Даване, което носи радост

ЖЕНИВАЛ, който живее в бедняшките райони в североизточната част на Бразилия, издържал съпругата и децата си с оскъдната си заплата, която припечелвал, работейки като охрана в една болница. Въпреки затрудненото си положение, Женивал съвестно плащал десятък. „Понякога семейството ми гладуваше — си спомня той, като потрива корема си, за да покаже глада, — но исках да дам на Бога най–доброто, без значение каква жертва беше необходима.“

След като загубил работата си, Женивал продължил да плаща десятък. Свещеникът му го подканял да подложи Бога на изпитание, като направи голямо дарение. Той гарантирал, че Бог със сигурност ще го благослови богато. Затова Женивал решил да продаде дома си и да даде прихода на църквата.

Женивал не е единственият, който дава така искрено. Много отчайващо бедни хора послушно плащат десятък, тъй като в църквите ги учат, че даването на десятък е библейско изискване. Вярно ли е това?

Даването на десятък и Законът

Заповедта да се плаща десятък била част от Закона, който Йехова Бог дал на дванайсетте племена на древния Израил преди повече от 3500 години. Според този Закон една десета от реколтата на земята и овощията и една десета от увеличението на стадата трябвало да се дават на племето на Леви в подкрепа на службата им в скинията. — Левит 27:30, 32; Числа 18:21, 24.

Йехова уверил израилтяните, че Законът ‘няма да бъде много мъчен за тях’. (Второзаконие 30:11) Докато продължавали да спазват вярно заповедите на Йехова, включително и да плащат десятък, те имали обещанието му за плодородие. За да се избегне изпадането в нужда, редовно бил отделян и допълнителен годишен десятък, обикновено използван, когато народът се събирал за религиозните си празници. Така „чужденецът, сирачето и вдовицата“ можели да бъдат сити. — Второзаконие 14:28, 29; 28:1, 2, 11–14.

Законът не посочвал наказание за този, който не успявал да плати десятъка, но всички израилтяни имали строго морално задължение да подкрепят истинското поклонение по този начин. Всъщност Йехова обвинил израилтяните, които пренебрегвали даването на десятък в дните на Малахия, че ‘Го крадат в десятъците и приносите’. (Малахия 3:8) Дали същото обвинение може да бъде отправено и към християните, които не плащат десятък?

Нека разгледаме следното. Държавните закони обикновено не важат извън границите на страната. Например, законът, който задължава шофьорите във Великобритания да се движат вляво, не важи за шофьорите във Франция. По подобен начин законът, който изисквал плащането на десятък, бил част от един договор единствено между Бога и народа на Израил. (Изход 19:3–8; Псалм 147:19, 20) Само израилтяните били обвързани с този закон.

Освен това, въпреки че наистина Бог никога не се променя, изискванията му понякога се менят. (Малахия 3:6) Библията категорично казва, че жертвената смърт на Исус през 33 г. ‘изличила’ или ‘унищожила’ Закона, а с него и ‘заповедта да се взема десятък’. — Колосяни 2:13, 14; Ефесяни 2:13–15; Евреи 7:5, 18.

Християнското даване

Все още обаче имало нужда от дарения в подкрепа на истинското поклонение. Исус упълномощил учениците си ‘да бъдат свидетели за него до края на земята’. (Деяния 1:8) С увеличаването на вярващите нараствала и нуждата от християнски учители и надзорници, които да посещават и да укрепват сборовете. Понякога трябвало да се полагат грижи за вдовици, сирачета и други нуждаещи се. Как християните от първи век покривали разходите, свързани с това?

Около 55 г. към християните от езически произход в Европа и Мала Азия била отправена молба в полза на обеднелия сбор в Юдея. В писмата си към сбора в Коринт апостол Павел описал как било организирано това ‘събиране на дарение за светиите’. (1 Коринтяни 16:1, Ве) Може да се изненадаш какво разкриват думите на Павел относно християнското даване.

Апостол Павел не принуждавал събратята си по вяра да дават. Всъщност християните в Македония, които ‘търпели голямо утеснение’ и били в ‘дълбока беднотия’, трябвало да ‘го умоляват с голямо настояване относно това даване, да участват и те в служенето на светиите’. — 2 Коринтяни 8:1–4.

Вярно е, че Павел насърчил по–заможните коринтяни да подражават на щедрите си събратя в Македония. Но въпреки това според един справочник той ‘отказал да издава заповеди, като предпочел по–скоро да моли, предлага, насърчава или да призовава. Ако съществувала принуда, даването на коринтяните нямало да бъде спонтанно и от сърце’. Павел знаел, че „Бог обича онзи, който дава на драго сърце“, а не този, който ‘се скъпи или дава по принуда’. — 2 Коринтяни 9:7.

Изобилната вяра и познание, съчетани с искрена любов към събратята им християни, трябвало да подтикнат коринтяните да дават без принуда. — 2 Коринтяни 8:7, 8.

„Според както е решил в сърцето си“

Вместо да определя дадено количество или процент, Павел просто предложил „в първия ден от седмицата всеки ... да отделя определена сума пари според дохода си“. (Курсивът е наш; 1 Коринтяни 16:2, „Нов международен превод“) Като планирали и отделяли редовно определена сума, коринтяните нямало да се чувстват принудени да дават с неохота или под напора на чувствата, когато Павел пристигне. Всеки християнин трябвало сам да определя колко да даде, „според както е решил в сърцето си“. — 2 Коринтяни 9:5, 7.

