Полезна и щастлива, въпреки че съм сляпа

Разказано от Политими Венецианос

Играехме си с двама мои братя и една сестра, и с още една братовчедка, когато през прозореца влетя някакъв малък предмет. Беше граната и като избухна, уби братята ми и сестра ми, а мен ослепи напълно.

ТОВА беше на 16 юли 1942 г., когато бях петгодишно момиченце. Дни наред ту бях в кома, ту излизах от нея. Когато се върнах в съзнание, попитах за братята и сестра си. Като научих, че са убити, съжалих, че и аз не бях умряла с тях.

При раждането ми нашето семейство живееше на гръцкия остров Саламис, близо до Пирея, пристанището на Атина. Въпреки че бяхме бедни, живеехме мирно. Всичко това свърши, когато през 1939 г. започна Втората световна война. Баща ми беше моряк в Средиземно море. Често трябваше да бяга от подводници, военни кораби, торпеда и бомби както от страна на силите на Оста, така и от страна на съюзническите сили. Гърция живееше под ботуша на фашизма и нацизма.

Учена да мразя Бога

Поради ужасните условия по време на войната мама изгуби още едно, четвърто дете. Тя изпадна в смазваща депресия, разболя се от туберкулоза и след като роди шестото си дете, умря през август 1945 г. Набожните ни съседи започнаха да говорят, че Бог ни наказва. Като се опитваха да ни насърчат, но всъщност само влошаваха нещата, някои гръцки православни свещеници казаха, че Бог взел моите братя и сестри в небето, за да бъдат малки ангели.

Татко беше възмутен. Защо Бог ще взема четири малки деца от едно бедно семейство, като има милиони ангели при себе си? Тези вярвания на православната църква подхраниха в него силни чувства против Бога и против религията. След това той вече не искаше да има нищо общо с религията. Той ме учеше да мразя и презирам Бога, като подчертаваше, че Бог е виновен за нашата мъка и нещастие.

Като звяр в клетка

Скоро след смъртта на майка ми през 1945 г. татко също се разболя от туберкулоза и беше закаран в санаториум. Малката ми сестричка беше взета в обществени детски ясли. След време, когато татко излезе от санаториума и отиде в яслите да я прибере, му казаха, че била умряла. Аз бях изпратена в училище за слепи, където живях следващите осем години. Отначало бях съкрушена. Още по⁠–​тежко ми беше в дните за посещения. Повечето от моите слепи съученици бяха посещавани от някого, но при мен не идваше никой.

Държах се като звяр в клетка. Наричаха ме ‘злото на училището’. Заради поведението си често ядях бой и бях наказвана в ъгъла. Много пъти обмислях да сложа край на живота си. Но след време ми стана ясно, че трябва да се науча да се оправям сама. Започнах да изпитвам удовлетворение, когато подкрепях слепи съученици, като често им помагах с обличането или оправянето на леглата.

Свещениците ни говореха, че Бог ни е лишил от зрение заради някакво ужасно прегрешение на родителите ни. Това само събуди повече омраза към Бога, който изглеждаше зъл и злобен. Религиозното вярване, че духовете на мъртвите обикалят и тормозят живите, ме плашеше и натъжаваше. Заради него, въпреки че обичах своите умрели братя и сестри, а също и майка си, се страхувах от техните „духове“.

Помощ от баща ми

След време татко се свърза със Свидетелите на Йехова. Той беше поразен, като научи от Библията, че мъката и смъртта произлизат от Сатан, а не от Йехова. (Псалм 100:3; Яков 1:13, 17; Откровение 12:9, 12) Скоро моят просветен баща започна да посещава събранията на Свидетелите на Йехова, напредна в духовно отношение и беше покръстен през 1947 г. Няколко месеца преди това той се беше оженил отново и имаше син. След време новата му съпруга също се присъедини към него в поклонението на Йехова.

На 16 години напуснах училището за слепи. Колко утешително беше да се върна в едно сърдечно християнско семейство! Те провеждаха нещо, което наричаха семейно библейско изучаване, и аз бях поканена да присъствувам на него. Присъствувах от уважение и учтивост, макар че всъщност не обръщах никакво внимание на казаното. Все още ме владееха силни чувства против Бога и религията.

