Какво представлява Талмудът?

„Талмудът несъмнено е едно от най–забележителните литературни произведения на всички времена.“ — The Universal Jewish Encyclopedia [„Универсална юдейска енциклопедия“].

„[Талмудът е] едно от големите интелектуални постижения на човечеството, толкова наситен, толкова богат, толкова изтънчен документ, че е занимавал най–превъзходните умове повече от хилядолетие и половина.“ — Якоб Нойснер, еврейски учен и писател.

„Талмудът е основният стълб на [юдаизма], който държи цялата духовна и интелектуална структура на юдейския живот.“ — Адин Щайнзалц, специалист по Талмуда и равин.

НЕСЪМНЕНО Талмудът е оказвал огромно влияние върху юдейския народ векове наред. Но за разлика от цитираните по–горе признания, Талмудът е бил отхвърлян и наричан „море от неясноти и мътилка“. Той е бил отричан като богохулно дело на Дявола. Чрез папски указ е бил многократно цензуриран, конфискуван и дори изгарян в големи количества по площадите на Европа.

Какво точно представлява този труд, събудил толкова много спорове? Какво прави Талмуда уникален сред юдейските писания? Защо е бил написан той? Как е станало така, че той да окаже такова силно влияние върху юдаизма? Дали той има значение за неюдейския свят?

През 150–те години, последвали унищожението на храма в Йерусалим през 70 г. от н.е., школите на равинските мъдреци из целия Израил спешно търсели нова основа за запазването на юдаизма. Те обсъждали и събирали различни традиции на своя устен закон. Изграждайки върху тази основа, те поставили нови граници и изисквания за юдаизма, като дали наставления за ежедневния живот на святост без наличието на храм. Тази нова духовна конструкция била записана в Мишна, съставена от Юда ха–Наси в началото на трети век от н.е.a

Мишна била самостоятелно дело, като не търсела основания чрез библейски препратки. Нейният метод на обсъждане и дори стилът на нейния еврейски език били уникални, различни от текста на Библията. Решенията на равините, цитирани в Мишна, засягали ежедневния живот на юдеите навсякъде. Да, Якоб Нойснер казва следното: „Мишна осигурила конституцията на Израил . . . Тя изисквала съгласие със своите правила и съдействие спрямо тях.“

Но какво щяло да стане, ако някой зададе въпрос относно това дали авторитетът на мъдреците, цитирани в Мишна, наистина бил равен с този на разкритите Писания? Равините трябвало да покажат, че ученията на танаимите (учителите на устния закон), които се съдържали в Мишна, били в съвършена хармония с Еврейските писания. Появила се необходимост от допълнителни обяснения. Те смятали, че е необходимо да се обясни и оправдае Мишна и да се докаже, че тя произхожда от Закона, даден на Моисей на Синайската планина. Равините били подтикнати да докажат, че устният и писменият закони имат един и същ дух и цел. Така че вместо да бъде последното слово относно юдаизма, Мишна станала нова основа за религиозни дискусии и разисквания.

Възникването на Талмуда

Равините, които поели това ново предизвикателство, били известни с името амораими — „тълкуватели“ или „обяснители“ на Мишна. Всяка школа била централизирана около един известен равин. Малък кръг учители и ученици водели обсъждания през цялата година. Но най–важните срещи се провеждали два пъти годишно, през месеците адар и елул, когато земеделската работа била малко и стотици или дори хиляди можели да присъствуват.

Адин Щайнзалц обяснява: „Водачът на школата бил начело на обсъждането, като седял на стол или на специална рогозка. На предните редове срещу него сядали видните книжници, сред които негови колеги и изтъкнати ученици, а зад тях всички останали книжници. . . . Редът на сядането бил основан на точно определена йерархия [по изтъкнатост].“ Казвала се част от Мишна. След това тя бивала сравнявана с успореден или допълнителен материал, събран от танаимите, но останал извън Мишна. Започвал процесът на анализиране. Задавали се въпроси и противоречията били анализирани, за да се открие вътрешната хармония между ученията. Доказателствени текстове от Еврейските писания били издирвани, за да подкрепят равинските учения.

