С какво се борят страдащите от синдрома на Аспергер

ОТ АВТОР, ПИШЕЩ ЗА „ПРОБУДЕТЕ СЕ!“ ВЪВ ВЕЛИКОБРИТАНИЯ

ПРЕДСТАВИ си, че искаш да имаш приятели, но ти е трудно да водиш разговори. В същото време можеш с часове да говориш на любимата си тема. Животът ти е подвластен на ежедневната рутина и промените те дразнят. Често изпитваш тревога и безпокойство, а понякога изпадаш и в депресия.

Чувстваш се неразбран. Хората те смятат за странен, за притежаващ труден характер или дори за груб човек. Трудно ти е да отгатнеш мислите и чувствата на другите, тъй като не разбираш изражението на лицето им и езика на тялото им. Това са някои от предизвикателствата, с които често се сблъскват хората, страдащи от синдрома на Аспергер.

Те изглеждат като всички останали и в много от случаите са доста интелигентни. Но неврологичното разстройство на развитието, което имат, оказва влияние на начина, по който общуват с другите и се отнасят към тях. Този синдром има многообразни симптоми и засяга различните хора по различен начин. Въпреки това страдащите от синдрома на Аспергер могат да се справят с предизвикателствата, с които се сблъскват. Нека да видим как Клер направила това.

Най–накрая диагноза!

Като дете Клер била много тиха и затворена в себе си. Тя избягвала да гледа другите в очите и се страхувала, когато наоколо имало много хора. Тя се научила да говори на много ранна възраст, но използвала само няколко думи и говорела монотонно. Тя спазвала установен дневен режим и промените я безпокоели.

В училище учителите били нетърпеливи към Клер, защото мислели, че тя нарочно се държи по този начин, а съучениците ѝ я тормозели. Майка ѝ също страдала, защото често била несправедливо обвинявана за поведението на Клер. Накрая тя решила сама да обучава Клер у дома през годините, които ѝ оставали да завърши образованието си.

След това Клер започвала работа на няколко места, но всеки път била уволнявана, защото не можела да се справя с промените и с това, което се очаквало от нея. На последната ѝ работа, която била в една клиника, старшата медицинска сестра разбрала, че Клер има сериозен проблем. Така, едва когато навършила шестнайсет години, на Клер ѝ била поставена диагнозата „синдром на Аспергер“.

Най–накрая майката на Клер разбрала защо поведението на дъщеря ѝ било толкова различно от това на останалите. Един приятел на семейството намерил информация за този синдром. Когато я прочела, Клер се учудила, че се държи по такъв начин. Специалистите от местния център за социални служби препоръчали на Клер като част от лечението си да започне трудова терапия. Крис, който е Свидетел на Йехова и има опит в оказването на помощ на деца със специални нужди, уредил нещата така, че Клер, която също е Свидетелка на Йехова, да работи като доброволка при поддръжката на една сграда, която Свидетелите използват за поклонението си към Бога.

Живот в „реалния свят“

Първоначално Клер почти не разговаряла с останалите доброволци. Когато се сблъсквала с някакъв проблем, тя пишела бележка на Крис, тъй като така ѝ било по–лесно да изрази мислите си. Но постепенно Крис ѝ помогнал да свикне да обсъжда с него възникналите проблеми. Крис търпеливо учел Клер как да живее в „реалния свят“, както той се изразил. Той ѝ обяснил, че в „реалния свят“ не бива да отбягва другите или да прави винаги това, което на нея ѝ се иска. Благодарение на оказаната ѝ помощ Клер се научила да сътрудничи с другите в извършването на различни задачи.

Заради неприятните преживявания, които Клер имала в миналото, самочувствието ѝ било ниско и всеки път, когато ѝ била възлагана някаква задача, тя веднага казвала, че няма да се справи. Какво направил Крис? Той възлагал на Клер някаква малка задача, обяснявал ѝ как да я изпълни и я уверявал, че може да се справи. Клер била много щастлива, когато успявала да изпълни задачата. Тогава Крис я хвалел за нейната работа и ѝ възлагал друга задача. На Клер ѝ било трудно да помни няколко устни напътствия наведнъж, но ако те били написани, това не представлявало проблем. Малко по малко увереността на Клер в собствените ѝ способности нараснала.

Тъй като Клер се притеснявала в присъствието на много хора, за нея представлявало огромно предизвикателство да разговаря с другите на християнските събрания. Тя имала навика да сяда сама в предната част на Залата на Царството. Въпреки това тя си поставила за цел веднага след като събранието приключи, да стане от мястото си, да отиде до задната част на залата и да разговаря с поне един от присъстващите.

