Биографичен разказ

Как внедрихме любовта към Йехова в сърцата на нашите деца

РАЗКАЗАНО ОТ ВЕРНЕР МАТЦЕН

Преди няколко години моят най–голям син, Ханс Вернер, ми даде една Библия. Отвътре на корицата той беше написал: „Скъпи татко, нека Словото на Йехова продължава да ни води като семейство по пътя на живота. С признателност, от твоя най–голям син.“ Родителите ще разберат как тези думи изпълниха сърцето ми с благодарност и радост. По това време не знаех какви предизвикателства още ще трябва да посрещнем като семейство.

РОДЕН съм през 1924 г. в Халстенбек, на около 20 километра от немското пристанище Хамбург, и бях отгледан от моите майка и дядо. След като изкарах чиракуването си при един шлосер, майстор на инструменти, бях призован през 1942 г. във Вермахта, въоръжените сили на Германия. Това, което преживях през Втората световна война, докато се сражавах на руския фронт, е твърде ужасно, за да се опише с думи. Бях повален от коремен тиф, но ме изпратиха обратно на фронта след лечение. През януари 1945 г. бях в Лодз (Полша), където бях ранен тежко и ме изпратиха във военна болница. Бях все още там, когато войната свърши. В болницата и по–късно в лагера за военнопленници в Нойенгаме имах време да преосмисля нещата. Измъчваха ме такива въпроси: Има ли наистина Бог? Ако е така, защо допуска толкова жестокост?

Скоро след като бях освободен от лагера за военнопленници, през септември 1947 г. се ожених за Карла. Бяхме израснали в същия град, но докато Карла беше католичка, религията не беше част от моето възпитание. Свещеникът, който ни венча, предложи поне да казваме заедно „Отче наш“ всяка вечер. Направихме както той каза, без наистина да разбираме това, за което се молим.

Една година по–късно се роди Ханс Вернер. Горе–долу по същото време Вилхелм Аренс — един колега — ме запозна със Свидетелите на Йехова. Той ми показа от Библията, че един ден войните ще престанат. (Псалм 46:9) През есента на 1950 г. аз отдадох своя живот на Йехова и бях покръстен. Каква радост изпитах, когато година по–късно моята скъпа съпруга също беше покръстена!

Как възпитавахме децата в пътищата на Йехова

Прочетох в Библията, че бракът е основан от Йехова. (Битие 1:26–28; 2:22–24) Като присъствах на раждането на децата ни — Ханс Вернер, Карл–Хайнц, Михаел, Габриеле и Томас, — това укрепи обещанието ми да бъда добър съпруг и баща. Карла и аз бяхме изпълнени с вълнение и радост при раждането на всяко от децата ни.

Конгресът на Свидетелите на Йехова през 1953 г. в Нюрнберг беше важно събитие за нашето семейство. В петък следобед, по време на доклада „Възпитаване на деца в обществото на новия свят“, докладчикът каза нещо, което ние няма да забравим никога: „Най–голямото наследство, което можем да дадем на нашите деца, е желанието да бъдат служители на Бога.“ С помощта на Йехова, Карла и аз искахме да направим точно това. Но как?

Като начало си изградихме навика да се молим заедно като семейство всеки ден. Това показа на децата колко е важна молитвата. Всяко дете научи отрано, че ние винаги се молим преди ядене. Дори когато бяха бебета, веднага щом видеха своя биберон, те навеждаха главички и скръстваха малките си ръчички. Веднъж бяхме поканени на сватбата на един от роднините на съпругата ми, които не бяха Свидетели. След церемонията родителите на булката поканиха гостите в своя дом за малка почерпка. Всеки искаше да започне да яде веднага. Но нашият петгодишен Карл–Хайнц не смяташе, че това бе правилно. „Моля, кажете първо молитва“ — каза той. Гостите погледнаха него, после нас и накрая домакина. За да избегна неудобното положение, аз предложих да кажем молитва на благодарност за храната, с което домакинът се съгласи.

Епизодът ми напомни за думите на Исус: „Из устата на младенците и сучещите приготвил си хвала.“ (Матей 21:16) Ние сме сигурни, че нашите редовни и искрени молитви помогнаха на децата да видят Йехова като свой любещ небесен Баща.

Нашата отговорност към Йехова

За да учим децата да обичат Бога, беше необходимо също редовно четене и изучаване на неговото Слово. Като помнехме това, ние имахме семейно изучаване всяка седмица, главно в понеделник вечер. Тъй като най–голямото и най–малкото бяха родени с разлика девет години, децата имаха много различни нужди, така че не винаги изучавахме един и същ материал с всичките.

