Йехова изглади пътя ни

РОДЕН съм през 1924 г. близо до Хам, един град в швейцарския кантон Цуг. Родителите ми имаха 13 деца — 10 момчета и 3 момичета. Аз бях първородният син. Две от момчетата умряха още съвсем малки. Останалите получихме строго католическо възпитание, докато живеехме в една ферма по време на световната икономическа криза.

Татко беше честен човек с добър характер, но понякога избухваше яростно. Имаше случаи, когато той дори посягаше на мама, защото тя го укоряваше несправедливо поради своята ревност. Тя не можеше да понася това, че той си приказваше със съседските жени, макар че нямаше основания да се съмнява в неговата вярност. Това ме притесняваше много.

Мама беше много суеверна. Тя тълкуваше дори и незначителни събития като знак от „бедните души в чистилището“. Мразех това лековерие. Но свещениците подхранваха суеверните ѝ вярвания с четива, които подкрепяха фалшивото ѝ религиозно мислене.

Аз имах въпроси

Още от детските ми години умът ми беше изпълнен с въпроси относно Бога и съдбата на човека. Опитвах се да стигна до логични изводи, но противоречията бяха толкова много! Четях католически издания за светии, чудеса и други такива. Но те не задоволяваха разума ми. Опипом търсех път в тъмното.

Местният свещеник ме посъветва да не мисля върху въпросите, които имах. Той каза, че да искаш да разбереш всичко е белег на гордост и че Бог се противопоставя на високомерните. Особено отблъскващо за мен бе учението, че Бог ще измъчва вечно в огнен ад всички, които са умрели, без да изповядат греховете си. Тъй като това означаваше, че повечето хора на земята ще бъдат измъчвани вечно, често се питах: ‘Как това може да бъде в хармония с божията любов?’

Имах съмнения и относно католическия обичай на изповед. Изплаших се, когато в католическото училище ни казаха, че нечистите мисли са сериозен грях, който изисква изповед при свещеник. Питах се: ‘Дали си спомних всичко, което трябваше да изповядам? Или забравих нещо, заради което изповедта ми няма да е в сила и греховете ми няма да бъдат простени?’ Така в сърцето ми бяха засети съмнения относно милостта на Бога и неговата готовност да прощава.

Около три или четири години се борех с потискащи мисли, които ме изтощаваха. Мислех дали да не изоставя напълно вярата в Бога. Но после си мислех: ‘Ако постоянствувам, несъмнено ще намеря правилния път.’ С времето развих увереност в съществуването на Бога, но бях измъчван от несигурност относно религиозните си вярвания.

В резултат на ранното си католическо обучение вярвах, че Исус Христос е имал предвид католическата църква, когато казал на апостол Петър: „Върху тази скала ще изградя църквата си.“ (Матей 16:18, католическия Douay Version [„Превод Дуей“]) Започнах да вярвам, че накрая добрите елементи в църквата ще победят и имайки предвид тази цел, исках да сътруднича с църквата.

Брак и семейство

Като най–голям син в семейството аз работих с татко във фермата, докато по–малкият ми брат беше в състояние да заеме моето място. Тогава отидох в Католическото земеделско училище, откъдето по–късно получих майсторско свидетелство. След това започнах да си търся брачна партньорка.

Чрез една от сестрите ми се запознах с Мария. Научих, че тя се молела за съпруг, с когото да може да се стреми към вечен живот. В съобщението ни за сватбата се казваше: „Обединени в любовта, ние търсим щастие с очи, вперени в Бога. Нашият път е живот, и нашата цел е вечно блаженство.“ Оженихме се на 26 юни 1958 г. в манастира Фар близо до Цюрих.

С Мария имахме близък произход. Тя идваше от силно религиозно семейство и беше най–голямата от седемте деца. Всички те бяха заети с работа в семейната ферма, с училище и с ходене на църква, така че не оставаше много време за игра. Първите години от нашия брак не бяха лесни. Поради многото въпроси, които имах относно религията, Мария започна да се съмнява дали е избрала добър съпруг. Тя отказа да поставя под въпрос църковните учения или това, че църквата подкрепя войни, кръстоносни походи и инквизиции. И двамата обаче уповавахме на Бога и бяхме уверени, че ако се стремим да вършим неговата воля по най–добрия възможен начин, той никога няма да ни изостави.

