Стараех се да подражавам на добрите примери

РОДЕН съм в Уичита (Канзас, САЩ) на 10 декември 1936 г. и съм най–голямото от четири деца. Родителите ми Уилям и Джийн бяха отдадени поклонници на Йехова. Баща ми беше служител на общността, както се наричаше братът, който ръководеше сбора, а майка ми беше научила библейските истини от своята майка, Ема Уагнър. Баба ми помогнала на много хора да научат тези истини, като например на Гертруд Стийл, която години наред беше мисионерка в Пуерто Рико.a Така че имаше много добри примери, на които да подражавам.

СПОМЕНИТЕ МИ ЗА ДОБРИТЕ ПРИМЕРИ

Една събота вечер, когато бях на 5 години, с баща ми предлагахме списанията „Стражева кула“ и „Утеха“ (сега „Пробудете се!“) на минувачите на улицата. По това време страната беше въвлечена във Втората световна война. Един пиян лекар дойде и започна да обижда баща ми заради християнския му неутралитет, като го наричаше страхливец и изменник. Лекарят застана точно пред лицето на баща ми и му каза: „Удари ме де, долен страхливец!“ Изплаших се, но много се възхищавах на татко. Той просто продължи да предлага списанията на събралите се хора. Тогава мина един войник и лекарят извика: „Дай му да разбере на този страхливец!“ Войникът видя, че мъжът е пиян, затова му каза: „Прибирай се вкъщи да изтрезнееш!“ И двамата си тръгнаха. Много съм благодарен за смелостта, която Йехова даде на баща ми. Той имаше две бръснарници в Уичита и лекарят му беше клиент.

Когато бях на 8 години, родителите ми продадоха дома ни и бръснарниците, направиха малка мобилна къща и се преместихме в Колорадо, защото там имаше по–голяма нужда. Установихме се близо до Гранд Джънкшън, където родителите ми пионерстваха и работеха на непълен работен ден в различни ферми. С благословията на Йехова и благодарение на пламенната им служба беше сформиран сбор. Именно там на 20 юни 1948 г. татко ме покръсти в един планински поток заедно с други, които бяха приели библейските истини. Били Никълс и жена му бяха сред тях. По–късно те започнаха пътуваща служба, а също и синът им и неговата съпруга.

Имахме много близки приятели, които се бяха посветили на дейността на Царството и с които водехме насърчителни духовни разговори. Особено силно ми повлия семейство Стийл — Дон и Ърлийн, Дейв и Джулия и Сай и Марта. Те ми показаха колко смислен и щастлив е животът, когато човек поставя Царството на първо място.

ОТНОВО ПРЕМЕСТВАНЕ

Когато бях 19–годишен, Бъд Хейсти, един семеен приятел, ми предложи да служим заедно като пионери в южната част на САЩ. Окръжният надзорник ни помоли да се преместим в Ръстън (Луизиана), където имаше много неактивни Свидетели. Казаха ни да провеждаме всички събрания независимо от посещаемостта. Намерихме подходящо място и го ремонтирахме. Провеждахме всяко събрание, но известно време единствените присъстващи бяхме ние двамата. Редувахме се в изнасянето на частите на събранието и докато единият водеше, другият отговаряше на всички въпроси. Когато имаше представяне, и двамата бяхме на сцената без нито един слушател. Накрая започна да идва една възрастна сестра, а после и някои изучаващи и неактивни. Не след дълго имахме процъфтяващ сбор.

Един ден с Бъд срещнахме пастор от Църквата на Христос, който спомена непознати за мене стихове. Това малко ме стресна и ме накара да се замисля по–дълбоко за вярванията си. Цяла седмица четох до среднощ, за да намеря отговорите на въпросите, които пасторът повдигна. Това ми помогна да затвърдя вярата си и нямах търпение да срещна друг пастор.

Скоро след това окръжният надзорник ме помоли да се преместя в Елдорадо (Арканзас) да помагам на тамошния сбор. Докато бях там, често пътувах до Колорадо, за да се явявам пред военна комисия. Веднъж пътувахме заедно с други пионери с моята кола и в Тексас катастрофирахме, след което колата ми не ставаше за нищо. Обадихме се на един брат, който ни взе и ни заведе в дома си, а после и на събрание. Там съобщиха за нашата злополука и братята отзивчиво ни помогнаха финансово. Освен това братът продаде колата ми за 25 долара.

