„Тайната“, която научихме от нашата свята служба

Разказано от Оливие Рандриамора

„Знам какво е да имаш малко, знам и какво е да имаш предостатъчно. Научих тайната как да бъда доволен във всяко нещо и при всякакви обстоятелства — как да живея в ситост и как да гладувам ... За всичко имам сили благодарение на онзи, който ми дава сила.“ (Флп. 4:12, 13)

ТЕЗИ думи на апостол Павел винаги са били много насърчителни за мене и за моята съпруга, Юли. Подобно на Павел ние научихме същата „тайна“, като напълно се уповавахме на Йехова, докато му служехме тук в Мадагаскар.

Когато през 1982 г. Свидетелите на Йехова започнаха да изучават Библията с майката на Юли, ние вече бяхме сгодени. Аз също приех библейско изучаване, а малко по–късно и Юли. През 1983 г. се оженихме, през 1985 г. се покръстихме и веднага след това станахме помощни пионери. През юли 1986 г. започнахме да служим като редовни пионери.

През септември 1987 г. бяхме назначени като специални пионери. Първото ни назначение беше в едно малко градче в северозападната част на Мадагаскар, където още нямаше сбор. В Мадагаскар има около 18 основни етнически групи и безброй племена, като техните обичаи и традиции се различават значително. Официалният език е малгашкият, но има и отделни диалекти. Ние положихме усилия да научим диалекта, който се говореше на новото ни назначение, благодарение на което бяхме по–добре приети от местните хора.

Първоначално всяка неделя изнасях публичен доклад, след който Юли ръкопляскаше, както си му е редът. Ние бяхме единствените присъстващи. Освен това провеждахме пълната програма за Теократичното училище за проповедна служба, като в задачите си Юли използваше въображаем домакин. Колко облекчени бяхме, когато при едно от посещенията си окръжният надзорник любезно ни предложи да направим някои промени в програмата на събранията!

Тъй като пощата не беше надеждна, не получавахме редовно джобните си пари за месеца. Затова се научихме как да живеем с малко. При един случай нямахме достатъчно пари да си купим билети за автобуса за окръжния конгрес, който щеше да се проведе на 130 километра от нашия град. Тогава си припомнихме един добър съвет, който ни беше дал наш събрат: „Споделете с Йехова всичките си проблеми. Все пак вие участвате в неговата дейност.“ Затова се помолихме на Йехова и решихме да отидем на конгреса пеша. Но точно преди да тръгнем, един брат неочаквано ни посети и ни даде пари като подарък — толкова, колкото ни трябваха за автобусните билети!

ПЪТУВАЩА СЛУЖБА

През февруари 1991 г. бях назначен като пътуващ надзорник. По онова време нашата малка група се състоеше от 9 вестители, трима от които бяха покръстени, и средната посещаемост на събранията беше 50 души. След като получих обучение за пътуващ надзорник, служихме в окръг в столицата Антананариво. През 1993 г. бяхме назначени да служим в източната част на страната. Условията на живот там бяха много по–различни от условията в града.

За да стигнем до сборовете и отдалечените групи, ходехме пеша, като понякога изминавахме по 145 километра през планини с гъсти гори. Стараехме се да носим възможно най–малко багаж. Разбира се, когато публичният доклад на пътуващия надзорник включваше прожекция с диапозитиви, както се случваше понякога по онова време, багажът ни беше по–тежък. Юли носеше прожекционния апарат, а аз — 12–волтов акумулатор.

Често вървяхме по 40 километра на ден, за да стигнем до следващия сбор. Изкачвахме се и слизахме по планински пътеки, прекосявахме реки и газехме в калища. Понякога спяхме край пътя, но обикновено се опитвахме да намерим някое село, в което търсехме къде да отседнем. Случваше се да молим напълно непознати да ни приютят през нощта. След като намирахме подслон, си приготвяхме нещо за ядене. Юли вземаше назаем тенджера и отиваше до близката река или езеро за вода. Междувременно аз вземах назаем брадва и нацепвах дърва за готвене. Всичко отнемаше време. Понякога си купувахме живо пиле, което заколвахме и почиствахме.

След ядене донасяхме още вода за къпане. Понякога спяхме в кухнята. Когато валеше, можеше да се наложи да спим облегнати на стената, за да не се намокрим от течащия покрив.

Винаги се стараехме да свидетелстваме на своите домакини. Щом пристигнехме в следващия сбор, добротата и гостоприемството на нашите християнски братя и сестри докосваха сърцата ни. Тяхната искрена признателност за посещението ни компенсираше всички неудобства, които бяхме изпитали по пътя.

Когато отсядахме при наши събратя, се радвахме да им помагаме с домакинските задължения. Така те можеха след това да участват с нас в проповедната служба. Не очаквахме лукс или специална храна, каквито нашите домакини не можеха да си позволят.

ПОСЕЩАВАНЕ НА ОТДАЛЕЧЕНИ ГРУПИ

Радвахме се да посещаваме отдалечени групи, в които братята ни посрещаха с изпълнена с дейности програма. Рядко имахме време ‘да си починем малко’. (Мар. 6:31) Веднъж едно семейство Свидетели бяха поканили в дома си всичките си изучаващи — 40 души, — за да можем да присъстваме на техните изучавания. Юли участваше със сестрата във воденето на около 20 изучавания, а аз и братът проведохме останалите 20. Щом един изучаващ си тръгваше, веднага започваше следващото изучаване. По–късно през деня направихме почивка, за да проведем събранието, след което продължихме с изучаванията. Често духовният ни маратон завършваше след осем часа̀ вечерта!