Макар че били грижливо организирани, тези обсъждания били напрегнати, понякога разгорещени. Един мъдрец, цитиран в Талмуда, говорел за „огнени искри“, прехвърчащи от устата на равините при едно разискване. (Хулин 137б, Вавилонският Талмуд) Щайнзалц казва следното за процедурата: „Главата на школата, или мъдрецът, който изнасял лекцията, излагал своето тълкуване на проблемите. Книжниците, които слушали, често го засипвали с въпроси, основани на други източници, на възгледи на други коментатори или на свои собствени логични умозаключения. Понякога разискването било много кратко и ограничено до единодушен и категоричен отговор на конкретен въпрос. В други случаи други книжници предлагали алтернативни решения и следвал обширен спор.“ Всички присъствуващи можели да участвуват. Въпросите, които били изяснявани по време на обсъжданията, били довеждани до знанието на други школи, за да могат други книжници да ги прегледат.

Но тези обсъждания не били просто безкрайни спорове относно подробности на законите. Юридическите въпроси, отнасящи се за правила и наредби от юдейския религиозен живот, били наричани халака. Тази дума идва от еврейския корен „да вървя“ и изразява ‘пътя на живота, по който човек трябва да върви’. Всички други въпроси — разкази за равини и библейски персонажи, мъдри пословици, вярвания и философия — са наричани хагада, от еврейския корен „да кажа“. Халака и хагада били смесвани по време на равинските разисквания.

В своята книга The World of the Talmud [„Светът на Талмуда“] Морис Адлер казва: „Някой мъдър учител прекъсвал дългия и труден юридически спор чрез отклонение от по–лесен и по–информативен характер. . . . Така намираме легенди и история, съвременна наука и фолклор, библейски обяснения и биографии, проповеди и теология, преплетени заедно в нещо, което за човек, незапознат с методите на тези школи, би изглеждало като странна смесица от неподредена информация.“ За книжниците в школите всички тези отклонения имали цел и били свързани с въпроса, който се обсъждал. Халака и хагада били основните строителни камъни на една нова структура, която се изграждала в равинските школи.

Възникването на два Талмуда

Накрая главният равински център в Палестина се преместил в Тивериада. Други важни школи се намирали в Сефорис, Кесария и Лида. Но западащата икономическа ситуация, непрекъснатата политическа нестабилност, а освен това и натискът и преследването от страна на отстъпническото християнство довели до всеобхватно преселение в другия голям юдейски населен център в източна Вавилония.

Векове наред ученици се стичали от Вавилония към Палестина, за да учат в школите на големите равини. Един такъв ученик бил Аба бен Ибо, наричан още Аба Арика — Аба Високия, — но по–късно известен само като Раб. Той се върнал във Вавилония през около 219 г. от н.е., след като се обучавал при Юда ха–Наси, и това отбелязало повратен момент за духовното значение на вавилонската юдейска общност. Раб основал школа в Сура, една област с много юдеи, но с малко книжници. Името му привлякло в школата му 1200 редовни ученика, като още хиляди посещавали занятията по време на юдейските месеци адар и елул. Видният съвременник на Раб, Самуел, установил школа в Нехардея. Други известни школи били основани в Пумбедита и Мехоза.

Вече не било необходимо да се пътува до Палестина, защото човек можел да учи при големите учители във Вавилония. Формулирането на Мишна като отделен текст подготвило пътя за пълната независимост на вавилонските школи. Макар че стиловете и методите в Палестина и във Вавилония се развили по различен начин, честото общуване и размяната на учители запазили единството на школите.

