнено ще представлява погрешна форма на медицинска амбиция, която би довела до насилване на пациента да приеме дадено лечение, превъзмогвайки неговата съвест, за да бъде лекуван физически, но нанасяйки смъртоносен удар на неговата психика.“ — Der Praktische Arzt [„Участъков лекар“], юли 1978 г.
ЛЮБЕЩА ГРИЖА ЗА ДЕЦАТА
Съдебните дела относно кръвта са предимно във връзка с деца. Понякога, когато любещи родители почтително са се молили да бъде приложено безкръвно лечение, някои медицински служители са търсили подкрепата на съда, за да прелеят кръв. Разбира се, християните се съгласяват със закони или съдебни действия, предназначени да предотвратят малтретиране или пренебрегване на детето. Може би си чел за случаи, когато някой родител се е отнасял брутално с детето си, или е отказвал да му бъде оказвана каквато и да било медицинска помощ. Колко трагично е това! Разбира се, държавата може и трябва да се намеси, за да защити пренебрегнатото дете. Но лесно може да се види колко по–различен е случаят, когато един грижовен родител изисква висококачествено безкръвно лечение.
Тези съдебни дела обикновено се съсредоточават върху детето в болницата. Но как то се е оказало в тази болница, и защо? Почти винаги това е станало, защото загрижените родители са завели там своето дете, за да получи качествена помощ. Точно както Исус е бил заинтересуван за децата, така и християнските родители се грижат за своите деца. Библията говори за ‘кърмачка, която нежно се отнася с децата си’. Свидетелите на Йехова изпитват същата силна любов към своите деца. — 1 Солунци 2:7, СИ–93; Матей 7:11; 19:13–15.
Естествено, всички родители вземат решения, които засягат безопасността и живота на детето: Дали семейството да използува природен газ или пък нафта за отоплението на дома? Дали да вземат детето на далечно пътуване? Дали да му разрешат да плува? Подобни неща съдържат и рискове, понякога дори смъртоносни. Но обществото признава родителската преценка, затова на родителите се дава решаващата дума при почти всички решения, засягащи техните деца.
През 1979 г. Върховният съд на САЩ ясно заяви: „Концепцията на закона за семейството почива на предпоставката, че родителите притежават онова, което липсва на детето относно зрелостта, опита и способността за необходимата преценка при вземането на трудните решения в живота. . . . И това, че решението на даден родител [по медицински въпрос] включва риск, не прехвърля автоматично правото да се взема това решение от родителя към някаква институция или държавен служител.“ — Parham v. J.R. [„Парам срещу Дж. Р.“].
През същата година Нюйоркският апелативен съд издаде следното решение: „Най–важният фактор при определянето дали детето е лишавано от съответната медицинска помощ . . . е това, дали родителите са осигурили един приемлив курс от лечение за своето дете в светлината на всички заобикалящи обстоятелства. Тази проверка не може да бъде схващана чрез критериите дали родителят е взел ‘правилно’ или ‘неправилно’ решение, тъй като съвременното състояние на медицината, въпреки нейните големи постижения, много рядко дава възможност за такива категорични заключения. Нито пък съдът може да поема ролята на заместник–родител.“ — In re Hofbauer [„По делото Хофбауер“].
Припомни си примера с родителите, които избират между операция и антибиотици. Всяко лечение крие своите рискове. Любещите родители имат отговорността да преценят рисковете, ползата и други фактори, и след това да вземат решение. Във връзка с това д–р Джон Самюълс („Новини от анестезиологията“, октомври 1989 г.) предлага да се прегледа книгата Guides to the Judge in Medical Orders Affecting Children [„Справочник на съдията относно медицински нареждания, засягащи деца“], където се изразява следното становище:
„Медицинското познание не е дотолкова напреднало, че да даде възможност на лекаря да предскаже с добре обоснована сигурност, дали пациентът му ще живее, или ще умре . . . Ако има някакъв избор на процедури — ако например лекарят препоръчва процедура, която има 80 процента шанс за успех, обаче родителите не я одобряват, но ако родителите не възразяват срещу процедура, която има само 40 процента шанс за успех — лекарят трябва да предприеме медицински по–рискования, но приемлив за родителите начин на действие.“
С оглед на множеството разкрити смъртоносни опасности в медицинското използуване на кръвта, и след като съществуват алтернативни пътища за лечение, нима избягването на кръвопреливане не е по–малко рискованата възможност?
