Исках да бъда като дъщерята на Йефтай

Разказано от Джоана Соунс

Докато бях на юношеска възраст, си мечтаех да бъда като дъщерята на Йефтай. Нека ви обясня за какво става въпрос и как впоследствие станах като нея.

ПРЕЗ 1956 г. посетих първия си конгрес на Свидетелите на Йехова в Бомбай (днешен Момбай, Индия), който промени живота ми. Тогава бях на четиринайсет години и силно впечатление ми направи докладът, който чух за дъщерята на Йефтай.

Както навярно знаете от Библията, дъщерята на Йефтай, която още на юношеска възраст решила никога да не се омъжва. Така баща ѝ могъл да изпълни обета, който бил дал. Тя служела като неомъжена жена в дома на Йехова, или светият шатър, през целия си живот. (Съдии 11:28–40)

Само колко си мечтаех да бъда като нея! Но се сблъсках със сериозен проблем — да останеш несемеен, беше в разрез с традициите в Индия по онова време.

Моето семейство

Бях петото от шестте деца на Бенджамин и Марселина Соунс от Удипи, град на западното крайбрежие на Индия. Родният ни език беше тулу, говорен от около два милиона души. Но подобно на повечето хора в Удипи, получихме образованието си на езика каннада.

Бракът и отглеждането на деца винаги са били на почит в този район. Не мога да си спомня да съм чувала думи на езика тулу за „безбрачие“, „самота“ или „носталгия“. Сякаш подобни състояния не съществуваха. Моето семейство например живееше заедно с бабите и дядовците ми, с чичовците и лелите ми и с много братовчеди!

Живеехме в матриархално общество, в което децата бяха причислявани към родословната линия на майката. Обикновено дъщерите получаваха по–голям дял от наследството. На някои места момичето продължаваше да живее с майка си, след като се омъжи, а съпругът ѝ идваше в нейния дом.

Тъй като нашето семейство беше приело християнството, животът ни беше по–различен. Всяка вечер дядо ми събираше семейството за молитва и ни четеше на глас от своята Библия на тулу. Винаги когато разгръщаше старата си и овехтяла Библия, сякаш отваряше кутия със съкровища. Всички много се вълнувахме! Но думите от Псалм 23:1 „Йехова е моят Пастир. Няма да ми липсва нищо“ ме озадачаваха. Питах се кой е Йехова и защо е наречен пастир.

Очите ми се отварят за библейската истина

Поради икономическите трудности след Втората световна война ние се преместихме в Бомбай, на повече от 900 километра от родния ми град. Там през 1945 г. двама Свидетели на Йехова посетиха баща ми и му дадоха основана на Библията брошура. Баща ми я прочете с голям интерес и започна да споделя наученото с други хора, говорещи същия език. В началото на 50–те години на миналия век, малката група за изучаване на Библията се превърна в първия сбор в Бомбай, в който събранията се провеждаха на езика каннада.

Нашите родителите ни възпитаваха да бъдем ревностни изследователи на Библията и добри учители. Всеки ден те отделяха време да се молят и да изучават с нас. (Второзаконие 6:6, 7; 2 Тимотей 3:14–16) Един ден, докато четях Библията, очите ми сякаш се отвориха за библейската истина. Разбрах, че Йехова е сравнен с пастир, защото ръководи, храни и защитава своите поклонници. (Псалм 23:1–6; 83:18)

Йехова ме държеше за ръка

Покръстих се скоро след незабравимия конгрес в Бомбай през 1956 г. Шест месеца по–късно последвах примера на по–големия си брат Прабхакар и станах целодневна проповедничка. Макар че имах силно желание да споделям библейските истини с другите, устата ми пресъхваше, когато се опитвах да говоря за вярванията си. Заеквах и гласът ми трепереше. През сълзи си казвах: „Няма да се справя без помощ от Йехова!“

Помощта от Йехова дойде чрез мисионерите Хомър и Рут Маккей от Канада, които през 1947 г. бяха завършили училището за мисионери на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк. Те държаха ръката ми, така да се каже, докато неуверено правех първите си крачки в целодневната служба. Рут редовно упражняваше с мене уводи за службата от врата на врата. Тя знаеше как да ме успокои. Рут държеше треперещите ми ръце и казваше: „Не се притеснявай, скъпа! Нека опитаме на следващата врата.“ Нейният утешителен глас ми вдъхваше смелост.

Един ден ми казаха, че моя партньорка в службата ще бъде Елизабет Чакранараян — по–възрастна и опитна в проповедната служба християнка. В първия момент си помислих: „Как ще живея с тази сестра? Тя е толкова по–възрастна от мене!“ Но Елизабет се оказа точно това, от което се нуждаех.

