„Йехова е моята сила“

Разказано от Джоан Ковил

Родена съм през юли 1925 г. в Хъдърсфийлд (Англия). Нямах братя и сестри и често боледувах. Баща ми дори казваше: „Само да те духне вятърът и се разболяваш.“ И сякаш наистина ставаше така!

КОГАТО бях малка, свещениците горещо се молеха за мир. Но щом избухна Втората световна война, те вече се молеха за победа. Това ме объркваше и породи много съмнения в мене. Точно тогава ни посети Ани Ратклиф, която беше единствената Свидетелка на Йехова в района.

Научавам истината

Ани ни остави книгата „Спасение“a и покани майка ми да присъства на едно библейско обсъждане, което щеше да се проведе в дома ѝ. Майка ми ме помоли да я придружа. Все още си спомням това първо за мене обсъждане. Ставаше въпрос за откупа и за моя изненада не беше никак отегчително. Научих отговорите на много от въпросите, които си задавах. Следващата седмица отидохме отново. Този път се обясняваше пророчеството на Исус за знака за последните дни. Виждайки лошите условия в света, двете с майка ми веднага разбрахме, че това беше истината. В същия ден бяхме поканени да посетим Залата на Царството.

Там се запознах с няколко млади пионерки, сред които беше и Джойс Барбър (сега Елис), която все още служи заедно със съпруга си Питър в лондонския Бетел. Останах с впечатлението, че всички в сбора участват в пионерската служба. Затова веднага започнах да проповядвам по 60 часа на месец, въпреки че все още ходех на училище.

Пет месеца по–късно, на 11 февруари 1940 г. двете с майка ми бяхме покръстени в Брадфорд на един зонов конгрес (сега наричан окръжен конгрес). Баща ми беше толерантен към новата ни вяра, но така и не застана на страната на истината. Когато се покръстих, беше въведен един нов начин на проповядване на улицата. Аз също взех участие в тази служба, като носех плакати и чанта със списания. Една събота получих задачата да застана край най–оживената част на един търговски район. Все още изпитвах страх от човека и точно както се опасявах, сякаш всичките ми съученици минаха покрай ъгъла, на който стоях!

През 1940 г. общността (както бяха наричани тогава сборовете), в която бях, трябваше да бъде разделена. След като това стана, почти всички от моите връстници се оказаха в другата общност. Оплаках се за това на служителя на общността (сега наричан председателстващ надзорник). Той ми каза: „Ако искаш да имаш приятели на твоята възраст, отиди и ги потърси в района си.“ И аз направих точно това! Не след дълго срещнах Елси Нобъл. Тя прие истината и стана моя приятелка за цял живот.

Пионерска служба и благословии

След завършването си започнах работа като счетоводителка. Но като виждах колко са щастливи целодневните служители, желанието ми да служа на Йехова като пионерка стана още по–голямо. През май 1945 г. имах радостта да получа назначение като специална пионерка. През първия ден от специалната ми служба валя като из ведро. Въпреки това толкова се радвах да участвам в проповедната дейност, че дъждът изобщо не ме притесняваше. Всъщност фактът, че бях навън всеки ден и редовно се придвижвах с колелото си в службата, оказа добро влияние върху здравето ми. Макар че никога не съм тежала повече от 42 килограма, нито веднъж не ми се е налагало да прекъсвам пионерската си служба. През годините в съвсем буквален смисъл усещах, че „Йехова е моята сила“. (Пс. 28:7, НС)

С цел да бъдат основавани нови сборове, получавах назначения в различни градове, където нямаше Свидетели. Първо служих три години в Англия и след това още толкова в Ирландия. Когато бях в Лисбърн (Ирландия), изучавах с един човек, който беше помощник на пастора в една протестантска църква. Научавайки истината за някои основни библейски учения, той сподели новопридобитото си познание с хората в своята църква. Някои от тях се оплакали на църковните власти и той, разбира се, трябвало да даде обяснение. Мъжът казал, че е негово християнско задължение да разкрие на хората от паството си, че ги е учел на много лъжи. Въпреки сериозното противопоставяне от страна на семейството си, той отдаде живота си на Йехова и му служеше вярно до смъртта си.