Естествено, християните вземат предвид много фактори, ако тяхното дете се нуждае от операция. Всяка операция, със или без използуване на кръв, носи рискове. Та кой хирург дава гаранция за успеха на операцията? Родителите може би знаят, че опитните лекари имат много добър успех в операциите без кръвопреливане на деца на Свидетели. Така че дори ако даден лекар или представител на болничната администрация има други предпочитания, не е ли по–разумно да окаже сътрудничество на любещите родители, вместо да започва напрегната и продължителна правна битка? Или пък родителите могат да прехвърлят детето си в друга болница, където лекарският екип има опит с такива случаи и има желание да го приложи. Всъщност, именно безкръвното лечение ще бъде в по–голяма степен качествено лечение, защото то ще помогне на семейството „да постигне законни медицински и немедицински цели“, както отбелязахме по–рано.
[Бележка под линия]
a Виж медицинската статия „Кръвта: Чий избор и чия съвест?“, препечатана в приложението, на страници 30–31.
[Блок на страница 18]
ПРЕМАХВАНЕ НА ЮРИДИЧЕСКИ ОПАСЕНИЯ
Може би се питаш — ‘Защо някои лекари и болници бързат да се снабдят със съдебно разпореждане за преливане на кръв?’ В някои случаи основната причина е страхът да не бъдат подведени под отговорност.
Такива страхове са неоснователни, когато Свидетелите на Йехова вземат решение за лечение без кръв. Един лекар от Медицинския колеж „Алберт Айнщайн“ (САЩ) пише: „Повечето [Свидетели] с готовност подписват формуляра на Американската медицинска асоциация, който освобождава лекарите и болниците от отговорност, а много от тях носят със себе си едно „Медицинско нареждане“ [карта]. Правилно датираният и подписан формуляр ‘Отказ за приемане на кръвни продукти’ представлява договорно споразумение и е обвързващ в юридическо отношение.“ — Anesthesiology News [„Новини от анестезиологията“], октомври 1989 г.
Да, Свидетелите на Йехова желаят да съдействуват и дават юридически гаранции, че даден лекар (или болница) няма да бъде подведен под отговорност поради осигуряването на поисканото лечение без използуване на кръв. Както се препоръчва от специалисти по медицина, всеки Свидетел носи една карта „Медицинско нареждане“. Тя се подновява ежегодно и е подписана от самия носител и от свидетели на подписването, които често са най–близките му роднини.
През март 1990 г. Върховният съд на Онтарио (Канада) потвърди решение, в което се изказа с одобрение за този документ: „Картата е писмена декларация с валидна позиция, която носителят на картата законно може да заеме при налагането на писмено ограничение относно споразумението с лекаря.“ В Medicinsk Etik [„Медицинска етика“] (1985 г.) професор Даниел Андерсен писа: „Ако има недвусмислено писмено заявление от страна на пациента, в което се казва, че той е Свидетел на Йехова и не иска кръв при никакви обстоятелства, уважението спрямо автономността на пациента изисква това желание да бъде уважено, точно както ако то би било изразено устно.“
Свидетелите подписват също и болнични формуляри за съгласие. В един такъв формуляр, използуван в болница във Фрайбург (Германия), има място, където лекарят може да опише информацията, която е дал на пациента относно лечението. След това, над подписите на лекаря и на пациента, този формуляр допълва: „Като член на религиозната организация на Свидетелите на Йехова, аз категорично отказвам използуването на чужда кръв или кръвни компоненти по време на моята операция. Наясно съм, че по този начин планираната и необходима процедура ще носи по–голям риск поради усложнения от кръвоизливи. След като получих подробна информация особено във връзка с това, аз изисквам необходимата операция да бъде извършена без използуването на чужда кръв или кръвни компоненти.“ — „Сърце и кръвообращение“, август 1987 г.