Към края на четвърти и началото на пети век от н.е. положението на юдеите в Палестина било доста затруднено. Вълни от ограничения и преследване под нарастващата власт на отстъпническото християнство довели през 425 г. от н.е. до последния удар — забраната както на синедриона, така и на позицията на ‘наси’ (патриарх). Така че палестинските амораими започнали да обединяват в един общ еднороден труд обобщенията на разискванията в школите, за да осигурят запазването им. Този труд, съставен набързо в края на четвърти век от н.е., станал известен с името Палестински Талмуд.b

Докато школите в Палестина западали, вавилонските амораими достигнали върха на способностите си. Абайе и Раба развили нивото на дискусията до нивото на умели и изтънчени доводи, които по–късно станали образецът за талмудския анализ. След това Аши, главата на школата в Сура (371–427 г. от н.е.), започнал да събира и издава обобщения на дискусиите. Според Щайнзалц, той направил това, тъй като „се боял, че както устният материал не бил организиран, така огромна част от него била заплашена от потъване в забравата“.

За организирането на тази огромна маса от материал били необходими повече от един човек или дори едно поколение. Периодът на амораимите завършил във Вавилония през пети век от н.е., но работата по окончателното издаване на Вавилонския Талмуд продължила и през шести век от една група хора, наречени сабораими, арамейска дума, означаваща „тълкуватели“ или „притежатели на мнение“. Тези окончателни издатели събрали хилядите изпуснати краища и векове на равински дискусии в едно цяло, като придали на Вавилонския Талмуд стил и структура, които го отличили от всички досегашни юдейски писания.

Какво постигнал Талмудът?

Равините на Талмуда искали да докажат, че Мишна е от същия източник, от който са Еврейските писания. Но защо искали това? Якоб Нойснер казва: „Това, което било посочено като проблем, била позицията на Мишна. Но в същината на нещата бил авторитетът на самите мъдреци.“ За да укрепи този авторитет, всеки ред от Мишна — понякога всяка дума — бил изследван, поставян под въпрос, обясняван и привеждан в съгласие по някакъв начин. Нойснер отбелязва, че така равините „прехвърлили орбитата на Мишна от една посока в друга“. Макар и създадена като завършен сам по себе си труд, Мишна била подложена на дисекция. В течение на този процес тя била пресъздадена, пренаписана.

Този нов труд — Талмудът — пасвал на целта на равините. Те постановявали правилата на анализирането и това учело хората да мислят като равините. Равините вярвали, че техният метод на изследване и анализиране отразявал ума на Бога. Талмудското изследване само по себе си станало предмет, форма на поклонение — използуването на ума уж в подражание на Бога. Самият Талмуд бил анализиран чрез този метод за бъдещите поколения. С какъв резултат? Историкът Сесил Рот пише: „Талмудът . . . дал на [юдеите] характерния отпечатък, който ги отличил от другите, както и тяхната забележителна сила на съпротива и единство. Неговата диалектика изострила умовете им и им придала . . . проницателност . . . Талмудът дал на преследвания юдей от Средновековието друг свят, в който той можел да избяга . . . Той му дал родина, която да може да носи навсякъде със себе си, когато загуби собствената си страна.“

Като учел другите на мисленето на равините, Талмудът несъмнено имал сила. Но въпросът за всички — юдеи и неюдеи — е дали Талмудът наистина отразява ума на Бога? — 1 Коринтяни 2:11–16.

[Бележка под линия]

[Блок на страница 31]

Двата талмуда — как се съпоставят те?

Еврейската дума „талмуд“ означава „изследване“ или „изучаване“. Амораимите в Палестина и Вавилония си били поставили за цел да изследват или анализират Мишна. И двата Талмуда (Палестинският и Вавилонският) правят това, но как се съпоставят те? Якоб Нойснер пише: „Първият Талмуд анализира доказателствата, вторият изследва предпоставките; първият запазва напълно границите на своя случай, вторият далеч надхвърля тези граници.“

По–обширното и по–цялостно издаване, което претърпял Вавилонският Талмуд, го направило по–обемен, но и по–дълбок и всепроникващ в своя начин на мислене и анализ. Когато се спомене думата „талмуд“, обикновено се има предвид Вавилонският Талмуд. Това е Талмудът, който е най–изучаван и най–обсъждан през вековете. По мнението на Нойснер Палестинският Талмуд „е компетентен труд“, докато Вавилонският Талмуд „е гениален труд“.