Семейството изучаваше брошурата God’s Way Is Love [„Божият път е любов“]. Отначало не ми беше интересно, но после чух как татко обсъжда състоянието на мъртвите. Това привлече вниманието ми. Текстът от Еклисиаст 9:5, 10 беше прочетен от Библията: „Защото . . . мъртвите не знаят нищо . . . Няма ни работа, ни замисъл, ни знание, ни мъдрост в гроба, гдето отиваш.“

Започнах да разбирам, че страховете ми са неоснователни. Моята мъртва майка, мъртвите ми братя и сестри не можеха да ми навредят. След това обсъждането се прехвърли на темата за възкресението. Слушах с наострени уши. Когато чух обещанието на Библията, че под управлението на Христос мъртвите ще бъдат върнати към живот, в сърцето ми се надигна радост! (Йоан 5:28, 29; Откровение 20:12, 13) Изучаването вече ми стана много интересно. С нетърпение очаквах деня на това семейно обсъждане и въпреки, че бях сляпа, се подготвях добре.

Придобиване на духовно зрение

Като напредвах в библейското познание, погрешните идеи за Бога и неговите начини на постъпване изчезнаха. Научих, че нито аз самата, нито някой друг е лишен от зрение от Бога, но че коренът на всяко зло е неговият противник, Сатан Дяволът. Колко съжалявах, че поради своето пълно невежество бях обвинявала Бога! С неутолима жажда поемах все повече точно познание от Библията. Посещавах всички християнски събрания и участвувах в тях, въпреки че живеехме на много километри от Залата на Царството. Освен това активно участвувах в проповедната дейност, като не позволявах на зрителния си недъг да ми пречи.

Колко бях щастлива, когато на 27 юли 1958 г., малко повече от 16 години след онзи трагичен случай, който отне зрението ми, бях покръстена! Започнах нов живот и бях изпълнена с надежда и оптимизъм. Животът ми вече имаше цел — да служа на своя любещ небесен Баща. Познанието за него ме освободи от фалшивите учения и ми даде смелостта, необходима с решимост и надежда да се справям със слепотата си и затрудненията, свързани с нея. Редовно посвещавах месечно 75 часа или повече на това да проповядвам славната добра новина на другите.

Разпадане на брака

През 1966 г. се омъжих за един човек, с когото имахме едни и същи цели в живота. Изглеждаше, че заедно ще се радваме на щастлив брак, като работим за увеличаването на своето участие в проповедната дейност. Имаше месеци, през които посвещавахме много часове на тази животоспасяваща дейност. Преместихме се в един отдалечен район близо до Ливадия (централна Гърция). През годините, докато бяхме там — от 1970 до 1972, — въпреки потисническата военна хунта, която тогава беше на власт в Гърция, имахме възможността да помогнем на няколко човека да научат библейската истина и да се покръстят като християни. Радвахме се също така да окажем помощ и на малкия сбор от Свидетели на Йехова в този район.

След време обаче моят съпруг започна да пренебрегва изучаването на Библията и посещаването на християнските ни събрания и в крайна сметка остави напълно библейските учения. Това предизвика голямо напрежение в брака ни, който накрая завърши с развод през 1977 г. Бях напълно съкрушена.

Щастлив, продуктивен живот

В този изпълнен с отчаяние период от живота ми Йехова и неговата организация отново ми се притекоха на помощ. Един любещ християнски брат ми обясни, че ако позволя на ситуацията, причинена от бившия ми съпруг, да ми отнеме радостта, всъщност ще бъда негова робиня. Той ще държи в ръцете си ключа за моето щастие. Горе⁠–​долу по същото време една по⁠–​възрастна сестра от християнския сбор помоли за помощ, за да подобри своите проповеднически способности. Скоро бях изцяло погълната от онова, което ми донесе най⁠–​голямата радост — участието в проповедната служба!

