Свалбард — земя на студените брегове

ОТ АВТОР, ПИШЕЩ ЗА „ПРОБУДЕТЕ СЕ!“ В НОРВЕГИЯ

САМОЛЕТЪТ ни мина през гъсти облаци без никаква видимост. Изведнъж излязохме от облаците и под нас се разкри белият арктически пейзаж. Гледката беше просто възхитителна! Удивлявахме се на ледниците, на светлосините фиорди и на покритите със сняг планини. Докъдето стигаше погледът нямаше нищо друго освен сняг и лед. Това беше Свалбард, архипелаг до северния полюс, разположен между 74 и 81° северна географска ширина.

Името Свалбард означава „студен бряг“ и се появява за първи път в исландски хроники от 1194 г. Но едва четиристотин години по–късно, при „откриването“ на този къс земя през 1596 г., Свалбард се появил на картата. През тази година група холандски изследователи, начело с Вилем Баренц, плавали на север, когато един ден морякът в наблюдателницата видял на хоризонта непозната земя, осеяна с назъбени планини. Пътешествениците били стигнали до северозападната част на Свалбард, която Баренц нарекъл Шпицберген, което означава „островърхи планини“. Днес най–големият остров на архипелага носи това име. След откритието на Баренц в района на Свалбард започнала да кипи усилена дейност — лов на китове, тюлени и други животни, проучвания на терена и след време въгледобив, научни изследвания и туризъм. С течение на времето редица държави се включили в тези дейности, но от 1925 г. архипелагът е владение на Норвегия.

Вечните ледове и северното сияние

Самолетът се спусна над Айс Фиорд и кацна на летището в Свалбард. Качихме се на наета кола и отидохме до град Лонгиърбиен, наречен по името на американския минен магнат Джон Лонгиър, който поставил началото на миньорското дело в района през 1906 г. Лонгиърбиен е най–голямото селище в Свалбард, с население от около 2000 души. Забележително е, че сред тези огромни площи от девствена природа видяхме модерен град със супермаркет, поща, банка, обществена библиотека, училища, детски градини, хотели, кафенета и ресторанти, болница и местен вестник. Намиращ се на повече от 78° северна географска ширина, град Лонгиърбиен е разположен най–северно от всички големи селища в света.

Отседнахме в една къща, която преди е била част от миньорските жилища. От нея се разкриваше гледка към Лонгиърбиен, както и към величествената планина Йортфиелет. Беше октомври и планините бяха покрити със сняг. В долината все още нямаше сняг, но почвата беше замръзнала. Това е земя на вечните ледове. Единствено повърхностният слой на почвата се разтопява за кратко време през лятото. Въпреки това поради благоприятните ветрове и океански течения климатът тук е по–мек, отколкото в други райони със същата географска ширина. От мястото, където бяхме отседнали, се виждаше как на планините грее слънце, а долината е потънала в синкава сянка. Между 26 октомври и 16 февруари слънцето в Лонгиърбиен не се издига над хоризонта. Но северното сияние често осветява зимната тъмнина. От друга страна, през пролетните и летните месеци в Свалбард има бели нощи, като този период в Лонгиърбиен е от 20 април до 23 август.

Растения и животни

Температурата беше –8°С и вятърът беше пронизващ, но небето беше ясно. Бяхме готови за поход. С нашия водач изкачихме планината Саркофаген и се спуснахме по ледника Лонгиърбрийн. Докато се катерехме по замръзналите хълмове, той ни каза, че през пролетта и лятото тук растат множество красиви цветя. В Свалбард има удивително богата растителност, сред която 170 вида цъфтящи растения. Две характерни цветя са белият или жълт свалбардски мак и уханната лилава арктична каменоломка.

Още по–нагоре по заснежения склон видяхме следи от свалбардска снежна яребица, единствената птица, която не напуска Свалбард. Всички други пернати обитатели мигрират, като сред тях са дебелоклюните и малките кайри, различни видове чайки и морски брегобегачи. Забележителни са полярните рибарки. Много от тях мигрират до Антарктида, на другия край на земното кълбо.

Видяхме и следи от полярна лисица. Това хитро животно се храни с мърша, но допълва менюто си с малките и яйцата на птиците. Лисицата и дружелюбният свалбардски северен елен са единствените местни бозайници, чийто живот преминава изцяло на сушата. По време на престоя си в Свалбард няколко пъти видяхме отблизо северни елени. Те ни гледаха спокойно и ни допуснаха доста близо до себе си, така че да ги снимаме, преди да се оттеглят. Северният елен има къси крака и дебела топла козина, която по това време на годината е доста гъста. Допълнителният слой мазнини е хранителен запас, необходим за студената зима.

