Къде ме отведе целодневната служба

НА 7 септември 1950 г. станах член на бруклинското бетелово семейство. По онова време то беше съставено от 355 братя и сестри от различни националности на възраст от 19 до 80 години. Много от тях бяха помазани християни.

КАК ЗАПОЧНАХ ДА СЛУЖА НА ЙЕХОВА

Научих истината за нашия „щастлив Бог“ от майка си. (1 Тим. 1:11) Тя започна да служи на Йехова, когато бях малък. На 1 юли 1939 г. се покръстих на десетгодишна възраст по време на един зонов конгрес (сега наричан окръжен конгрес) в Кълъмбъс (Небраска, САЩ). Около сто Свидетели се бяха събрали в зала под наем, за да слушат запис на доклада „Фашизъм или свобода“, изнесен от Джоузеф Ръдърфорд. По средата на доклада пред малката зала се струпа тълпа. Те нахлуха вътре, прекъснаха събранието и ни изгониха от града. Тогава отидохме във фермата на един брат, която беше наблизо, и изслушахме останалата част от програмата. Както можете да си представите, никога не забравих датата на покръстването си!

Майка ми положи големи усилия да ме възпита в истината. Баща ми беше добър човек и баща, но не проявяваше интерес към религията или към духовното ми благополучие. Насърчението, от което се нуждаех, получих от майка си и от други Свидетели в сбор Омаха.

РЕШАВАМ КАК ДА ИЗПОЛЗВАМ ЖИВОТА СИ

Когато наближи моментът да завърша училище, трябваше да реша как да използвам живота си. Всяка лятна ваканция заедно с други мои връстници служех като ваканционен пионер (сега наричан помощен пионер).

Двама неженени братя, които току–що бяха завършили седмия клас на училище Гилеад — Джон Чимиклис и Тед Джаръс, — бяха назначени в пътуваща служба в нашата област. Учудих се, че бяха едва 20–годишни. Тогава бях на 18 години и скоро щях да завърша училище. Още помня как брат Чимиклис ме попита какво планирам занапред. Когато му споделих, той ме насърчи: „Да, веднага започни целодневна служба. Не знаеш къде може да те отведе.“ Съветът му и примерът на двамата братя ми направиха силно впечатление. Затова, след като завърших, станах пионер през 1948 г.

ОТИВАМ В БЕТЕЛ

През юли 1950 г. с родителите ми пътувахме за международния конгрес на „Янки Стейдиъм“ в Ню Йорк. Там посетих срещата с желаещите да служат в Бетел. Изпратих писмо, в което заявих, че ще се радвам да служа там.

Макар че баща ми нямаше против да живея вкъщи и да бъда пионер, той смяташе, че трябва да плащам известна сума за стаята и храната. Затова един ден в началото на август тръгнах да си търся работа, но първо реших да проверя пощенската кутия. В нея намерих писмо за мене от Бруклин. То беше подписано от Нейтън Нор и вътре се казваше: „Получихме молбата ти за бетелова служба. Разбирам, че си готов да останеш в Бетел до края на живота си. Затова бих желал на 7 септември 1950 г. да се явиш в Бетел на адрес: ул. „Кълъмбия Хайтс“ № 124, Бруклин, Ню Йорк.“

Когато баща ми се прибра вечерта, му съобщих, че съм си намерил работа. Той ме попита: „Добре, къде ще работиш?“ Отговорих му: „В бруклинския Бетел за 10 долара на месец.“ Той беше шокиран, но каза, че щом това е решението ми, трябва да дам всичко от себе си. Не след дълго баща ми се покръсти на конгрес на „Янки Стейдиъм“ през 1953 г.

За щастие партньорът ми в пионерската служба Алфред Нусралах беше поканен в Бетел на същата дата и пътувахме заедно. След време той се ожени и със съпругата му Джоан посетиха Гилеад, започнаха мисионерска служба в Ливан, а след това пътуваща служба отново в САЩ.

НАЗНАЧЕНИЯ В БЕТЕЛ

Най–напред бях назначен в книговезницата, където подшивах книги. Първото издание, над което работих, беше книгата „Какво е направила религията за човечеството?“. След осем месеца в книговезницата бях назначен в Отдела по службата, където бях под надзора на брат Томас Съливан. Беше удоволствие да работя с него и да извличам полза от духовната мъдрост и прозрението, които беше натрупал през годините в организацията.

След почти три години в Отдела по службата Макс Ларсън, надзорникът на печатницата, ми каза, че брат Нор иска да ме види. Помислих си, че съм направил нещо нередно. Какво облекчение изпитах, когато брат Нор ме попита дали възнамерявам да напусна Бетел в близко бъдеще, защото се нуждае от временен помощник в своя офис и иска да види дали мога да се справя. Казах му, че нямам планове да напускам Бетел. Така имах привилегията да работя в офиса му през следващите 20 години.

Често казвам, че никога не бих могъл да платя образованието, което получих, докато работих с брат Съливан и с брат Нор, както и с други в Бетел като Милтън Хеншел, Клаус Дженсън, Макс Ларсън, Хюго Риймър и Грант Сютър.

Братята, с които си сътрудничих, бяха много добре организирани в работата, която вършеха. Брат Нор се трудеше неуморно, тъй като искаше дейността за Царството да напредва в най–пълна степен. На всички, които работеха в офиса му, им беше лесно да разговарят с него. Дори да имахме различно мнение по даден въпрос, можехме спокойно да го изразим.