След това един друг християнин ми каза следното: „Ти можеш да продължаваш да помагаш там, където си най⁠–​необходима. Можеш да бъдеш морски фар, използуван от Йехова Бог.“ Каква вълнуваща мисъл! Един сляп човек да бъде „морски фар, използуван от Йехова“! (Филипяни 2:15) Без да губя време, напуснах Атина и се преместих да живея в село Амаринтос, в южната част на Еввоя — една област, в която имаше много малко библейски учители. С помощта на приятелите там, за мен беше построена къща и аз можех да се грижа достатъчно добре за нуждите си.

Така че вече над 20 години мога да отделям по няколко месеца в годината, които да посвещавам на някакъв вид увеличена проповедна дейност. Със сила от Йехова успявам да участвувам във всички форми на службата — посещаването на хората по домовете им, воденето на библейски изучавания със заинтересувани хора и разговори с хората на улицата. Понастоящем имам привилегията да водя четири библейски изучавания с хора, които се интересуват от нашия Създател. Колко съм щастлива да видя как три сбора възникнаха в този район, където преди 20 години имаше само шепа братя!

Два пъти седмично изминавам по 30 километра в едната посока, за да присъствувам на християнски събрания, решена да не пропусна нито едно от тях. Когато се уловя, че поради липсата на визуален контакт с докладчика умът ми се разсейва по време на събранията, използувам специалния си Брайлов бележник, за да си водя кратки записки. Така карам ушите си и ума си да внимават добре. Освен това имам привилегията в дома ми да се провежда едно от събранията на сбора. Хора от близките села идват, за да присъствуват на събрание, което се нарича Изучаване на книга в сбора. Вместо винаги да очаквам хората да ме посещават в дома ми, поемам инициативата аз да ги посетя и това често води до взаимно насърчение. — Римляни 1:12.

Когато като девойка живеех при баща си, той никога не се отнасяше към мен като към сляпо дете. С търпение и постоянство той отделяше много време да ме научи да върша неща с ръцете си. Това практическо обучение ми помогна да се грижа за градината си и за малкото животни, които имам. Работя усилно в дома си, за да поддържам къщата чиста и да приготвям храна. Разбрах, че можем да намерим радост и щастие в простите неща от живота, в това, което имаме. Успях да постигна много неща с четирите сетива, които ми бяха останали — слуха, обонянието, вкуса и осезанието — и това ми носи неизмеримо удовлетворение. Това също е чудесно свидетелство за другите хора.

Поддържана от своя Бог

Много хора се чудят как успявам да имам положителна нагласа и да се оправям сама, въпреки ограниченията си. Заслугата е най⁠–​вече на Йехова, ‘Бога на всяка утеха’. (2 Коринтяни 1:3) След като изгубих зрението си, често мислех за самоубийство. Затова не мисля, че щях да бъда жива днес, ако не бяха Йехова и библейската истина. Осъзнах, че нашият Създател ни е дал много дарове — не само зрението — и ако ги използуваме, ще бъдем щастливи. Веднъж когато Свидетели проповядвали в моето село, една жена им казала за мен: „Богът, на когото се покланя тя, ѝ помага да прави всички тези неща!“

Всички мои изпитания ме приближиха повече до Бога. Това укрепи много вярата ми. Припомнят ми, че апостол Павел също страдал от нещо, което той наричал „трън в плътта“, вероятно заболяване на очите. (2 Коринтяни 12:7; Галатяни 4:13) Това не му попречило да бъде „много зает“ с добрата новина. Като него и аз мога да кажа: „С преголяма радост по⁠–​добре ще се похваля с немощите си . . . Защото когато съм немощен, тогава съм силен.“ — Деяния 18:5, NW; 2 Коринтяни 12:9, 10.

И най⁠–​вече моята основана на Библията надежда, че при възкресението ще мога да видя със собствените си очи своята скъпа майка, сестрите и братята ми, категорично оказва положително и благотворно влияние върху мен. Библията обещава, че „очите на слепите ще се отворят“ и „ще има възкресение на праведни и неправедни“. (Исаия 35:5; Деяния 24:15) Тези перспективи ме изпълват с оптимизъм и жадно очакване на славното бъдеще под управлението на Царството на Бога!

[Снимка на страница 19]

Баща ми, който изучаваше Библията с мен

[Снимка на страница 19]

В моята кухня

[Снимка на страница 19]

С приятелка на служба