За да могат да пожънат щедро, коринтяните трябвало и да сеят щедро. Никога дори не било намекнато да дават повече, отколкото могат. ‘Не искам да ви бъде тежко’, ги уверил Павел. Даренията били ‘приети най–вече според колкото има човек, а не според колкото няма’. (2 Коринтяни 8:12, 13 [СИ]; 9:6) В едно по–късно писмо апостолът предупредил: „Ако някой не промишлява ... най–вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата и от безверник е по–лош.“ (1 Тимотей 5:8) Павел не насърчавал даването, което нарушава този принцип.

Забележително е, че Павел надзиравал „събирането на дарение за светиите“, които били в затруднение. Но ние не четем в Писанията, че той или другите апостоли организирали събиране на дарения или на десятъци, за да финансират собствената си служба. (Деяния 3:6) Павел бил винаги благодарен за подаръците, изпратени му от сборовете, но съвестно се стремял да ‘не бъде в тежест’ на братята си. — 1 Солунци 2:9, Ве; Филипяни 4:15–18.

Доброволното даване днес

Ясно е, че през първи век последователите на Христос давали доброволно, а не плащали десятък. Но може да се питаш дали това все още е резултатен начин да се финансира проповядването на добрата новина и да се полагат грижи за християните, които са в нужда.

Да разгледаме следното. През 1879 г. издателите на това списание открито заявили, че ‘никога няма да просят от хората или да ги умоляват за подкрепа’. Дали това решение е попречило на усилията на Свидетелите на Йехова да разпространяват библейската истина?

Понастоящем Свидетелите разпространяват Библии, християнски книги и други издания в 235 страни. Библейското образователно списание „Стражева кула“ първоначално имало месечен тираж от 6000 екземпляра, печатани на един език. Оттогава насам то се е превърнало в полумесечно издание с тираж над 24 000 000 екземпляра на 146 езика. За да организират целосветската си библейска образователна дейност, Свидетелите са построили или закупили административни центрове в 110 страни. Освен това те са построили хиляди местни зали за събрания, както и големи конгресни зали, които да поберат тези, които искат да получат допълнително библейско обучение.

Въпреки че се грижат на първо място за духовните нужди на хората, Свидетелите на Йехова не пренебрегват материалните нужди на събратята си по вяра. Когато братята им страдат от последствията на войни, земетресения, суша и бури, те с готовност осигуряват медикаменти, храна, дрехи и други необходими неща. Това се финансира от даренията, направени от отделни християни и цели сборове.

Освен че е резултатно, доброволното даване премахва товара от раменете на тези, които са с ограничени средства, като Женивал, за когото споменахме по–рано. За щастие, преди да успее да продаде дома си, Женивал бил посетен от Мария, която била целодневна проповедничка от Свидетелите на Йехова. „Този разговор спаси семейството ми от много излишни трудности“, си спомня Женивал.

Женивал открил, че Божието дело не зависи от десятъците. Всъщност даването на десятък вече не е библейско изискване. Той научил, че християните са благословени, когато дават щедро, но не са задължени да дават повече, отколкото могат.

Доброволното даване донася на Женивал истинска радост. Той я изразява по следния начин: „Може да давам или да не давам десет процента, но съм доволен от дарението си и съм сигурен, че Йехова също е доволен.“

[Блок/Снимки на страница 6]

Дали първите отци на църквата учели, че трябва да се дава десятък?

„Богатите сред нас помагат на нуждаещите се ... Тези, които са заможни и искат, дават каквото смятат за подходящо.“ — „Първа апология“, Юстин Философ, ок. 150 г.

„Десятъците от притежанията на юдеите наистина били посветени на Него, но онези, които били освободени [тоест, християните], отделят всичките си притежания за Божиите цели, ... както направила бедната вдовица, която пуснала всичкия си имот в Божията съкровищница.“ — „Срещу ересите“, Ириней Лионски, ок. 180 г.

„Дори да има някаква кутия, парите в нея не са събрани от входни такси, сякаш религията е някаква сделка. Всеки човек носи скромна сума веднъж в месеца — или когато той пожелае и само ако наистина желае и има възможност, защото никой не е принуждаван; това е доброволно дарение.“ — „Апологетика“, Тертулиан, ок. 197 г.

„С нарастването на църквата и възникването на различни институции се появила необходимост да се създадат закони, които да осигурят на духовенството подходяща и постоянна финансова подкрепа. Плащането на десятък било възприето от Стария закон ... Най–ранните ясни постановления във връзка с това очевидно били включени в писмото на епископите, които се събрали в Тур през 567 г., и в [канона от] Събора в Макон през 585 г.“ — „Католическа енциклопедия“.

[Информация за източника]

Монета, горе вляво: Pictorial Archive (Near Eastern History) Est.

[Снимка на страница 4, 5]

Доброволното даване носи радост

[Снимки на страница 7]

Доброволните дарения финансират проповедната дейност, помощите във време на бедствие и строежа на места за събрания