В Лерн, където беше второто ми пионерско назначение в Ирландия, служих сама в продължение на шест седмици, тъй като моята партньорка в службата посети конгреса „Теокрацията расте“, който се проведе в Ню Йорк през 1950 г. Никак не ми беше лесно тогава. Но пък през тези седмици се радвах на някои насърчителни случки в службата. Срещнах един възрастен мъж, който беше получил едно от нашите издания преди повече от двайсет години. През всички тези години той го беше чел толкова пъти, че беше запомнил текста почти наизуст. Този мъж и двете му деца приеха истината.

Обучение в Гилеад

През 1951 г. заедно с още десет пионери от Англия бяхме поканени да посетим 17–ия клас на училището Гилеад в Саут Лансинг (Ню Йорк). Изпитах огромна радост от библейските напътствия, които получихме през тези месеци! По онова време сестрите все още не участваха в програмата на Теократичното училище за проповедна служба в местните сборове, но ние в Гилеад получавахме различни задачи. Тогава много се притеснявахме! Когато изнасях първата си задача, ръката, с която държах записките си, не спря да трепери. Преподавателят, брат Максуел Френд, шеговито каза: „Ти се притесняваше не само в началото, подобно на всички добри докладчици, а се притесняваше чак до края на задачата си.“ По време на обучението всички подобрихме уменията си да говорим пред класа. Но всичко сякаш свърши по–скоро, отколкото очаквахме, и получихме назначения в различни страни. Аз бях назначена в Тайланд!

Страната на усмивките

За мене беше дар от Йехова, че моя партньорка в мисионерската служба в Тайланд стана Астрид Андерсон. Отне ни седем седмици да стигнем дотам с един товарен кораб. Когато пристигнахме в столицата Банкок, се озовахме в град с оживени пазари и мрежа от канали, служещи за пътища. През 1952 г. в Тайланд имаше по–малко от 150 вестители на Царството.

Когато за първи път видяхме „Стражева кула“ на тайски, се питахме как ще успеем да се научим да говорим на този труден език. Особено трудно ни беше да изговаряме думите с правилната интонация. Например думата „као̀у“, изговорена с висока и след това понижаваща се интонация, означава „ориз“, но същата дума, изговорена с ниска интонация, означава „новина“. Затова в началото на проповедната си служба в Тайланд казвахме на хората „Нося ви добър ориз“ вместо „добра новина“! Постепенно обаче след много смешни моменти успяхме да научим езика.

Тайландците са много любезни хора. Затова е подходящо, че Тайланд е наречен Страната на усмивките. Първото ни назначение беше в град Корат (сега наречен Након Рачасима), където служихме две години. По–късно бяхме изпратени в град Чианг Май. Повечето тайландци са будисти и не са запознати с Библията. В Корат изучавах с началника на една пощенска станция. Веднъж с него говорихме за патриарха Авраам. Когато чу името Авраам, той започна въодушевено да кима с глава. Скоро обаче разбрах, че не сме имали предвид един и същи Авраам. Пощенският началник си мислел за Ейбрахам Линкълн — бивш президент на Съединените щати!

Радвахме се да учим тайландците с честни сърца на Библията, а те от своя страна ни научиха как да бъдем щастливи, като водим прост начин на живот. Този урок беше много ценен, тъй като в първия мисионерски дом в Корат нямахме нито електричество, нито течаща вода. В тези назначения ‘научихме тайната на това как да живеем в изобилие и как да понасяме лишение’. Подобно на апостол Павел, ние изпитахме какво означава ‘да имаме сили благодарение на онзи, който ни дава сила’. (Флп. 4:12, 13)

Нов партньор и ново назначение

Още през 1945 г. посетих Лондон. Там разглеждах Британския музей заедно с няколко пионери и служители от Бетел. Сред тях беше Алън Ковил, който малко след това посети 11–ия клас на Гилеад. Първото му назначение беше във Франция, а след това в Белгия.b По–късно, докато още служех като мисионерка в Тайланд, той ме попита дали искам да се омъжа за него и аз приех.

