Защо те молят за извинение?

МИСЪЛТА, че църквите трябва да се разкаят за грешките си и да се променят, не е нова. В изданието Religioni e miti [„Религии и митове“], един речник на религията, се казва, че предполагаемата морална безкомпромисност на ранната църква привличала хората през Средновековието и карала мнозина да искат промяна.

През 1523 г., след като Мартин Лутер прекъснал връзките си с Рим, папа Адриан VI се опитал да помири участниците в разцеплението, като изпратил следното послание до управата на Нюрнберг: „Добре ни е известно, че в продължение на много години около Светия престол се вършат неща, заслужаващи отвращение . . . Трябва да положим всяко усилие да променим преди всичко Римската курия, откъдето вероятно произлизат всички тези злини.“ Това признание обаче не успяло нито да помири участниците в разкола, нито да изчисти покварата в папската Курия.

В днешно време църквите понесоха критика относно своето мълчание във връзка с Холокоста. Те също така бяха обвинени и за това, че не са попречили на своите членове да участвуват във войните. През 1941 г., в разгара на Втората световна война, един свещеник на име Примо Мацолари попитал следното: „Защо Рим не реагира решително на упадъка на принципите на католическата църква, както правеше преди, и все още има обичай да прави в случаите на по–безопасни доктрини?“ Доктрини по–безопасни от какво? Свещеникът говорел за подстрекаващия към война национализъм, който по онова време разкъсваше цивилизацията.

Факт е обаче, че съвсем доскоро признанието на религиите, че носят вина, беше изключение, а не правило. През 1832 г. папа Григорий XVI казал следното в отговор на онези, които подканяли католическата църква да ‘се обнови’: „Ясно е, че е абсурдно и оскърбително да се предлага някакво ‘възстановяване и обновяване’ във връзка със сигурността и растежа [на църквата], сякаш на нея може да се гледа като на имаща дефекти.“ Какви дефекти били толкова очевидни, че не можело да бъдат отречени? Били възприети различни стратегии за тяхното задоволително обяснение. Например някои теолози твърдели, че църквата е както свята, така и грешна. За самата институция се казва, че е свята — че Бог я предпазва от грешки. Въпреки това нейните членове са грешни. Затова когато се извършват жестокости в името на църквата, не бива да бъде считана за отговорна самата институция, но хората в църквата. Дали това звучи логично? Не и за католическия теолог Ханс Кюнг, който писал: „Няма идеална църква, която да се носи над човешкия свят.“ Той обяснил: „Не съществува църква без грехове за изповядване.“

Икуменизмът и моралната позиция

Може би се питаш какви събития са накарали църквите да искат извинение днес? Първо, протестантите и православните признаха, че са отговорни за „минали разцепления“ сред различни деноминации. Те направиха това на икуменическата конференция „Вяра и църковна уредба“, която се проведе в Лозана (Швейцария) през 1927 г. Впоследствие католическата църква ги последва. Особено от Ватикана IIa насам, висшите прелати, включително и папите, все по–редовно молят за извинение за разделенията сред т.нар. християнство. С каква цел? Явно те искат повече единство сред т.нар. християнство. Католическият историк Николино Сарале каза, че ‘в проекта на Йоан Павел II за „меа кулпа“ се крие стратегия, и това е икуменизмът’.

Но тук става въпрос за нещо повече от икуменизъм. Днес, далеч от това да бъде образцова, историята на т.нар. християнство е широко известна. „Католикът не може просто да пренебрегне цялата тази история — казва теологът Ханс Урс фон Балтазар. — Самата църква, към която той принадлежи, е направила, или е позволила да бъдат направени неща, които ние днес несъмнено не бихме одобрили.“ Затова папата е назначил комисия, която да „хвърли светлина върху тъмните страници на църквата, за да . . . може да бъде поискано извинение“. Следователно друга причина за готовността на църквата да се подлага на самокритика изглежда е желанието ѝ да възстанови своята морална позиция.

И историкът Алберто Мелони пише в подобен стил относно молбите на църквата за извинение: „В действителност понякога целта е премахване на обвиненията за носене на отговорност.“ Да, католическата църква изглежда се опитва да отхвърли товара на миналите грехове, за да възстанови своята надеждност в очите на общественото мнение. Честно казано обаче, трябва да се отбележи, че тя изглежда по–заинтересувана от постигането на мир със света, отколкото с Бога.

