Прекалено много богове, докато намеря истинския

РОДЕНА съм в Кройдън (Англия) през 1921 г., най–голямото дете от три момичета и две момчета. Когато съм била на три години, някои от нас, децата, сме се разболели от дифтерит. Аз съм била настанена в болница. Брат ми Джони починал, и тъй като не бил покръстен, англиканската църква не разрешила провеждането на погребална служба. Баща ми се разстроил от това и попитал един от свещениците дали би произнесъл молитва, когато спускат ковчега на Джони в земята. Той отказал.

Мама казваше, че това окончателно отвърнало татко от религията. Тя толкова се страхуваше нещо да не се случи с мен или със сестрите ми, че без знанието на баща ми, ни заведе в църквата и ни покръсти. Татко стана активен член на комунистическата партия и ни насърчаваше да четем материали, свързани с диалектическия материализъм, включително книги на Хъксли, Ленин и Маркс. В къщи никога не се споменаваше за Бога, освен когато татко казваше, че няма Бог.

През 1931 г., когато бях на около десет години, понякога слизах надолу по улицата, за да видя родителите на баща ми. Дядо често биваше критикуван от другите, но хубавите му сини очи искряха и той винаги беше щастлив. Обикновено той ми даваше бонбони и нещо за четене по пътя. Аз изяждах бонбоните и изхвърлях книжките. Тогава не разбирах защо другите говореха отрицателно за него.

Когато бях на юношеска възраст, се присъединих към Лигата на младите комунисти и след време станах нейна председателка. Изнасях доклади в градската зала и вършех улична служба с вестника Challenge [„Предизвикателство“], като го предлагах на всеки, който искаше да ме чуе. По онова време действуваше една фашистка група, която се наричаше „Черните ризи“, и членовете ѝ жестоко се противопоставяха на комунизма. Спомням си, че стоях на тротоара, предлагайки вестника „Предизвикателство“, когато членове на „Черните ризи“ дойдоха и разговаряха с мен, като ме наричаха Слънчева светлина, прякор, който те ми бяха дали. По–възрастните членове на комунистическата партия, с която бях свързана, разбраха, че фашистите планират да ме бият с метални боксове, затова започнаха да ми осигуряват придружители.

Веднъж разбрахме, че фашистите ще правят шествие в лондонския Ист Енд (по онова време населяван предимно от евреи). Беше ни казано да се опълчим против тях и да вземем със себе си торби с топчета, които да хвърляме под копитата на конете на полицаите, когато бъдат изпратени да прекратят сблъсъка. През този ден мнозина бяха арестувани, но за щастие аз не бях сред тях, тъй като бях решила да не отида.

Съвестта ми започва да действува

При друг случай ми беше наредено на едно публично събиране да кажа нещо, което знаех, че не е вярно. Аз отказах и бях попитана: „Има ли значение как ще постигнем целта си?“ Именно по онова време на моя живот започна да ме гризе съвестта и започнах да си задавам въпроси относно много неща.

Веднъж, в началото на юношеските ми години, мама ме насърчи да отида на една църковна служба, за да видя какво представлява. Спомням си, че ми казаха да отида пред олтара, за да изповядам греховете си. Докато бях там, забелязах, че бродерията на покривката на олтара представляваше три кръга, преплетени един в друг. Попитах какво изразяват те и ми казаха, че представляват „Светата Троица — Бога Баща, Бога Син и Бога Свети Дух“. Помислих си: ‘Колко странно. Те вярват в трима богове, а татко казва, че няма нито един!’ Когато зададох допълнителни въпроси, ми беше обяснено, че едно яйце има три части, но в действителност е само едно яйце. Това изобщо не ме удовлетвори. Тогава ми казаха, че задавам прекалено много въпроси. Отидох си в къщи и казах на мама, че повече никога не искам да ходя на църква, и не отидох!

Когато избухна Втората световна война, вече не бях активна в Лигата на младите комунисти. Ожених се за един канадец, който беше военен, и имахме син. Първият ни дом в Лондон беше бомбандиран. Един ракетен снаряд от типа V–1 падна пред дома ни, когато ние със сина ми бяхме вътре. Изгубихме всичките си материални притежания. Бяхме затрупани в развалините, но за щастие спасихме живота си. По онова време съпругът ми беше в Нормандия (Франция).

Спомням си, че горе–долу по онова време разговарях с две млади жени и ги питах: „Ако има Бог, защо позволява всички тези страдания?“ Те казаха нещо относно това, че Сатан бил богът на този свят. „О — помислих си, — още един бог, за когото не зная нищо!“ След това дойде един млад мъж. Затрупах го с въпроси и той каза, че търси овце, а не кози. Тъй като не познавах притчата на Исус, аз го попитах дали е проповедник, или е фермер. Изминаха още няколко години и Втората световна война свърши. Съпругът ми се върна у дома, след като 95 процента от леката пехота на Саскатун, с която той служеше, беше унищожена във войната пред неговите очи. Настанихме се в друга къща в Кройдън.