Оженихме се в Брюксел (Белгия) на 9 юли 1955 г. Винаги си бях мечтала да прекарам медения си месец в Париж и затова Алън уреди седмица след сватбата да присъстваме на един конгрес там. Но веднага щом пристигнахме, Алън беше помолен да помага като преводач през цялата програма на конгреса. Всеки ден той трябваше да излиза рано сутрин, а вечер се прибирахме много късно. Така че аз наистина прекарах медения си месец в Париж, но наблюдавах Алън най–вече от разстояние, докато той беше на подиума! Независимо от това обаче се радвах да виждам как моят съпруг, с когото току–що се бяхме оженили, служи на братята и сестрите и нямах ни най–малко съмнение, че ако Йехова е на първо място в нашия брак, ние ще сме истински щастливи.

След сватбата се сдобих и с нов проповеден район — Белгия. Почти всичко, което знаех за Белгия, се изчерпваше с това, че тя е била бойно поле в няколко войни, но скоро разбрах, че повечето белгийци са миролюбиви хора. Назначението ми означаваше също да науча френски, който се говори в южната част на страната.

През 1955 г. в Белгия имаше около 4500 вестители. В продължение на почти 50 години двамата с Алън служехме в Бетел и участвахме в пътуващата служба. През първите две години и половина се придвижвахме с колела нагоре–надолу по хълмовете, независимо дали печеше слънце, или валеше дъжд. В службата си през годините сме нощували в домовете на повече от 2000 различни събратя Свидетели! Често срещах братя и сестри, които не бяха особено силни физически, но служеха на Йехова с цялата си сила. Техният пример ме насърчи да не се отказвам в службата си. Винаги в края на седмицата от посещението на някой сбор се чувствахме укрепени. (Рим. 1:11, 12) Алън беше наистина добър другар в живота. Колко верни са думите от Еклисиаст 4:9, 10: „По–добре са двама, отколкото един, ... защото, ако паднат, единият ще вдигне другаря си.“

Благословии от живот, прекаран в служба със силата на Йехова

През годините двамата с Алън се радвахме на много хубави случки, помагайки на другите да служат на Йехова. Например през 1983 г. посетихме френския сбор в Антверпен, където останахме при едно семейство, при което беше отседнал и Бенджамин Бандиуила, един млад брат от Заир (днес Демократична република Конго). Бенджамин се беше преместил в Белгия, за да получи висше образование. Той ни каза: „Наистина ви завиждам за живота, който водите, напълно отдадени на службата за Йехова.“ Алън му отговори: „Казваш, че ни завиждаш, но се стремиш към светска кариера. Не смяташ ли, че си противоречиш?“ Това прямо изказване накара Бенджамин да се замисли за живота си. По–късно, когато се върна в Заир, той започна да служи като пионер и в момента е член на Комитета на клона.

През 1999 г. претърпях операция за отстраняването на язва от хранопровода. Оттогава тежа само 30 килограма. Аз наистина съм крехък ‘глинен съд’. Въпреки всичко съм благодарна на Йехова, че ми дава „силата, надхвърляща нормалното“. След операцията благодарение на неговата помощ отново можех да придружавам Алън в пътуващата служба. (2 Кор. 4:7) През март 2004 г. Алън умря в съня си. Той много ми липсва, но мисълта, че е в паметта на Йехова, ми носи утеха.

Сега, когато съм на 83 години, си мисля за всичките повече от 63 години в целодневната служба. Останах дейна в службата — водя едно изучаване в дома си и използвам всяка възможност, за да говоря за чудесната цел на Йехова. Понякога се питам какъв щеше да бъде животът ми, ако не бях станала пионерка през 1945 г. По онова време здравословните ми проблеми сякаш бяха основателна причина да не го правя. Колко съм благодарна обаче, че започнах с пионерската служба още докато бях млада! Имах привилегията от личен опит да се уверя, че ако поставяме Йехова на първо място в живота си, той ще бъде наша сила.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 18]

С моята партньорка в мисионерската служба Астрид Андерсон (отдясно)

[Снимка на страница 18]

Заедно със съпруга ми в пътуващата служба през 1956 г.

[Снимка на страница 20]

Заедно с Алън през 2000 г.