Служене с чувство за неотложност
РАЗКАЗАНО ОТ ХАНС ВАН ВЮРЕ
Една сутрин през 1962 г. се срещнах в района на ротердамското пристанище с Паул Кушнир, надзорника на клона на Дружество „Стражева кула“ в Холандия. Той ме погледна иззад масичката в полутъмното кафене, в което седяхме, и каза: „Нали разбираш, Ханс, че ако приемеш това назначение, ти и съпругата ти ще получите еднопосочен билет?“
„ДА, и съм сигурен, че и Сузи ще е съгласна.“
„Добре, поговори със Сузи. Колкото по–скоро ми съобщите решението си, толкова по–добре.“
На следващата сутрин той получи нашия отговор: „Заминаваме.“ Така, на 26 декември 1962 г. ние прегърнахме близките и приятелите си на покритото със сняг амстердамско летище Скипол, и отлетяхме за един недокоснат мисионерски район — холандска Нова Гвинея (сега Западен Ириан, Индонезия) — страната на папуасите.
Дали имахме някакви съмнения относно приемането на това представляващо предизвикателство назначение? Не. Ние от все сърце бяхме отдали живота си на вършенето на божията воля, и имахме доверие, че Бог ще ни подкрепи. Оглеждайки своя живот назад във времето, можем да видим, че нашето доверие в Йехова винаги беше основателно. Но преди да разкажа какво стана в Индонезия, нека ви кажа за ранните ни години.
Обучение по време на войната
Когато семейството ми беше посетено за първи път от смелия Свидетел Артур Винклер, аз бях само на десет години. Родителите ми бяха шокирани, когато откриха какво казва Библията за фалшивите учения на псевдохристиянството. Тъй като по това време Холандия беше окупирана от нацистка Германия и Свидетелите на Йехова бяха преследвани, родителите ми трябваше да решат дали да се приобщят към една организация, намираща се под възбрана. Те решиха да направят това.
Оттогава нататък смелостта на майка ми и готовността ѝ да рискува свободата си, и дори живота си, ми правеха голямо впечатление. Веднъж тя изминала 11 км с колелото си и чакала в тъмното с чанта, пълна с библейски трактати. В уговорения за началото на специалната акция час тя започнала да върти педалите, колкото ѝ държали краката, като в същото време вадела от чантата си трактати и ги пускала на улиците. Един колоездач, който дълго се опитвал да я настигне, най–после успял да я изпревари, и едва смогвайки да си поеме дъх, извикал: „Госпожо, госпожо, нещо ви пада от чантата!“ Не можехме да спрем да се смеем, когато мама разказваше тази история.
Аз бях много малък, но знаех какво искам да направя с живота си. По време на едно от нашите събрания в средата на 1942 г., когато водещият запита: „Кой иска да бъде покръстен при следващата възможност?“, аз вдигнах ръка. Родителите ми се спогледаха разтревожено, съмнявайки се дали разбирам значението на това решение. Но макар че бях само на 12 години, аз знаех какво означава отдаването на Бога.
Проповядването от къща на къща, при което нацистите ни следваха по петите, изискваше предпазливост. В дните, когато симпатизантите на нацистите лепяха плакати по прозорците си, аз обикалях с колелото си наоколо, и за да избегна посещаването на онези домове, в които хората можеха да съобщят за нас на нацистите, записвах адресите им. Веднъж един мъж ме видя и извика: „Чудесно, моето момче, Запиши ги, всичките ги запиши!“ Аз бях усърден, но очевидно не достатъчно предпазлив! В края на войната през 1945 г. ние бяхме щастливи от перспективата да имаме по–голяма свобода на проповядване.
Начало на една кариера
На 1 ноември 1948 г., след като завърших училище, аз получих първото си целодневно назначение като пионер. Месец по–късно брат Винклер посети семейството, у което живеех. Вероятно той дойде, за да прецени що за човек съм аз, защото скоро след това бях поканен да работя в бюрото–клон на Дружеството в Амстердам.
По–късно бях поканен да посещавам сборовете на Свидетелите на Йехова като окръжен надзорник. След това, през есента на 1952 г., получих покана да участвувам в 21–я клас на Библейското училище „Гилеад“ на Дружество „Стражева кула“ в Ню Йорк, за да бъда подготвен като мисионер. Така че в края на 1952 г. осем души от Холандия се качихме на океанския лайнер „Ниу Амстердам“ и отплавахме за Америка.
Към края на курса Максуел Френд, един от преподавателите, каза: „Ще забравите повечето от нещата, които научихте тук, но се надяваме три неща да останат с вас: вярата, надеждата и любовта.“ В ума и сърцето ми са съхранени също и скъпоценните спомени за организацията на Йехова, работеща с чувство за неотложност.