През 1959 г. наехме една ферма край Хомбург, в източна Швейцария. Тя беше наш дом в продължение на 31 години. На 6 март 1960 г. се роди първият ни син Йозеф. Той имаше още шест братя и една сестра — Раел. Мария показа, че е справедлива и непредубедена майка, вярна на дълбоко залегнали принципи. Тя се оказа истинска благословия за семейството.

В търсене на библейската истина

Постепенно религиозното ни невежество ставаше все по–непоносимо. В края на 60–те години започнахме да посещаваме лекции в Католическия народен университет, но се прибирахме в къщи по–объркани от всякога. Докладчиците излагаха свои собствени виждания, лишени от библейски доказателства. В началото на 1970 г. се замислих върху думите на Исус: „Ако искате от Бащата каквото и да било в мое име, той ще ви го даде. . . . Искайте и ще получите.“ — Йоан 16:23, 24, Dy.

Горното уверение от божието Слово ме подбуди да се моля многократно: „Татко, ако католическата църква е истинската религия, моля, покажи ми това извън всяко съмнение. Но ако тя е фалшива, покажи ми го също толкова ясно и аз ще го заявя пред всички.“ Молех се отново и отново в съгласие с напътствието на Исус от Проповедта на планината да ‘продължаваме да искаме’. — Матей 7:7, 8, NW.

Разговорите ми с Мария — особено за промените в католическите учения през 60–те години на века, отнасящи се до поклонението на „светиите“, яденето на месо в петък и други такива, — накрая извикаха съмнения в ума ѝ. Веднъж, когато през пролетта на 1970 г. присъствувала на служба в църквата, тя се молела: „О, Боже, покажи ни пътя към вечния живот. Вече не знаем кой е истинският път. Ще се покоря на всичко, само ни покажи правилния път за цялото семейство.“ Аз не знаех за тази нейна молитва, нито тя знаеше за моите, докато не разбрахме, че молитвите ни са чути.

Намиране на библейската истина

Една неделя сутрин в началото на 1970 г., след като се върнахме от църква, на вратата ни се почука. Един мъж, придружен от десетгодишния си син, се представи като един от Свидетелите на Йехова. Съгласих се да разговаряме за Библията. Смятах, че лесно мога да му докажа, че греши, защото от нещата, които ми бяха казвали за Свидетелите на Йехова, не вярвах те да са добре осведомени.

Разговорът ни продължи два часа без положителен резултат и същото се повтори и на следващата неделя. Очаквах и трети разговор, но Свидетелят не се появи. Мария каза, че той е разбрал, че не си струва да продължава. Зарадвах се, когато той дойде след две седмици. Веднага му казах: „Вече 35 години си задавам въпроси за ада. Просто не мога да приема, че Бог, който е любов, ще наказва създанията си по такъв жесток начин.“

„Прав сте — отговори Свидетелят. — Библията не учи, че адът е място на мъчения.“ Той ми показа, че еврейската и гръцката думи шеол и хадес, често превеждани с „преизподня“ или „ад“ в католическата Библия, се отнасят просто за общия гроб. (Битие 37:35; Йов 14:13; Деяния 2:31) Освен това той прочете стихове, които доказват, че човешката душа е смъртна и че наказанието за греха е смърт, а не мъчение. (Езекиил 18:4; Римляни 6:23) Тогава започнах да разбирам ясно, че съм бил заслепен от религиозни лъжи през целия си живот. Започнах да се питам дали другите догми на църквата не са погрешни.

Не исках да бъда заблуждаван повече, затова купих католически библейски речник и петтомна история на папите. Тези издания имаха печат, показващ, че са одобрени за публикуване от католическите епископски власти. Като четох историята на папите, осъзнах, че някои от тях са били сред най–лошите престъпници в света! А като проверявах в библейския речник, научих, че троицата, адският огън, чистилището и още много други учения на църквата не са основани на Библията.

Вече бях готов за библейско изучаване със Свидетелите. Отначалото Мария седеше с нас от учтивост, но скоро започна да приема това, което научаваше. След четири месеца напуснах католическата църква и уведомих свещеника, че децата ни няма да посещават вече часовете по религия. На следващата неделя свещеникът предупреди своето паство относно Свидетелите на Йехова. Предложих да защитя вярванията си, като използувам Библията, но свещеникът не се съгласи на такава дискусия.