За мнозина полярната мечка, кралицата на севера, е морски бозайник, защото прекарва повечето от времето си в лов на тюлени върху ледените късове в морето. Но самотни полярни мечки може да се срещнат почти навсякъде из Свалбард. Нашият водач се надява да нямаме такава среща. Полярната мечка може да бъде много агресивна, затова той носи оръжие за самоотбрана. От 1973 г. ловът на полярни мечки е забранен и ако бъде убита такава, се прави разследване. Макар че понастоящем броят на полярните мечки в района на Свалбард е сравнително голям, съществуват сериозни опасения за бъдещето на това величествено животно. В Арктика всичко изглежда бяло, свежо и чисто, но токсичните замърсители като полихлориран бифенил оказват влияние на околната среда. Токсините се натрупват в полярните мечки, които са на върха на хранителната верига, и това изглежда нарушава възпроизводителните им способности.

Стигнахме до върха на планината Саркофаген и пред нас се разкри възхитителна гледка с безброй белоснежни върхове в далечината. На югозапад се показа внушителната заоблена планина Нурденшолдфиелет, окъпана в слънчеви лъчи. Най–долу беше Лонгиърбиен, а високо над нас — светлосиньото арктическо небе. Чувствахме се така, сякаш сме на върха на земното кълбо. Подкрепихме се с няколко филийки хляб и чаша гореща подсладена напитка от касис, която е характерна за планинарите. След това започнахме да се спускаме надолу по ледника Лонгиърбрийн.

Въгледобив и застрашени от изчезване животни

Друго интересно преживяване беше посещението ни в една стара въгледобивна мина. Якият ни водач беше опитен миньор и ни показа мина № 3, която се намира малко извън Лонгиърбиен. Екипирани с гащеризони и каски с лампи, навлязохме заедно с него в дебрите на планината. Научихме, че въгледобивът в Свалбард е основен поминък за хората в района от началото на ХХ век. Години наред миньорите водели суров живот. Те често трябвало да пълзят през тесни коридори между хоризонтални въглищни слоеве, които на някои места били високи едва 70 сантиметра. Имахме възможността сами да опитаме този метод и съвсем не завиждаме на тези миньори. Работата им била тежка, въздухът бил пълен с въглищен и скален прах, шумът бил голям и постоянно имало опасност от експлозии и срутвания. Днес вече се използват по–съвременни методи. Въгледобивът продължава да играе голяма роля в икономиката в Свалбард, но през последните няколко десетилетия туризмът придобива все по–голямо значение.

Хората не винаги са се съобразявали с уязвимата арктическа природа. Имало е периоди, когато поради ловът на китове, моржове, северни елени, полярни мечки и други животни някои видове в Свалбард са били застрашени от изчезване. Но закони за защита на природата са спомогнали да се възстанови популацията на няколко застрашени животински вида.

Рай за геолозите

Свалбард бива описван като „геоложки рай“. Тъй като там има малко растителност, за геолозите теренът е като книга с картинки. Забелязват се характерните геоложки структури на планините, които са с ясно изразени пластове и приличат на огромни торти. Намират се скали от всички епохи на историята на земята. Някои са от пясък и глина, други от органичен материал. През вековете много мъртви растения и животни са били покрити с глина и са се запазили като вкаменелости. В скалите могат да се видят вкаменелости от всички геоложки периоди.

В музея в Свалбард разгледахме вкаменелости на топлолюбиви растения и животни, които са доказателство, че климатът на архипелага преди е бил много по–топъл от сега. На някои места в Свалбард въглищните пластове достигат пет метра! В тях са намерени останки както от иглолистни, така и от широколистни дървета. Вкаменените следи от растителноядния динозавър игуанодон са още едно доказателство, че преди климатът тук е бил по–мек и растителността — по–богата.

С какво могат да се обяснят тези големи климатични промени? Зададохме този въпрос на геолога Торфин Шарнет, представител на Минната дирекция в Лонгиърбиен. Той ни обясни, че според повечето геолози основната причина е разместването на континентите. Учените казват, че Свалбард е разположен на литосферна плоча, която в продължение на дълги години се е премествала на север, може би започвайки доста на юг, близо до екватора. Според съвременните сателитни наблюдения Свалбард продължава да се измества на север с няколко сантиметра на година.

Докато самолетът ни напускаше Свалбард, осъзнахме, че след посещението ни тук има много неща, за които да размишляваме. Обширният арктически пейзаж, животните, които са добре пригодени към този климат, и всичките растения ни карат да мислим за разнообразието сред творенията, за това колко незначителен е човек и за начина, по който хората се отнасят към задачата си да се грижат за природата. Пътувайки на юг, отново поглеждаме към земята на студените брегове, където покрити със сняг планини се подават през облаците и блестят с нежен розов оттенък, огрени от следобедното слънце.

[Карта на страница 24]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

Северен полюс

ГРЕНЛАНДИЯ

СВАЛБАРД

Лонгиърбиен

75°

ИСЛАНДИЯ

НОРВЕГИЯ

60°

РУСИЯ

[Снимка на страница 25]

Лонгиърбиен

[Снимка на страница 25]

Много цъфтящи растения, като лилавата алпийска каменоломка, виреят в суровия арктически климат

[Източник]

Knut Erik Weman

[Снимки на страница 26]

Свалбардска снежна яребица и свалбардски северен елен

[Източник]

Knut Erik Weman