Свидетелите ни посещават

Една неделя двама Свидетели на Йехова дойдоха и позвъниха на нашата врата. Съпругът ми отвори вратата и разговаря много дълго с тях. Той беше огорчен от всички религии поради лицемерието, на което беше станал свидетел по време на войната. Фактът, че Свидетелите бяха заели неутрална позиция, го впечатли. Той ми каза, че ги е поканил пак за разговор върху Библията. Аз много се притесних и попитах татко какво да правя. Той ми каза, че не бива да участвувам в това и че ако съпругът ми упорствува с тази ненормална религия, по–добре да подам молба за развод.

Аз реших да присъствувам на една от дискусиите, за да видя за какво става въпрос. Всички ние седнахме на масата и Свидетелят каза: „Един ден ще можете да прегърнете някой лъв, както сега прегръщате куче.“ ‘О, те са луди’ — помислих си. Не можах да се съсредоточа върху нищо друго, което беше казано през тази вечер. След това казах на съпруга си, че не искам те да идват отново. Проляхме много сълзи и обсъждахме дали да се разведем.

Скоро след това ни посети друг Свидетел. По–късно разбрахме, че той беше окръжен надзорник, който посещавал местния сбор и чул за нас. Спомням си го много ясно. Имаше сини очи и много мила, търпелива нагласа. Той ми напомняше на моя дядо. Аз извадих един списък с 32 въпроса, които бях записала. „Ще ги обсъдим един по един“ — каза той и започнахме да го правим. Той ми помогна да осъзная, че за да разбера напълно какво казва Библията, трябва да я чета и да я изучавам. Той предложи някой да идва редовно да изучава Библията с нас. Аз се съгласих.

Когато постепенно започнах да разбирам за нашия Създател, Йехова Бог, бях развълнувана до сълзи. Спомням си, че отидох в спалнята и молех Йехова, ако обича, да ми прости и да ми помогне да разбера Библията и неговите цели. Съпругът ми, синът ми и аз бяхме покръстени през 1951 г. Татко беше много разстроен, когато разбра за това, и каза, че би предпочел да чуе, че съм умряла, отколкото че съм станала Свидетелка на Йехова.

Служейки там, където нуждата е по–голяма

Съпругът ми реши да се върнем в Канада и през 1952 г. се преместихме във Ванкувър (Британска Колумбия). Татко отказа да се сбогуваме и никога повече не го видях, нито чух нещо за него. След като живяхме няколко години във Ванкувър, беше отправен призив да отидем там, където нуждата е по–голяма, особено в райони като Квебек, където премиерът Дюплеси имаше Хитлерова нагласа спрямо Свидетелите на Йехова.

През 1958 г. събрахме всичките си материални притежания в нашата кола и отидохме на международния конгрес в Ню Йорк. От там отидохме в Монреал (Квебек), където бяхме назначени в един френски сбор във Вил дьо Жак–Картие. Имахме много интересни преживявания, докато служихме на Йехова в Квебек. Веднъж колата ни беше преобърната, хвърляха камъни по нас и една жена насочи маркуч към нас с пълна сила. Това беше на едно място, наречено Магог.

Друг път заедно с моята партньорка минахме покрай църквата, точно когато хората излизаха от нея. Някой ни разпозна и извика: „Темуѐн дьо Жеова̀!“ („Свидетели на Йехова!“). Започнаха да ни гонят, начело със свещеника, но ние избягахме от тълпата. Много пъти бяхме арестувани. Но имах удоволствието да помогна на много хора да научат за Йехова, много от които все още му служат активно.

В началото на 60–те години работодателят на съпруга ми го премести в Лос Анджелес и там служихме в един сбор повече от 30 години. Каква голяма радост беше да говорим за истината на хора, които се бяха преместили в Лос Анджелес от всички краища на земята! Имах привилегията да изучавам с хора от Ливан, Египет, Китай, Франция, Италия и много други страни. Спомням си, че се запознах с една жена, която изобщо не говореше английски — за щастие съпругът ѝ говореше. Така двамата със съпруга ми изучавахме заедно с тях. Накрая изучавах само с нея. Използувах книгата Let God Be True [„Нека Бог бъде верен“] на английски, а тя гледаше стиховете в своята китайска Библия и отговаряше на въпросите на китайски. Тогава аз казвах отговора на английски и тя го повтаряше на английски. В крайна сметка тя започна да говори свободно английски, въпреки че го говореше с британски акцент. Щастлива съм да кажа, че сега и тя, и съпругът ѝ са отдадени служители на Йехова.

Неотдавна се преместихме в Тусон (Аризона) и имаме допълнителната привилегия да видим всички членове на семейството си вярно да служат на Йехова, включително и нашите правнуци, които биват учени за нашия Велик Създател, Йехова.

Между другото с вълнение научих от братята в Кройдън, че дядо ми, с искрящите сини очи, е бил Свидетел на Йехова. — Разказано от Каси Брайт.