След време Клер започнала да разговаря с повече хора, макар че не ѝ било лесно, както самата тя споделя. Въпреки че поради нейното състояние ѝ е трудно да води разговори, тя редовно участва в Теократичното училище за проповедна служба, чиято цел е да помага на всички Свидетели на Йехова да се изразяват по по–резултатен начин.

Едно още по–голямо постижение

Когато Клер започнала да се чувства по–уверена, Крис ѝ предложил да си постави за цел да служи като помощен пионер, както се наричат Свидетелите на Йехова, които прекарват петдесет или повече часа всеки месец, за да споделят основаните си на Библията вярвания с другите хора. Но Клер смятала, че няма да може да се справи.

Въпреки това Крис я насърчил, като ѝ казал, че дори и да не успее да постигне целта от петдесет часа през този месец, ще е радостна, че поне е опитала. Клер се съгласила. Службата като помощен пионер ѝ харесала толкова много, че тя участвала в нея много пъти. Постепенно увереността ѝ се увеличавала, особено когато откривала много хора, които искали да научат повече за Библията.

Клер приела присърце насърчението, което чула на християнските събрания, да обмисли дали нещо ѝ пречи да служи като редовен пионер, или целодневен проповедник. Тя решила да участва в тази служба. Какъв бил резултатът? Клер споделя, че това е най–доброто нещо, което някой може да направи. Тя вече се чувства много по–близка с членовете на сбора и има много приятели. Децата много обичат да бъдат с нея и Клер с радост им помага в проповедната служба.

Оказване на подкрепа

Разбира се, не всеки страдащ от синдрома на Аспергер ще бъде в състояние да служи като целодневен проповедник. Въпреки това случилото се с Клер показва, че такива хора могат да постигнат повече отколкото самите те предполагат. Програмата на Клер удовлетворява нуждата ѝ от следването на определена рутина, а това че е съвестна и надеждна личност ѝ помага да върши добре дейността, която е избрала за своя кариера.

Клер смята, че е важно другите да знаят, че има синдрома на Аспергер, защото така те ще имат предвид, че начинът, по който тя вижда нещата и реагира на тях, е по–различен. Тя обяснява: „Тъй като не винаги се изразявам добре, някои хора смятат, че съм неспособна да разсъждавам.“ От голяма помощ за страдащите от синдрома на Аспергер е да имат с кого да споделят чувствата си.

Крис и Клер препоръчват на хората, които са в подобно състояние, да си поставят малки цели, като предприемат една по една стъпките към постигането им. Помощта на някого, който разбира този синдром, може да е от голяма полза. В резултат на това увереността на такива хора нараства и те по–лесно преодоляват предизвикателствата, с които се сблъскват.

Случилото се с Клер показва, че търпението, проявявано към страдащите от синдрома на Аспергер и подкрепата, която им бива оказвана, могат да допринесат много за подобряване на състоянието им. Клер потвърждава това, като казва: „Само преди няколко години дори не можех да си представя, че ще върша нещата, които правя сега.“

[Текст в блока на страница 24]

Клер смята, че е важно другите да знаят, че има синдрома на Аспергер

[Блок на страница 22]

СИНДРОМЪТ НА АСПЕРГЕР

Синдромът носи името на доктор Ханс Аспергер, който пръв го описал през 1944 г. През последните години се правят много проучвания, които да помогнат за разбирането на синдрома и за оказването на помощ на растящия брой хора, които получават тази диагноза. Специалистите все още не могат да кажат със сигурност дали синдромът представлява по–лека форма на аутизъм, или е различно заболяване. Все още не е известно и какво го причинява. Той обаче не се дължи на неудовлетворени емоционални потребности или на начина, по който бива отглеждано едно дете.

[Блок на страница 24]

ПОМОЩ ЗА СТРАДАЩИТЕ ОТ СИНДРОМА НА АСПЕРГЕР

Ако познаваш някого, който страда от синдрома на Аспергер, поеми инициативата да го опознаеш по–добре. На такива хора им е трудно да започват разговори, но това не означава, че нямат нужда от приятели. Това, че се държат странно, не е нарочно.

Бъди търпелив с тях и се опитай да разбереш проблемите им. Помни, че когато говориш с тях, думите ти трябва да са ясни и да не звучат двусмислено, тъй като е възможно да ги приемат много буквално. Ако някаква установена програма трябва да се промени, обясни подробностите по ясен начин и ако е възможно, им покажи на практика какво се очаква от тях.

Ако сметнеш, че са силно обезпокоени от нещо, което са видели или чули, ги насърчи да съсредоточат вниманието си върху някоя красива картина или снимка, или да слушат успокояваща музика.

[Снимка на страница 23]

Крис обяснява на Клер как да си сътрудничи с другите в изпълняването на дадена задача

[Снимка на страница 23]

Клер се учи да поема инициативата да се сприятелява с другите