След това преживях голямо разочарование. Половината от хората в нашата холандска група — включително и аз — бяха назначени обратно в Холандия. Макар и разочарован, аз не бях огорчен. Надявах се само, че няма да се наложи да чакам 40 години, подобно на Моисей от древни времена, преди да получа чуждестранното си назначение. — Деяния 7:23–30.
Високо ценена помощничка
Когато Фриц Хартстанг, моят бащински настроен приятел, научи за плановете ми за брак, ми каза доверително: „Едва ли можеш да направиш по–добър избор.“ Бащата на Сузи, Кеси Стуве, бил един от водещите бойци в Съпротивата срещу нацистите по време на Втората световна война. Но когато бил посетен от Свидетелите през 1946 г., той с готовност приел библейските истини. Скоро той и три от шестте му деца — Сузи, Мериан и Кенет — били покръстени. На 1 май 1947 г. всички тези деца започнали целодневна служба като пионери. През 1948 г. Кеси продал своята фирма и също започнал да пионерствува. По–късно той казваше: „Тези години бяха най–щастливите в моя живот!“
Аз се запознах със Сузи през 1949 г., когато тя беше поканена да работи в бюрото–клон в Амстердам. През следващата година обаче тя и сестра ѝ Мериан заминаха, за да участвуват в 16–ия клас на „Гилеад“, след което отплаваха за своето мисионерско назначение — Индонезия. През февруари 1957 г., след пет години мисионерска служба там, Сузи се върна в Холандия, за да се омъжи за мен. По това време аз служех като окръжен надзорник, и през годините на нашия брак, Сузи многократно показа, че е готова на лични жертви заради службата на Царството.
След сватбата ние продължихме да посещаваме сборовете в различни части на Холандия. Годините на мисионерска работа в трудни назначения бяха подготвили Сузи добре за нашите пътувания от един сбор до друг с колело. Именно докато бяхме на тази окръжна работа, през 1962 г. брат Кушнир ме посети в Ротердам и ни покани да заминем за Западен Ириан, Индонезия.
Мисионерска служба в Индонезия
Ние пристигнахме в град Манокуари — един съвсем различен свят! Това бяха тайнствените звуци на тропическите нощи, и горещината, и прахът. И още — папуасите от вътрешността на страната, които имаха на себе си само една набедрена препаска, носеха мачете и обичаха да ходят зад нас и да се опитват просто да пипнат бялата ни кожа — с всичко това не беше лесно да се свикне.
Само няколко седмици след нашето пристигане свещеници започнаха да четат от амвоните писмо срещу Свидетелите на Йехова, след което даваха по един екземпляр от него на всички присъствуващи. Местната радиостанция дори излъчи писмото. След това трима свещеници ни посетиха и настояха да се преместим във вътрешността на страната, за да работим сред онези, които те нарекоха „езичниците“. Един папуаски полицай с висок чин също ни подкани настоятелно да напуснем, а един член на тайната полиция ни каза, че било планирано да ни убият.
Но не всеки беше против нас. Един политически съветник на папуасите, холандец по народност, който беше на път да се върне в Холандия, ни представи на няколко папуаски племенни вождове. „Свидетелите на Йехова ще ви донесат по–добър вид християнска религия от тази, която познавате — каза им той. — Затова трябва да ги посрещнете добре.“
По–късно един правителствен чиновник се обърнал към Сузи на улицата и прошепнал: „Получихме сведения, че започвате нова работа тук, и затова не можем да ви позволим да останете. Но, хм . . . ако имахте църква.“ Това беше намек! Ние бързо съборихме стените на нашата къща, подредихме пейки, поставихме катедра и сложихме отвън един надпис, който гласеше „Зала на Царството“. След това поканихме този чиновник на посещение. Като дойде, той кимна, усмихна се и почука с показалец по слепоочието си, сякаш искаше да каже: ‘Умно, умно!’
На 26 юни 1964 г., година и половина след нашето пристигане, първите 12 папуаси от нашите изучаващи Библията бяха покръстени. Скоро ги последваха още 10, и броят на хората, посещаващи нашите събрания, нарасна на 40 души. Двама индонезийски пионери бяха изпратени да ни помагат. През декември 1964 г., когато сборът в Манокури вече беше стъпил здраво на краката си, индонезийското бюро–клон на Дружеството ни даде ново назначение за проповедна служба.
Преди да заминем, шефът на Обществения отдел към правителството ни извика насаме и каза: „Съжалявам, че заминавате. Всяка седмица духовниците настояваха да ви изгоня, защото казваха, че берете техните плодове. Но аз им казвах: ‘Не, те просто торят вашите дръвчета.’“ Той добави: „Където и да отидете, продължавайте борбата. Вие ще победите!“
В разгара на държавен преврат
Една нощ през септември 1965 г., когато служехме в столицата Джакарта, бунтовници–комунисти избиха много от водачите на армията, подпалиха Джакарта и поставиха началото на една национална борба, която в крайна сметка свали президента на държавата Сукарно. Около 400 000 души загубиха живота си!