Успяхме да стигнем до Уичита, където един семеен приятел, Евъридж Маккартни Доктора, служеше като пионер. Двамата му синове, близнаците Франк и Франсис, бяха и все още са сред най–добрите ми приятели. Те имаха стара кола, която ми продадоха за 25 долара, точно колкото ми бяха платили за моята кола. За първи път видях ясно как Йехова се погрижи за нуждите ми, понеже поставям Царството на първо място. Докато бях там, семейство Маккартни ме запозна с една мила духовна сестра на име Бетъл Крейн. Майка ѝ Рут беше пламенна Свидетелка в Уелингтън (Канзас), която продължи да служи като пионерка до над 90–годишна възраст. След по–малко от година, през 1958 г., с Бетъл се оженихме и тя се присъедини към мене в пионерската служба в Елдорадо.

ВЪЛНУВАЩИ ПОКАНИ

С Бетъл разсъждавахме върху хубавите примери, с които бяхме израснали, и решихме да се предоставим за всякакво назначение в организацията на Йехова. Назначиха ни като специални пионери в Уолнът Ридж (Арканзас). През 1962 г. бяхме развълнувани да получим покана за 37–ия клас на Гилеад. За наша радост Дон Стийл също беше в този клас. След завършването си с Бетъл бяхме назначени в Найроби (Кения). На тръгване от Ню Йорк сякаш буца ни заседна в гърлото, но тя изчезна, когато видяхме братята на летището в Найроби.

Бързо обикнахме Кения и приятната служба там. Първите ни изучаващи, които напреднаха, бяха Крис и Мери Каная. Те още служат целодневно в Кения. На следващата година ни помолиха да се преместим в Кампала (Уганда). Станахме първите мисионери в тази страна. Беше вълнуващо време, защото много хора искаха да научат библейските истини и станаха Свидетели. Но след три години и половина в Африка се върнахме в САЩ, за да отгледаме там децата си. Когато напуснахме Африка, буцата в гърлото ни беше много по–голяма, отколкото когато тръгвахме от Ню Йорк. Бяхме обикнали хората в Африка и се надявахме някой ден да се върнем.

ПОЛУЧАВАМЕ НОВО НАЗНАЧЕНИЕ

Установихме се в западната част на Колорадо, където живееха родителите ми. Скоро се роди първата ни дъщеря Кимбърли, а след 17 месеца и Стефани. Гледахме много сериозно на новото си назначение като родители и бяхме решени да внедрим истината в прекрасните си дъщери. Искахме да им даваме същия пример, какъвто бяха дали на нас. Беше отрезвяващо да помним, че макар добрият пример да оказва силно влияние на децата, това не е гаранция, че те ще служат на Йехова, като пораснат. Брат ми и едната ми сестра напуснаха истината. Надявам се един ден отново да подражават на хубавите примери, които им бяха дадени.

Беше ни много приятно да възпитаваме дъщерите си и винаги се стремяхме да правим нещо като семейство. Тъй като живеехме близо до Аспън (Колорадо), всички се научихме да караме ски, за да може от време на време да ходим на ски заедно. На тези почивки имахме време да разговаряме с момичетата, докато се возехме на скилифтовете. Ходехме заедно и на къмпинг и там край огъня водехме много приятни разговори. Макар и малки те си задаваха въпроси като „Каква ще стана като порасна?“ и „За какъв човек искам да се омъжа?“. Полагахме усилия да ги научим на духовни ценности. Насърчавахме ги да се стремят към целодневна служба и да се омъжат за някого, който има същата цел. Стараехме се да им помогнем да разберат, че е по–добре да не се женят твърде млади. Измислихме фразата: „Свободна ти бъди поне до двайсет и три.“

Подобно на родителите си ние се стремяхме да бъдем на всички събрания с децата и редовно да участваме с тях в службата. Канехме целодневни служители да отсядат в дома ни. Освен това често говорехме ентусиазирано за мисионерската си служба и казвахме, че се надяваме някой ден да отидем заедно до Африка. Дъщерите ни много искаха това.

Редовно имахме семейно изучаване, на което разигравахме ситуации, които можеше да се случат в училище. Момичетата бяха в ролята на Свидетеля, който отговаря на въпросите. Беше им забавно да учат по този начин и така придобиха увереност. Като поотраснаха, понякога недоволстваха от семейното изучаване. Веднъж изгубих търпение и им казах да се приберат в стаите си, защото няма да имаме изучаване. Те се стъписаха, заплакаха и отвърнаха, че искат да изучаваме. Тогава осъзнахме, че усилията ни да изграждаме в сърцата им признателност за духовните неща, имат резултат. Те обикнаха изучаването и ние ги оставяхме да се изказват свободно. И все пак понякога не беше лесно да чуваме, че не са съгласни с някои библейски учения. Но поне разбирахме какво наистина мислят и след като им помагахме да разсъждават по въпроса, те приемаха гледната точка на Йехова.

