Осигуряване на утеха след едно училищно клане

НА ПЪРВА страница на вестника на черен фон беше написана една единствена дума: „Защо?“ Този въпрос измъчваше хората дълго време, след като в град Виненден в южната част на Германия се разигра смъртоносна драма — седемнайсетгодишен младеж уби 15 души, след което сложи край на живота си. В цяла Германия знамената бяха вдигнати наполовина и новината за това трагично събитие бързо обиколи света.

Виненден е тих и преуспяващ град, заобиколен от лозя и овощни градини. На 11 март 2009 г. денят в гимназията „Албертвил“ започнал както обикновено, но изведнъж в девет часа и половина училището било залято от вълна на насилие и хаос.

Един млад мъж нахлул в бившето си училище, въоръжен с пистолет, който взел от спалнята на родителите си. Той стрелял в три класни стаи и в коридора на училището, като така за кратко време убил девет ученици и трима учители и ранил други. Полицията пристигнала след броени минути. Убиецът обаче избягал в намиращата се наблизо психиатрична клиника. Там той убил един от служителите по поддръжката. После откраднал една кола с насочен към шофьора пистолет. След около 40 километра шофьорът успял да избяга. По–късно при една автокъща младежът убил един продавач и един от клиентите и сериозно ранил двама от полицаите, които се опитвали да го заловят. Когато полицията най–накрая го хванала, той се прострелял в главата.

Според думите на онези, които познават убиеца, той бил обикновено момче, което искало другите да го харесват и да има приятели. Но какво го подтикнало да извърши тези жестокости? Възможно е да е страдал от депресия. Освен това се увличал по пневматични оръжия и играел някои изпълнени с насилие компютърни игри. Но някой може да възрази, че това правят и хиляди други младежи. Какво да кажем за жертвите? Дали убиецът ги избрал предварително, или стрелял безразборно? Имаше различни предположения относно това защо сред убитите имаше осем момичета и само едно момче. Никой не можеше да даде някакво разумно обяснение.

Незабавна реакция

„Когато синът ми се обади и ми каза за стрелбата в училището, не можех да повярвам на ушите си — спомня си Хайке. — Но когато чух една след друга да минават много полицейски коли и линейки, изпаднах в паника.“ Вероятно бързата реакция на полицията попречила на младежа да убие още повече ученици. След като училището било евакуирано, спасителни екипи, училищни съветници и свещеници пристигнали на мястото и положили всички усилия да помогнат на учениците.

Много бързо в училището се събрали голям брой репортери. Те искали да интервюират учениците, голяма част от които все още били в шок. Един ученик преброил пред училището 28 автомобила, които принадлежали на 26 различни телевизионни канала. Жестоката конкуренция между медиите довела до съобщаването на непотвърдени подробности по случая. Един репортер посетил семейството на едно от убитите момичета още в деня на трагедията, за да поиска снимки, а други журналисти предложили пари на някои ученици, за да ги снимат. В цялата тази суматоха изглежда някои репортери не намерили равновесие между това да получат първи важна информация и това да проявят уважение и разбиране към жертвите.

Както често става в подобни ситуации, много хора се обърнаха към религията за утеха и обяснение на случилото се. В деня на трагедията се състоя общоцърковна служба. Мнозина бяха признателни за тази помощ. Но онези, които търсеха утеха от Божието Слово или отговори на своите многобройни въпроси, бяха разочаровани. Едно семейство присъствало на погребението на съученичка на своя син. Майката казала: „Свещеникът говореше за страданията на Йов. Очаквах да обясни каква поука можем да извлечем или да ни даде някаква утеха, но това не стана. Той не каза нищо за причината, поради която Йов страдал, нито какво станало с него накрая.“

Един мъж бил разочарован поради лишените от смисъл думи, които чул. Преди около 30 години той бил започнал да изучава Библията със Свидетелите на Йехова, но прекратил изучаването си. Този случай го накарал отново да посещава техните събрания.

Вализа, едно четиринайсетгодишно момиче, което редовно изучава Библията със Свидетелите, било в една класна стая до мястото на кръвопролитието. След като чула изстрелите, Вализа започнала да се моли на Йехова. Когато по–късно я попитали как се справя след преживяното, тя отговорила, че случилото се потвърдило това, което била научила от Библията относно тежките времена, в които живеем. (2 Тимотей 3:1–5) Докато две Свидетелки споделяли някои утешителни мисли със своите съседи, до тях се приближила една възрастна жена и им казала: „Повече хора трябва да правят това, което правите вие.“ Макар че трагедията натъжила и объркала хората, тя подтикнала някои да се вслушат в носещите утеха и надежда думи от Божието Слово.