След това напреднахме много бързо. Накрая съпругата ми и аз символизирахме своето отдаване на Йехова с покръстване във вода на 13 декември 1970 г. Година по–късно бях в затвора за два месеца поради въпроса за християнския неутралитет. (Исаия 2:4) Не беше лесно да оставя жена си с осем деца, дори и за толкова кратко време. Децата ни бяха на възраст от 4 месеца до 12 години. Освен това имахме ферма и добитък, за които да се грижим. Но с помощта на Йехова те успяха да се справят без мен.

Поставяне на интересите на Царството на първо място

Никой от нашето семейство не пропускаше събрание, освен ако не беше болен. И организирахме работата си по такъв начин, че никога не пропускахме големите конгреси. Скоро когато децата ни играеха на тавана на къщата, всичко се въртеше около изобразяване на онова, което те виждаха на нашите християнски събрания. Например, те си възлагаха един на друг доклади и упражняваха представяния. За щастие всички те откликнаха на духовните ни напътствия. С радост си спомням как съпругата ми и аз бяхме интервюирани на един окръжен конгрес, а нашите осем деца, седнали в редица — от най–малкото до най–голямото, — слушаха внимателно.

Възпитанието на нашите деца „в дисциплинирането и умственото ръководство на Йехова“ стана наша основна грижа. (Ефесяни 6:4, NW) Решихме да махнем телевизора и често канехме пламенни събратя християни в дома си, така че децата ни да могат да извличат полза от техния опит и ентусиазъм. Внимавахме да избягваме необмислените приказки и критичното отношение към другите. Ако някой сбъркаше, разговаряхме с него и търсехме извиняващи обстоятелства. Опитвахме се да помогнем на децата да преценяват ситуацията разумно и справедливо. Грижливо избягвахме сравнения с други младежи. И съзнавахме колко е важно родителите да не глезят децата си и да не им спестяват последствията от техните действия. — Притчи 29:21.

Но възпитаването на децата ни не беше без проблеми. Например, веднъж техни съученици ги бяха подлъгали да вземат от магазина бонбони, без да заплатят за тях. Когато научихме за това, накарахме децата ни да отидат в магазина, да платят и да помолят за извинение. Това ги засрами, но те получиха урок по честност.

Вместо просто да принуждаваме децата си да ни придружават в проповедната дейност, ние дадохме пример, като поставяхме тази дейност на първо място. Децата виждаха, че поставяхме събранията и проповядването преди работата, която трябваше да се свърши във фермата. Несъмнено усилията ни да възпитаме осемте си деца в пътищата на Йехова бяха благословени.

Най–големият ни син, Йозеф, е християнски старейшина и няколко години служи в офиса на клона на Свидетелите на Йехова в Швейцария заедно със съпругата си. Томас е старейшина и заедно със съпругата си са пионери, както се наричат целодневните служители. Даниел, който се отказа от шампионска кариера в състезателното колоездене, е старейшина и заедно със съпругата си са пионери в друг сбор. Бено и съпругата му са активни проповедници в централна Швейцария. Петият ни син, Кристиан, служи като старейшина в сбора, към който принадлежим и ние. Той е женен и има две деца. Франц е пионер и старейшина в един сбор в Берн, а Урс, който известно време служеше в швейцарския офис на клона, е женен и служи като пионер. Единствената ни дъщеря, Раел, и съпругът ѝ също бяха пионери няколко години.

Следвайки примера на своите деца, аз също станах пионер, когато през юни 1990 г. се пенсионирах от светската си работа. Като си спомням за своя живот и за живота на семейството ми, без съмнение мога да кажа, че Йехова изглади пътя ни и ни удостои с толкова благословии, че ‘нямаше повече нужда от нищо’. — Малахия 3:10, NW.

Любимият библейски текст на моята скъпа съпруга е: „Възложи бремето си на Йехова, и той самият ще те подкрепи. Той никога няма да позволи праведният да се поклати.“ (Псалм 55:22, NW) А моят е: „Наслаждавай се изключително в Йехова, и той ще ти даде желанието на сърцето ти.“ (Псалм 37:4, NW) И двамата изпитахме истинността на тези прекрасни изречения. Нашата цел е да възхваляваме своя Бог, Йехова, вечно, заедно с нашите деца и техните семейства. — Разказано от Йозеф Хегли.