Послушанието към Йехова ми донесе много благословии

ТОВА е един от първите ми спомени за баща ми — скромен и трудолюбив човек. Той имаше силно чувство за справедливост, затова, когато през 1953 г. чу библейското послание, веднага го прие. От този момент той правеше всичко възможно да предаде и на нас децата онова, което научаваше. В началото майка ми не искаше да се откаже от католическите традиции. Но след време тя също прие библейските учения.

За родителите ми не беше лесно да изучават Библията с нас — майка ми беше почти неграмотна, а баща ми работеше усилно дълги часове на полето. Понякога той беше толкова изморен, че заспиваше по време на изучаването. Но усилията му бяха възнаградени. Аз бях най–голямото дете, така че помагах на сестра ми и двамата ми братя да напреднат духовно. Често разговаряхме за онова, на което ни учеше татко — колко много Ной обичал семейството си и колко послушен бил на Бога. Това беше любимият ми библейски разказ! Не след дълго всички ние посещавахме събранията в Залата на Царството в град Розето дели Абруци, разположен на адриатическото крайбрежие на Италия.

Бях само на 11 години, когато през 1955 г. с майка ми пресякохме планините на запад, за да присъстваме на първия ни конгрес в Рим. Оттогава тези големи събирания са едни от най–хубавите моменти в християнския ми живот.

На следващата година се покръстих и скоро след това започнах целодневна служба. Когато бях на 17 години, ме назначиха за специална пионерка в град Латина, на юг от Рим и на 300 километра от къщи. Тъй като жителите му се бяха заселили отскоро, никой не се притесняваше прекалено какво ще кажат съседите. Така че с партньорката ми разпространихме много библейски издания. Макар че се радвах да съм там, бях още млада и тъгувах за дома. Но исках да съм послушна на дадените ми напътствия.

След време бях назначена в Милано, за да помагам с подготовката на Международния конгрес „Вечната добра новина“ през 1963 г. Работих заедно с много доброволци, сред които и Паоло Пичоли, млад брат от Флоренция. На втория ден от конгреса той изнесе забележителен доклад за безбрачието. Спомням си, че си помислих: „Този брат никога няма да се ожени.“ Но след конгреса започнахме да си пишем писма и разбрахме, че имаме много общи неща — целите ни, любовта ни към Йехова и силното ни желание да сме му послушни. И така през 1965 г. с Паоло се оженихме.

СРЕЩИ СЪС СВЕЩЕНИЦИ

В продължение на десет години служех като редовна пионерка във Флоренция. Беше вълнуващо да видя растежа на сборовете там, особено напредъка на младежите. С Паоло прекарвахме приятно време с тях в духовни разговори и развлечения, което за Паоло обикновено означаваше да играе футбол. Разбира се, обичах да съм заедно със съпруга ми, но съзнавах, че младежите и семействата в сбора се нуждаеха и извличаха полза от вниманието и подкрепата му.

С радост си спомням за многобройните библейски изучавания, които водехме. Едно от тях беше с Адриана, която сподели с две други семейства онова, което беше научила. Те уредиха среща с един свещеник, при която да бъдат обсъдени някои църковни доктрини като Троицата и безсмъртната душа. В определения ден дойдоха трима видни църковни служители. Техните доводи бяха объркващи и непоследователни. Нашите изучаващи бързо разбраха това, когато сравниха казаното от църковните служители с ясните учения на Библията. Благодарение на срещата 15 души от тези семейства станаха Свидетели на Йехова.

Разбира се, методите на проповядване днес са по–различни. Но по онова време Паоло често имаше срещи със свещеници и беше станал „специалист“ в тази област. Спомням си добре една такава среща, на която бяха дошли и други хора. Стана ясно, че противници бяха уредили предварително някои от присъстващите да зададат въпроси, които да затруднят и объркат Паоло. Но дискусията пое в неочаквана посока. Някой попита дали е правилно църквата да се намесва в политиката, както е правила в продължение на векове. Свещениците се оказаха в неудобна ситуация. Изведнъж осветлението изгасна и срещата беше прекратена. Години по–късно научихме, че прекъсването на тока е било планирано, в случай че дискусията не се развие според очакванията на свещениците.

НОВИ ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА СЛУЖБА

След десет години брак бяхме поканени да започнем пътуваща служба. Паоло имаше хубава работа, така че това не беше лесно решение. Но след усърдни молитви към Бога се предоставихме на разположение за този нов вид служба. Радвахме се да прекарваме време със семействата, при които отсядахме. Вечер често изучавахме заедно Библията и след това Паоло помагаше на децата с домашните им, особено по математика. Също така той обичаше да чете и ентусиазирано споделяше интересни и насърчителни мисли, които беше намерил. В понеделник обикновено ходехме да проповядваме на места, където нямаше Свидетели, и канехме хората да присъстват на доклада същата вечер.