Веднъж ние проповядвахме, когато на съседната улица се стреляше и се палеха къщи. На следващия ден разбрахме, че военните се канят да унищожат една съседна комунистическа сграда. Домакините изглеждаха уплашени, когато ги заговаряхме, но щом чуеха нашето библейско послание, се отпускаха и ни канеха вътре. Те се чуствуваха по–сигурни да бъдат с нас. Това време научи всички нас да уповаваме на Йехова и да бъдем уравновесени при трудни условия.
По–нататъшното противопоставяне провалено
В края на 1966 г. ние се преместихме в град Амбон, намиращ се на живописните южни Молюкски острови. Там, сред общителното, приятелски настроено население намерихме голям духовен интерес. Нашият малък сбор бързо нарасна и броят на онези, които посещаваха събранията, наближи цифрата 100. Затова църковните представители на псевдохристиянството посетили Службата по религиозните въпроси, за да окажат натиск върху нейния шеф да ни изгони от Амбон. Но на бюрото на шефа те видели поставени на видно място книгите на Дружество „Стражева кула“! Като не успели да променят мнението на шефа, те се обърнали към чиновници от Министерството на религията в Джакарта, като се опитвали да издействуват изгонването ни не само от Амбон, но и от Индонезия изобщо.
Този път изглежда бяха успели, защото 1 февруари 1968 г. беше определен за датата на нашето изгонване. Но нашите християнски братя в Джакарта се обърнаха към един висш мюсюлмански чиновник от Министерството на религията, и той помогна решението да бъде променено. Освен това беше променена и една предишна линия на поведение, и беше разрешено в страната да влязат други мисионери.
Така, през следващите десет години, в обкръжението на великолепните планини, гори и езера на северна Суматра, ние работихме заедно с мисионери от Австралия, Австрия, Германия, Филипините, Швеция и Съединените щати. Проповедната работа благоуспяваше, особено сред членовете на главната етническа група в района — батак.
Но накрая религиозните интриганти успяха да постигнат налагането на възбрана върху нашата проповедна дейност през декември 1976 г., и през следващата година повечето от мисионерите заминаха по назначения в други страни. Накрая — през 1979 г. — ние също трябваше да напуснем.
Към Южна Америка
Вече бяхме към 50–годишни и се чудехме дали можем да се пренагласим към една нова страна. „Да приемем ли ново назначение, или вместо това да се установим някъде за постоянно?“ — попита Сузи.
„Сузи — отговорих ѝ аз, — където и да ни беше поканил Йехова досега, той все се грижеше за нас. Кой знае какви по–нататъшни благословии крие бъдещето?“ Така ние пристигнахме на новото си назначение в южноамериканската държава Суринам. Само за два месеца отново навлязохме в пътуващата работа и скоро се почувствувахме у дома.
Преглеждайки над 45–те ни години целодневна служба, Сузи и аз разбираме колко важна беше подкрепата на нашите родители, за да продължим с мисионерската си работа. През 1969 г., когато отново видях своите родители след шест години раздяла, татко ме извика насаме и каза: „Ако се случи Мама да умре първа, няма нужда да се връщаш в къщи. Остани си на местоназначението. Аз ще се справя. Но ако стане обратното, трябва да говориш с Мама за това.“ Мама каза същото.
Родителите на Сузи имаха същата неегоистична нагласа. В един момент те не се бяха виждали 17 години, и въпреки това не ѝ написаха нито една обезкуражаваща дума. Разбира се, ако те нямаха никаква друга помощ на разположение, ние щяхме да се върнем в къщи. Искам да кажа, че нашите родители имаха същото високо мнение за мисионерската работа и чак до смъртта си служиха на Йехова със същото чувство за неотложност, което бяха внедрили в нашите сърца. — Сравни 1 Царе 1:26–28.
Ние също така бяхме много насърчени от верните приятели, които ни пишеха писма. Има неколцина, чиито писма не пропуснаха нито един месец от над 30–те ни години мисионерска служба! Но на първо място ние помним своя небесен Баща, Йехова, който знае как да подкрепя служителите си на земята. Затова, като наближаваме кулминацията на събитията, които очакваме с нетърпение, Сузи и аз искаме да ‘не забравяме присъствието на деня на Йехова’, като продължаваме да служим на Йехова с чувство за неотложност. — 2 Петър 3:12, NW.
[Снимка на страница 26]
Женени през 1957 г.
[Снимка на страница 29]
Какво вълнуващо нещо — шестима нови вече са пионери!