Например, на децата от предучилищна възраст ние давахме съвсем основни наставления. Карла разглеждаше с тях само един библейски текст или използваше картините от нашите основани на Библията издания. Все още с обич си спомням как рано сутрин бивах събуждан от най–малките деца, които се катереха в леглото ни, за да ни покажат своите любими картини в книгата „Новият свят“a.

Карла умело и с търпение учеше децата за многобройните причини, поради които всички ние трябва да обичаме Йехова. Може да звучи просто и прямо, но в действителност, физически и емоционално, за Карла и мене това беше като работа с пълен работен ден. Но ние не се отказахме. Искахме да пишем върху техните нежни сърца преди другите хора, които не познават Йехова, да започнат да им въздействат. Поради тази причина настоявахме децата ни да присъстват на семейното изучаване, веднага щом вече можеха да сядат.

Като родители, Карла и аз осъзнахме колко е важно да даваме добър пример на децата си по отношение на поклонението. И дали ядяхме, обработвахме градината или отивахме на разходка, ние се опитвахме да укрепваме взаимоотношенията на всяко дете с Йехова. (Второзаконие 6:6, 7) Погрижихме се всяко дете да има своя собствена Библия от ранна възраст. Освен това щом получавахме списанията, аз пишех името на всеки член на семейството върху неговия или нейния личен екземпляр. Така децата се научиха да разпознават своята собствена литература. Стигнахме до идеята да определяме на децата да прочетат някои статии от „Пробудете се!“. След обяда в неделя те ни обясняваха как са разбрали материала.

Как давахме на децата вниманието, от което се нуждаеха

Разбира се, нещата не винаги вървяха гладко. Децата растяха и ние открихме, че внедряването на любовта в техните сърца изисква от нас да познаваме това, което беше вече в сърцата им. Това означаваше да ги изслушваме. Понякога децата ни смятаха, че трябва да се оплачат от нещо, така че Карла и аз трябваше да седнем и да обсъдим нещата отново с тях. Въведохме специален половин час в края на семейното изучаване. На всеки беше позволено да каже доста открито това, което той или тя чувства.

Например, Томас и Габриеле, нашите две най–малки деца, смятаха, че ние като родители проявявахме фаворитизъм към техния най–голям брат. При едно изучаване те се изказаха и добавиха: „Татко, ние мислим, че мама и ти винаги позволявате на Ханс Вернер да прави каквото си иска.“ Отначало не можах да повярвам на ушите си. Но след като обсъдихме въпроса обективно, Карла и аз трябваше да признаем, че децата имаха право. Така ние полагахме повече усилия в това да се отнасяме към всички деца по един и същ начин.

Понякога наказвах децата прибързано или несправедливо. В такива случаи ние като родители трябваше да се научим да се извиняваме. След това се обръщахме към Йехова в молитва. Беше важно децата да осъзнаят, че баща им е готов да каже „извинявам се“ както на Йехова, така и на тях, нашите деца. В резултат на това ние имахме сърдечна и приятелска връзка с тях. Те често ни казваха: „Вие сте най–добрите ни приятели.“ Това ни направи много щастливи.

Да работим заедно като семейство допринесе за нашата сплотеност. За да постигнем това, всеки имаше редовни задачи в къщи. На Ханс Вернер беше възложено да отива на пазар и да купува храна веднъж седмично, което обикновено означаваше, че на него му беше давана някаква сума пари заедно със списък от неща, които да купи. Една седмица не му дадохме списък или някакви пари. Той попита майка си за това и тя му каза, че още нямаме никакви пари. Тогава децата започнаха да шепнат помежду си и след това всяко донесе своята касичка и я изпразни върху масата. „Мамо, ето, можем да пазаруваме!“ — възкликнаха всички те. Да, децата се научиха да помагат при непредвидени обстоятелства и това сплотяваше още повече семейството.

С възрастта момчетата започнаха да проявяват интерес към момичета. Например, Томас се интересуваше много от една 16–годишна Свидетелка. Аз му обясних, че ако има сериозни отношения към момичето, той трябва да се приготви да се ожени за нея и да поеме отговорност за съпруга и деца. Томас разбра, че не е готов за брак, тъй като беше само на 18 години.

Как напредвахме като семейство

Докато бяха още в най–ранните си години, децата едно след друго се записаха в Теократичното училище за проповедна служба. Ние слушахме внимателно техните задачи и бяхме насърчени, защото виждахме искрената любов на самите деца към Бога. Окръжни и областни надзорници, които понякога живееха у нас, разказваха преживени случки от собствения си живот или ни четяха от Библията. Тези мъже и съпругите им спомогнаха в сърцата на нашето семейство да се развие любов към целодневната служба.