Това поведение ни напомня на Саул, първия цар на Израил. (1 Царе 15:1–12) Той допуснал ужасна грешка и когато тя била разкрита, първо се опитал да се оправдае — да извини грешката си — пред Самуил, един верен пророк на Бога. (1 Царе 15:13–21) Накрая царят трябвало да признае пред Самуил: „Съгреших; защото престъпих Господното повеление.“ (1 Царе 15:24, 25) Да, той признал грешката си. Но следващите му думи към Самуил разкриват какво било най–важното за него: „Съгреших; но сега стори ми чест, моля, пред старейшините на людете ми и пред Израиля.“ (1 Царе 15:30) Явно Саул бил загрижен повече за своята позиция в Израил, отколкото за това да се помири с Бога. Тази нагласа не довела до божия прошка за Саул. Дали мислиш, че една подобна нагласа ще доведе до божия прошка за църквите?

Не всички са съгласни

Не всички са съгласни с това, че църквите трябва публично да молят за извинение. Например много католици се чувствуват неловко, когато техният папа моли за извинение за робството, или реабилитира „еретици“ като Хус и Калвин. Според източници на Ватикана документът, изпратен до кардиналите, в който се предлагало „изследване на съвестта“ относно изминалото хилядолетие от историята на католицизма, бил критикуван от кардиналите, присъствуващи на един църковен съд, състоял се през юни 1994 г. Когато папата въпреки всичко поискал да включи съдържанието на това предложение в едно папско писмо, италианският кардинал Джакомо Бифи издал една свещеническа бележка, в която твърдял: „Църквата е без грях.“ Въпреки това той допуснал следното: „Молбата за прошка на грешките на духовниците през миналите векове . . . може да ни помогне, представяйки ни в по–благоприятна светлина.“

„Изповядването на грях е един от най–спорните въпроси в католическата църква — казва говорителят на Ватикана Луиджи Акатоли. — Ако папата признае грешките на мисионерите, то има мисионери, които искрено биха се засегнали от това.“ Освен това един журналист католик писа: „Ако папата наистина има такава ужасна представа за църковната история, то тогава е трудно разбираемо как той самият днес може да представя същата тази църква като борец за ‘човешки права’, като ‘майка и учителка’, която единствена може да отведе човечеството към едно наистина светло трето хилядолетие.“

Библията предупреждава относно едно привидно разкаяние, което е подтиквано само от неудобството да бъдеш разобличен. Този вид разкаяние рядко води до дълготрайна промяна в разкайващия се. (Сравни 2 Коринтяни 7:8–11.) Разкаянието, което има стойност в божиите очи, е придружено от „плодове, подходящи за разкаяние“, тоест доказателство за искреността на разкаянието. — Лука 3:8, NW.

Библията казва, че този, който се разкайва и изповядва вината си, трябва да остави грешните действия, да спре да ги върши. (Притчи 28:13) Дали е така? След всички тия признания за грешките на католическата църква и други църкви какво стана в неотдавнашните граждански конфликти в централна Африка и Източна Европа, в които участвуваше голям брой от „християнското“ население? Дали църквите действуваха като умиротворителна сила? Дали всички техни водачи обединено се обявиха против жестокостите, които извършваха техните членове? Не. Някои религиозни служители дори взеха участие в клането!

Божествена присъда

Когато говорел за многократните ‘меа кулпа’ на папата, кардинал Бифи иронично попитал: „Не би ли било по–добре за историческите грешки да изчакаме всемирния съд?“ Да, присъдата над цялото човечество е неизбежна. Йехова Бог добре познава всички тъмни страници от историята на религията. Много скоро той ще иска сметка от виновните. (Откровение 18:4–8) Но дали дотогава е възможно да се намери форма на поклонение, която да не е опетнена от кръвната вина, убийствената нетолерантност и другите престъпления, за които се извиняват църквите на т.нар. християнство? Да.

Как можем да направим това? Като приложим правилото, казано от Исус Христос: „От плодовете им ще ги познаете.“ Разказът на историята, който някои религии биха искали да бъде забравен, ни помага да определим не само онези, които Исус нарича ‘лъжливи пророци’, но и онези, които дават „добър плод“. (Матей 7:15–20) Кои са тези хора? Каним те да разбереш това сам, като изследваш Библията със Свидетелите на Йехова. Виж кой днес наистина се опитва да следва божието Слово, вместо да се старае да запази една позиция на влияние в света. — Деяния 17:11.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 5]

Църквите се извиняват за жестокости като тази

[Източник]

The Complete Encyclopedia of Illustration/J. G. Heck