Само след две години в пътуващата служба бяхме поканени да служим в Бетел в Рим. Паоло беше назначен да се занимава с правните въпроси, а аз — в Отдела за списанията. Не беше лесно да свикнем с промяната, но бяхме решени да сме послушни. Колко вълнуващо беше да видим постепенното разширение на клона и растежа на братството в Италия. По това време Свидетелите на Йехова в страната получиха важната законна регистрация. Бяхме много щастливи да служим в Бетел.

Тогава нашата основана на Библията позиция относно кръвта привлече вниманието на обществеността в Италия. В началото на 80–те години на миналия век беше заведено съдебно дело, което предизвика голямо вълнение. Двама Свидетели на Йехова бяха несправедливо обвинени за смъртта на дъщеря си, която всъщност почина от сериозно заболяване на кръвта, често срещано в района на Средиземноморието. Братята и сестрите в Бетел помогнаха на адвокатите на семейството. Бяха отпечатани трактат и специално издание на „Пробудете се!“, които да запознаят хората с фактите и с онова, което казва Божието Слово за кръвта. През тези месеци Паоло често работеше по 16 часа на ден без почивка. Правех всичко по силите си, за да му оказвам нужната подкрепа.

ДРУГА ПРОМЯНА

След 20 години брак в живота ни се случи нещо неочаквано. Аз бях на 41 години, а Паоло на 49 години, когато му съобщих, че вероятно съм бременна. В дневника си той беше написал следното за този ден: „Молитва: Ако е вярно, помогни ни да останем в целодневната служба, да не отслабнем духовно и да даваме добър пример като родители. И най–вече ми помогни да приложа на практика поне един процент от всичко, което съм казал от подиума през последните 30 години.“ Съдейки по резултата, смятам, че Йехова е отговорил на неговата молитва, както и на моята.

С раждането на Илария настъпиха големи промени в живота ни. Честно казано, понякога се чувствахме обезсърчени, както четем в Притчи 24:10: „Ако се обезсърчиш в ден на беда, силата ти ще отслабне.“ Но се подкрепяхме един другиго и помнехме колко е важно взаимното насърчение.

Днес Илария често споделя колко се радва, че родителите ѝ са били заети в целодневната служба, докато е растяла. Тя никога не беше лишавана от обич и грижи. През деня аз бях с нея, а вечерта, когато се прибираше вкъщи, Паоло си играеше с нея и ѝ помагаше с домашните. След това той трябваше да остава до два–три часа сутринта, за да довърши работата си. Илария често казваше: „Татко е най–добрият ми приятел.“

Разбира се, беше необходимо постоянство, а понякога и твърдост, да помогнем на Илария да постъпва според християнските принципи. Спомням си как веднъж, когато си играеше с една своя приятелка, Илария направи нещо лошо. С помощта на Библията ѝ обяснихме защо това не е хубаво. Също така ѝ казахме да се извини на приятелката си в наше присъствие.

Илария често споменава какво положително влияние ѝ е оказала любовта на родителите ѝ към службата. Днес тя е омъжена и още повече разбира колко е важно послушанието към Йехова и следването на неговото ръководство.

ПОСЛУШАНИЕ ВЪВ ВРЕМЕ НА ТЪГА

През 2008 г. Паоло научи, че е болен от рак. Първоначално изглеждаше, че той ще се справи с болестта, и много ме насърчаваше. Освен че търсехме най–доброто медицинско лечение, с Илария усърдно се молехме на Йехова за помощта му да се справим с онова, което предстои. Но наблюдавах как съпругът ми, който беше толкова силен и енергичен, постепенно отслабва. Неговата смърт през 2010 г. беше жесток удар за нас. Намирам голяма утеха, като мисля какво постигнахме за 45 години семеен живот. Дадохме на Йехова най–доброто от себе си и знам, че той няма да забрави делата ни в службата. С нетърпение очаквам времето, когато Паоло ще бъде възкресен, според обещанието на Исус в Йоан 5:28, 29.

В сърцето си още съм онова малко момиче, запленено от разказа за Ной. Все така съм решена да съм послушна на Йехова, независимо какво иска от мене. Убедена съм, че всякакви трудности, жертви или загуби са незначителни в сравнение с чудесните благословии, идващи от нашия любещ Бог. Знам това от личен опит и ви уверявам — усилията си заслужават!