ПРИВИКВАМЕ КЪМ ОЩЕ ПРОМЕНИ

Децата пораснаха по–бързо, отколкото си представяхме. Направихме всичко по силите си да ги възпитаме да обичат Йехова, като се възползвахме от помощта и напътствията на Божията организация. Толкова бяхме благодарни, когато и двете ни дъщери станаха пионерки след завършване на училище. Освен това придобиха умения, с които да могат да се издържат сами. Преместиха се в Кливланд (Тенеси) с две други сестри, за да служат където има по–голяма нужда. Много ни липсваха, но се радвахме, че са в целодневната служба. Тогава с Бетъл отново станахме пионери, което ни донесе и други хубави привилегии — служих като заместник окръжен надзорник и помагахме в работата, свързана с конгресите.

Преди да се преместят в Тенеси, дъщерите ни пътуваха до Лондон и посетиха клона. Там Стефани, която тогава беше на 19, се запозна с млад бетелов служител на име Пол Нортън. При едно следващо пътуване дотам Кимбърли се запозна с Брайън Луелин, който също служеше в Бетел. Пол и Стефани се ожениха, но след като тя навърши 23. Брайън и Кимбърли се ожениха на следващата година, когато тя беше на 25. Така че дъщерите ни наистина останаха свободни поне до 23–годишна възраст. Ние напълно одобрявахме избора им на брачен партньор.

Дъщерите ни ни казват, че примерът, който им дадохме ние и бабите и дядовците им, им е помогнал да се подчиняват на Исусовата заповед „да търсят първо царството“ дори когато са имали финансови проблеми. (Мат. 6:33) През април 1998 г. Пол и Стефани получиха покана за 105–ия клас на Гилеад, след което бяха назначени в Малави. По същото време Брайън и Кимбърли бяха поканени да служат в лондонския Бетел, а по–късно ги прехвърлиха в малавийския. Бяхме много щастливи, защото няма по–добър начин младите хора да използват живота си.

ДРУГА ВЪЛНУВАЩА ПОКАНА

През януари 2001 г. получих телефонното обаждане, което споменах в началото. Брат Маре, надзорникът на Службата по превода, ми обясни, че се подготвя курс за разбиране на английския език за преводачите по света, и макар че бях на 64 години, смятаха да ме обучат за инструктор. С Бетъл се молихме за това и говорихме с възрастните си майки, за да чуем тяхното мнение. И двете искаха да отидем, въпреки че щяха да се лишат от помощта ни. Обадих се и казах, че с радост ще приемем тази привилегия.

Тогава на майка ми ѝ поставиха диагноза рак. Казах ѝ, че ще останем и заедно със сестра ми Линда ще се грижим за нея. Майка ми отвърна: „Нищо подобно. Ще се чувствам по–зле, ако останете.“ Линда също искаше да заминем. Бяхме толкова признателни за жертвоготовността им, както и за помощта на братята и сестрите, които живееха наблизо! В деня, след като заминахме за Образователния център на „Стражева кула“ в Патерсън, Линда се обади и каза, че майка ни е починала. Както тя би ни насърчила, ние се отдадохме на новата си работа.

За наша голяма радост първото ни назначение беше в клона в Малави, където служеха дъщерите ни и съпрузите им. Колко щастливи бяхме отново да сме заедно! После водихме курса в Зимбабве и в Замбия. След три години и половина преподаване ни помолиха да се върнем в Малави и да запишем преживяванията на Свидетелите, които са били преследвани заради християнския си неутралитет.b

През 2005 г. отново с буца в гърлото се прибрахме в Базалт (Колорадо), където със съпругата ми и досега пионерстваме. През 2006 г. Брайън и Кимбърли се преместиха точно до нас. Те имат две дъщери Макензи и Елизабет. Пол и Стефани все още са в Малави, като Пол служи в Комитета на клона. Днес съм почти 80–годишен и за мене е удоволствие да виждам по–млади братя, с които съм служил през годините, да поемат отговорностите, които преди аз имах. Радостта ни се дължи до голяма степен на хубавите примери, които имахме и на които се стараем да подражаваме заради децата и внуците си.