Всъщност лечението без кръв може да носи по–малък риск. Но мисълта тук е, че пациентите Свидетели с удоволствие ще премахнат всякакви ненужни опасения, така че членовете на медицинския персонал да могат да се заемат с онова, което е техен дълг — да помагат на хората да оздравеят. Това сътрудничество е от полза за всички, както сочи д–р Ангелос А. Камбурис в „Сериозни коремни операции на Свидетели на Йехова“:
„Предоперационните споразумения трябва да бъдат смятани от хирурга за обвързващи и трябва да се спазват, независимо от събитията, появяващи се по време на операцията и след нея. [Това] създава положителна нагласа у пациентите спрямо оперативното им лечение и отвежда вниманието на хирурга от юридическите и философските съображения към хирургическите и техническите такива, като по този начин му дава възможност да действува по най–добрия начин и да обслужи максимално добре интересите на пациента си.“ — The American Surgeon [„Американски хирург“], юни 1987 г.
[Блок на страница 19]
„Прекаленото използуване на медицинска техника е основен фактор, допринасящ за настоящето повишаване на разходите за медицинска помощ. . . . Особено значение тук има кръвопреливането, поради високата си стойност и високия си рисков потенциал. Затова кръвопреливането беше класифицирано от Обединената комисия за акредитиране на болниците като ‘трудоемко, високорисковано и податливо към грешки’.“ — “Transfusion” [„Трансфузия“], юли–август 1989 г.
[Блок на страница 20]
Съединени щати: „Правото да се избере лечение включва правото да се откаже дадено лечение или всякакво лечение, или да се избере алтернативна форма на лечение.“ — Special Committee on Biomedical Ethics [„Специален комитет по биомедицинска етика“], Американска асоциация на болниците, 1985 г.
Германия: „Правото на пациента да прояви свобода на волята стои над принципа за оказване на помощ и запазването на живота. От това следва: Да не се прелива кръв без съгласието на пациентите.“ — „Сърце и кръвообращение“, август 1987 г.
Япония: „В медицинския свят няма ‘абсолютно’. Лекарите вярват, че курсът на съвременната медицина е най–добрият и следват този курс, но те не бива да налагат като нещо ‘абсолютно’ всяка негова подробност върху пациентите. Пациентите също трябва да имат правото на избор.“ — „Минами Нихон Шимбун“, 28 юни 1985 г.
[Блок на страница 21]
„Аз установих, че в семействата [на Свидетелите на Йехова] съществува силна привързаност и любов — информира д–р Лорънс С. Франкъл. — Децата са образовани, грижливи и внимателни. . . . Изглежда дори, че те повече от другите се съобразяват с медицинските предписания, което може би представлява стремеж да се покаже съгласие с медицинската намеса дотолкова, доколкото позволяват техните убеждения.“ — Педиатрично отделение на М. Д. Андерсънова болница и институт по туморни изследвания, Хюстън (САЩ), 1985 г.
[Блок на страница 22]
„Боя се, че не са редки случаите — казва д–р Джеймс Л. Флетчър Мл., — когато професионалната самонадеяност измества трезвата медицинска преценка. Лечения, които са смятани за ‘най–добрите днес’, биват променяни или изхвърляни от употреба утре. Какво е по–опасно — ‘религиозен родител’, или самонадеян лекар, който е убеден, че неговото (или нейното) лечение е абсолютно необходимо?“ — “Pediatrics” [„Педиатрия“], октомври 1988 г.