Когато посетихме друга група, в осем часа̀ сутринта всички ние се отправихме към едно съседно село. Бяхме облечени със стари дрехи. Около обяд, след дълъг преход през гората, стигнахме до целта си. Облякохме си чисти дрехи и веднага започнахме да проповядваме от къща на къща. Домовете бяха малко, а вестителите много. Така че покрихме целия район за около 30 минути. След това се отправихме към следващото село. Проповядвахме и там, след което трябваше да изминем целия път обратно. Първоначално това малко ни обезсърчи. Изразходихме много време и усилия, а бяхме проповядвали само около час. Но вместо да се оплакват, местните Свидетели запазиха ентусиазма си.

Една отдалечена група в Тавиранамбо се намираше близо до планински връх. Там имаше едно семейство Свидетели, които живееха в едностайна къща. В една малка постройка наблизо се провеждаха събранията. Изведнъж нашият домакин започна да вика със силен глас: „Братя!“ От съседния планински връх се чу отговор: „Да!“ Нашият домакин извика отново: „Окръжният надзорник пристигна!“ Дойде отговор: „Добре!“ Явно посланието беше предадено нататък до живеещите още по–далече. Скоро заприиждаха хора и когато събранието започна, имаше повече от 100 присъстващи.

ТРУДНОСТИ С ПРЕВОЗА

През 1996 г. бяхме назначени в окръг по–близо до Антананариво в една планинска област. Този окръг също криеше свои характерни предизвикателства. Нямаше редовен обществен транспорт до отдалечените области. Веднъж трябваше да посетим една група в град Беанкана (Бесакей) на около 240 километра от Антананариво. След известни преговори с шофьора, се качихме в един малък камион, пътуващ в тази посока. Имаше още 30 други пътници вътре и върху камиона, като някои лежаха на покрива, а други висяха отзад.

Както често се случваше, камионът се развали и трябваше да продължим пеша. След няколко часа уморително ходене ни застигна един голям камион. Той вече беше претъпкан с хора и стоки, но въпреки това шофьорът спря. Качихме се, съгласявайки се да стоим прави през целия път. По–късно стигнахме до една река, но мостът беше в ремонт. Отново трябваше да вървим пеша. Накрая стигнахме до едно малко село, където живееха няколко специални пионери. Макар че не беше планирано да ги посетим, прекарахме известно време с тях в проповедната служба, докато чакахме мостът да бъде поправен и да мине друго превозно средство.

Измина цяла седмица, докато подновим пътуването си. Навсякъде по пътя имаше огромни дупки. Много пъти трябваше да бутаме превозното средство през дълбоката до колене вода и често се спъвахме и падахме. В ранните утринни часове пристигнахме в едно малко село, където слязохме. Отклонихме се от главния път и продължихме пеша през оризища с дълбоки до кръста мътни води, за да стигнем до нашата цел.

Това беше първото ни посещение в тази област, затова решихме да проповядваме на някои от хората, които работеха в оризищата, и да ги попитаме къде живеят местните Свидетели. Само колко радостни бяхме да разберем, че работниците всъщност бяха наши духовни братя!

НАСЪРЧАВАМЕ ДРУГИ КЪМ ЦЕЛОДНЕВНА СЛУЖБА

През годините изпитахме голяма наслада да видим резултатите от това, че насърчавахме други да започнат целодневна служба. Когато посетихме един сбор, в който имаше девет редовни пионери, насърчихме всеки пионер да си постави за цел да помогне на един вестител да се присъедини към редиците на пионерите. Шест месеца по–късно отново посетихме този сбор и редовните пионери вече бяха 22–ма. Две сестри пионерки насърчили бащите си, които бяха старейшини, да станат редовни пионери. Тези двама братя, от своя страна, насърчили трети старейшина да се присъедини към тях. Не след дълго третият старейшина беше назначен като специален пионер. По–късно той и съпругата му започнаха да участват в пътуващата служба. А какво стана с другите двама старейшини? Единият от тях сега е пътуващ надзорник, а другият е доброволец за строежи на Зали на Царството.

Всеки ден благодарим на Йехова за неговата помощ и признаваме, че не бихме могли да постигнем нищо със собствените си сили. Вярно е, че понякога се чувстваме изморени или се разболяваме, но въпреки това сме щастливи, като размишляваме за резултатите от нашата служба. Йехова се грижи делото му да напредва. Радваме се, че имаме малък дял в него, служейки като специални пионери. Да, научихме „тайната“ на задоволството, като се уповавахме на Йехова, ‘който ни дава сила’.

[Текст в блока на страница 6]

Научихме „тайната“ на задоволството, като се уповавахме на Йехова

[Карта/Снимки на страница 4]

Мадагаскар, наречен Големия червен остров, е четвъртият по големина остров на земята. Почвата там е червена и се срещат уникални видове растения и животни

[Снимка на страница 5]

Пътуването беше едно от най–големите предизвикателства, с които се сблъсквахме

[Снимки на страница 5]

Радваме се да участваме в библейски изучавания