Очаквахме с нетърпение конгресите. Те бяха ключов фактор в нашите усилия да внедряваме в децата ни желанието да бъдат служители на Бога. За децата беше специален момент, когато те си закачаха делегатските карти преди пътуване до мястото на конгреса. Бяхме развълнувани, когато Ханс Вернер беше покръстен на десет години. Различни хора смятаха, че е твърде млад, за да се отдаде на Йехова, но на 50 години той ми каза колко е благодарен, че служи на Йехова в продължение на 40 години.

Ние показахме на своите деца, че личните взаимоотношения с Йехова са важни, но не ги подканяхме към отдаване. Все пак бяхме много доволни, когато другите също така напреднаха до отдаване, всеки в подходящото за себе си време.

Как се научихме да прехвърляме бремето си на Йехова

Радостта ни нямаше граници, когато през 1971 г. Ханс Вернер завърши 51–я клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ и беше назначен да служи като мисионер в Испания. Едно след друго останалите деца също участваха известно време в целодневната служба, което ни направи много щастливи като техни родители. Горе–долу по това време Ханс Вернер ми даде споменатата в началото на тази статия Библия. Нашето щастие като семейство изглеждаше пълно.

След това открихме, че ни е необходимо да се държим още по–близо до Йехова. Защо? Защото видяхме някои от порасналите ни деца да се сблъскват с проблеми, които сериозно изпитаха вярата им. Например, нашата скъпа дъщеря Габриеле не беше пощадена от мъката. През 1976 г. тя се омъжи за Лотар. Той заболя скоро след сватбата. Той отслабваше все повече и повече и Габриеле се грижеше за него, докато умря. Като видяхме как един здрав член на семейството заболя и умря, това ни напомни колко много се нуждаем от любещата ръка на Йехова. — Исаия 33:2.

Привилегии в организацията на Йехова

Когато през 1955 г. бях назначен за служител на сбора (наричан днес председателстващ надзорник), аз не се чувствах готов за отговорността. Имаше да се прави толкова много, а единственият начин да се справя с работата беше да ставам в четири часа през някои сутрини. Моята съпруга и децата бяха голяма подкрепа, като не ме безпокояха вечер, когато трябваше да се погрижа за още неща.

Въпреки всичко, като семейство, ние се стараехме да прекарваме колкото се може повече време заедно. Понякога моят работодател ми позволяваше да използвам неговата кола, така че можех да изведа семейството си на екскурзия. Децата се радваха на случаите, когато изучавахме „Стражева кула“ в гората. Ходехме заедно на излети пеша, понякога пеехме песни в съпровод на моята хармоника, докато се разхождахме през горите.

През 1978 г. бях назначен за заместник–окръжен надзорник (пътуващ служител). Затруднен, аз се молех: „Йехова, аз не се чувствам способен да правя това. Но ако ти искаш да се опитам, тогава аз ще направя най–доброто, на което съм способен.“ Две години по–късно, на 54 години, прехвърлих моята малка фирма на най–малкия ни син Томас.

Всичките ни деца вече бяха големи и това даде на Карла и мене възможността да правим повече за Йехова. През същата тази година бях назначен за окръжен надзорник и ми беше възложена част от Хамбург и целия Шлезвиг–Холщайн. Поради своя опит в отглеждането на деца ние бяхме в състояние да проявим особено разбиране към родителите и техните деца. Много от братята ни наричаха „нашите окръжни родители“.

След като ме придружаваше десет години в пътуващата служба, Карла трябваше да се подложи на тежка операция. През същата година лекарите откриха, че имам тумор в мозъка. Затова се отказах от службата си като окръжен надзорник и претърпях операция на мозъка. Изминаха три години, преди отново да бъда в състояние да служа като заместник–окръжен надзорник. Сега Карла и аз сме над седемдесетте и не сме вече на пътуваща служба. Йехова ни помогна да разберем, че няма смисъл да се държим толкова за една привилегия, която не можех повече да изпълнявам.

Като се връщаме назад в миналото, Карла и аз сме изпълнени с благодарност към Йехова за неговата помощ във внедряването на любов към истината в сърцата на децата ни. (Притчи 22:6) През годините Йехова ни ръководеше и обучаваше, като ни помагаше да изпълняваме своите отговорности. Макар че сега сме стари и немощни, нашата любов към Йехова е по–млада и жива от всякога. — Римляни 12:10, 11.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 26]

Нашето семейство на разходка край река Елба (Хамбург), 1965 г.

[Снимка на страница 28]

Някои членове на семейството на международния конгрес в Берлин през 1998 г.

[Снимка на страница 29]

Със съпругата ми Карла