„Никога не сме оставени сами“

Първото ни назначение беше в историческия град Аурангабад, на около 400 километра източно от Бомбай. Оказа се, че сме единствените две Свидетелки на Йехова в град с близо един милион жители. Освен това трябваше да науча маратхи, езикът, говорен в града.

Понякога бях много самотна. Чувствах се като сираче и плачех. Но Елизабет майчински ми казваше: „От време на време може да изпитваме самота, но никога не сме оставени сами. Макар че си далече от приятелите и семейството си, Йехова е винаги с тебе. Направи го свой приятел и самотата ти ще изчезне.“ До ден днешен ценя съвета ѝ.

Когато нямахме достатъчно пари, вървяхме по 20 километра на ден по прашни и кални пътища, в студ и пек. През лятото температурите често достигаха 40 градуса. През дъждовния сезон някои места оставаха кални в продължение на месеци. Но понякога по–голяма трудност за нас представляваха обичаите и възгледите на хората.

Жените не говореха с мъже на обществени места, освен ако не бяха роднини. Също така не беше прието жени да поучават мъже. Затова често ни се присмиваха и ни обиждаха. През първите шест месеца само двете с Елизабет провеждахме седмичните библейски събрания. След време към нас се присъединиха заинтересувани хора и се сформира малка група. Някои от тях дори започнаха да участват с нас в проповедната служба.

„Продължавай да подобряваш уменията си“

След две години и половина бяхме назначени в Бомбай. Елизабет продължи да служи като целодневен проповедник, а аз бях помолена да помагам на баща ми, който по това време беше единственият преводач на нашите издания на езика каннада. Той се зарадва на помощта ми, тъй като имаше много отговорности в сбора.

През 1966 г. родителите ми решиха да се върнат в предишния ни град Удипи. На тръгване от Бомбай татко ми каза: „Продължавай да подобряваш уменията си, моето момиче. Превеждай просто и ясно. Недей да бъдеш самоуверена и остани смирена. Разчитай на Йехова.“ Това беше последният му съвет към мене, защото скоро след завръщането си в Удипи той почина. И до днес се стремя правя именно това в преводаческата работа.

„Не искаш ли да имаш собствено семейство?“

Обикновено в Индия родителите уреждат децата им да се оженят, докато са още доста млади, и ги насърчават да имат свои деца. Затова често другите ми задаваха въпроса: „Не искаш ли да имаш собствено семейство? Кой ще се грижи за тебе, когато остарееш? Няма ли да се чувстваш самотна?“

Понякога бях много потисната от подобни изказвания. Макар че не показвах чувствата си пред другите, веднага щом останех сама изливах сърцето си в молитва към Йехова. Насърчаваше ме мисълта, че той не ме смята за непълноценна личност само защото съм несемейна. За да укрепя решимостта си да му служа без отвличане на вниманието, размишлявах за примера на дъщерята на Йефтай и на Исус — и двамата останали несемейни и били изцяло заети да вършат волята на Бога. (Йоан 4:34)

Дар от Йехова

С Елизабет останахме близки приятелки в продължение на петдесет години. Тя почина през 2005 г. на 98–годишна възраст. Тъй като през последните години зрението ѝ беше отслабнало и не можеше да чете Библията, тя отделяше много време всеки ден, за да се моли на Бога. Понякога си мислех, че в стаята си обсъжда с някого стих от Библията, но после разбирах, че е говорила с Йехова. Той беше действителна личност за нея и тя живееше така, сякаш се намираше в неговото присъствие. Разбрах, че това е тайната, ако искаш непоколебимо да служиш на Бога подобно на дъщерята на Йефтай. Толкова съм благодарна на Йехова, че имах до себе си по–възрастна и зряла сестра, която да ми дава съвети в младежките ми години и в трудните моменти. (Еклисиаст 4:9, 10)

Радвам се на много благословии, докато служа на Йехова като дъщерята на Йефтай! Животът ми като несемейна личност е много удовлетворяващ и ми позволява ‘постоянно да служа на Господаря без отвличане на вниманието’. (1 Коринтяни 7:35)

[Снимка на страница 28]

Баща ми изнася библейски доклад в Бомбай през 50–те години на миналия век

[Снимка на страница 28]

С Елизабет малко преди смъртта ѝ

[Снимка на страница 29]

Известяваме за библейски доклад в Бомбай през 1960 г.

[Снимка на страница 29]

Заедно с други преводачи