Веднъж брат Нор ми обясни колко е важно да се грижа за привидно малките неща. Като пример той ми разказа, че когато бил надзорник на печатницата, брат Ръдърфорд понякога му се обаждал по телефона и му казвал: „Брат Нор, когато дойдеш от печатницата за обяд, ми донеси няколко гумички за молив. Остави ги на бюрото.“ Брат Нор каза, че веднага отивал до склада, вземал гумичките и ги слагал в джоба си. На обяд ги оставял в офиса на брат Ръдърфорд. Това било нещо съвсем дребно, но помагало на брат Ръдърфорд. Тогава брат Нор ми каза: „Нуждая се от подострени моливи на бюрото си. Моля те, погрижи се всяка сутрин да ги имам.“ В продължение на много години се грижех моливите му да са подострени.

Брат Нор често говореше за необходимостта внимателно да слушаме, когато ни се възлага някаква задача. Веднъж той ми даде конкретни напътствия как да свърша нещо, но аз не го слушах внимателно. Заради това той се изложи пред другите. Почувствах се ужасно и написах кратко писмо, в което обясних, че много съжалявам за постъпката си и че според мене е най–добре да не работя вече в офиса му. По–късно същата сутрин брат Нор дойде при мене и каза: „Робърт, получих бележката ти. Допусна грешка. Говорихме за това и съм сигурен, че ще си по–внимателен в бъдеще. Нека сега се залавяме за работа.“ Бях наистина благодарен за милото му отношение.

ЖЕЛАНИЕ ЗА БРАК

След осем години в Бетел все още исках да служа там. Това обаче се промени. По време на международния конгрес на „Янки Стейдиъм“ и „Поло Граундс“ през 1958 г. видях Лорейн Брукс, с която се бяхме запознали през 1955 г., когато беше пионерка в Монреал (Канада). Голямо впечатление ми направи нагласата ѝ спрямо целодневната служба и готовността ѝ да отиде където я изпрати организацията. Целта на Лорейн беше да посети училище Гилеад. През 1956 г. на 22–годишна възраст тя беше избрана да посети 27–я клас. Щом завърши, беше назначена в Бразилия като мисионерка. С Лорейн възобновихме отношенията си през 1958 г. и тя прие предложението ми за брак. Възнамерявахме да се оженим следващата година и се надявахме да започнем заедно мисионерска служба.

Когато споделих с брат Нор плановете си, той предложи да изчакаме три години, преди да се оженим, и след това да служим в бруклинския Бетел. По онова време, за да остане една двойка в Бетел, след като сключи брак, единият от партньорите трябваше да е служил там десет или повече години, а другият поне три години. Затова Лорейн се съгласи да работи две години в Бетел в Бразилия и една година в бруклинския Бетел, преди да се оженим.

След като се сгодихме, две години общувахме единствено чрез писма. Телефонните разговори бяха скъпи и в онези дни нямаше имейли. Когато се оженихме на 16 септември 1961 г., имахме честта брат Нор да изнесе сватбения ни доклад. Вярно е, че няколкото години чакане изглеждаха много дълги. Но сега, след 50 години брак, изпълнен с удовлетворение и радост, и двамата можем да кажем, че чакането си заслужаваше!

ПРИВИЛЕГИИ В СЛУЖБАТА

През 1964 г. получих привилегията да посещавам други страни като зонов надзорник. По онова време съпругите не придружаваха мъжете си при тези пътувания, но през 1977 г. това беше променено. През същата година с Лорейн пътувахме заедно с Грант и Едит Сютър до клоновете в Германия, Австрия, Гърция, Кипър, Турция и Израел. Досега съм посетил около 70 страни по целия свят.

Когато посетихме Бразилия през 1980 г., маршрутът ни минаваше през град Белен, разположен на екватора, където Лорейн беше служила като мисионерка. Посетихме и братята в Манаус. Когато изнасях доклад на един стадион, забелязахме група от хора, които седяха заедно и за разлика от останалите бразилци жените не се целуваха по бузата и мъжете не се ръкуваха.

Това бяха нашите скъпи братя и сестри от колония на прокажени, които живееха във вътрешността на амазонската дъждовна гора. От загриженост за другите те избягваха пряк контакт с присъстващите. Но те докоснаха сърцата ни и никога няма да забравим лицата им, сияещи от радост! Само колко верни са думите, записани от Исаия: „Моите служители ще възклицават от радост в сърцето.“ (Иса. 65:14)

ВЪЗНАГРАЖДАВАЩ И ЦЕЛЕНАСОЧЕН ЖИВОТ

С Лорейн често си мислим за шейсетте години, които посветихме на службата за Йехова. Много сме щастливи за благословиите, които получихме от Йехова, като му позволихме да ни ръководи чрез организацията си. Макар че не съм в състояние да пътувам по света както преди, успявам със задачите си като помощник на Ръководното тяло в Координаторския комитет и в Комитета по службата. Много ценя малкия дял, който имам в оказването на подкрепа на световното братство. Продължаваме да се удивляваме на големия брой млади мъже и жени, които започват целодневна служба с нагласата на Исаия, който казал: „Ето ме, изпрати мене!“ (Иса. 6:8) Това голямо множество потвърждава истинността на думите на окръжния надзорник, който преди много години ми каза: „Веднага започни целодневна служба. Не знаеш къде може да те отведе.“