Справяне с емоционалната травма

Разбира се, дори и най–утешителните думи не могат да премахнат напълно шока и отчаянието на пряко засегнатите. Няма думи, които могат напълно да заличат болката на родителя, загубил детето си, или отчаянието на полицая, втурнал се в училището само за да открие жена си сред убитите.

Учениците, които станали свидетели на този кошмар, както и техните семейства, били силно травмирани, всеки по свой начин. Василиос, който скочил от един авариен изход веднага щом стрелбата започнала, разказал: „Когато скочих от прозореца, се помолих на Йехова. Помислих си, че ще умра. Бях сигурен, че това е последната ми молитва.“ Седмици след това той бил измъчван от кошмари и не искал да говори с никого. Също така Василиос бил възмутен от съревнованието между медиите в отразяването на трагедията и от безчувствието на онези, които само искали да разберат повече подробности. След време той успял да преодолее случилото се.

Йонас бил в същата класна стая като Василиос и видял как петима от неговите съученици били убити. Той казал: „Веднага след това не ми беше трудно да опиша случилото се. Беше като филм на ужасите. Но сега ми е трудно да говоря за това как съм. Настроението ми често се променя. Понякога нямам желание да говоря за това, а друг път ми се говори много.“ Йонас също сънувал кошмари и имал проблеми със съня.

След няколко дни учениците получили личните си вещи, които били останали в класните стаи. Според лекарите това можело да предизвика връщане на спомените от трагедията. В началото Йонас не искал да докосва якето, чантата и каската си. Освен това изпадал в ужас всеки път, когато видел някого, който прилича на убиеца или носи раница като неговата. Когато родителите му гледали филм и се чувала стрелба, той ставал много неспокоен. Лекарите се опитали да помогнат на жертвите да се освободят от спомените си за трагичното събитие.

Юрген, бащата на Йонас, работи в клиниката, в която бил убит един от служителите. Той споделя, че много родители и голяма част от колегите му си задавали въпросите „Защо?“ и „Какво щеше да стане, ако...?“. Например една служителка в клиниката видяла от терасата убиецът да минава и била толкова ужасена от мисълта, че той можел да убие и нея, че се наложило да бъде лекувана от психиатър.

Какво помогнало на някои

Какво помогнало на някои да се справят с ужаса, който преживели? Юрген казва: „Има моменти, в които ми е много трудно, но когато съм с други хора, се чувствам добре. Мисълта, че не съм сам и че другите са загрижени за мене, ми помага много.“

Йонас също цени загрижеността на другите. Той споделя: „Получавам много картички и съобщения. В някои са посочени библейски стихове, които по–късно прочитам. Това ми помага.“ Какво друго му помага? „Когато се събуждам през нощта и усещам, че не мога да се справя, се моля. Понякога слушам музика или записи на списание „Пробудете се!“a.“ Той добавя, че Библията обяснява защо се случва всичко това — светът е управляван от Сатана и ние живеем във времето на края. Баща му споделя, че тази истина им помага да се справят по–лесно.

Скоро няма да има страдания

Само за няколко дни мястото пред училището било покрито със свещи, цветя и писма. Керстин забелязала, че няколко души написали бележки, в които питали защо се случила тази трагедия и защо Бог я допуснал. Тъй като смятала, че тези въпроси трябва да получат отговор, Керстин и две други Свидетелки написали писмо, което поставили при другите писма.

По време на церемонията в памет на жертвите един телевизионен канал показал нейното писмо, цитирайки първите редове от него: „‘Защо?’ През последните дни този въпрос се чуваше все по–често, както и въпросите: ‘Къде беше Бог? И защо допусна това да се случи?’“ За съжаление на това място цитатът свършил.

Защо за съжаление? Защото по–нататък в писмото се обяснявала причината за страданията и се казвало, че Бог „ще се погрижи цялото зло, което хората вършат, да бъде заличено“. В него пишело още: „В последната книга на Библията Бог обещава, че ще изтрие всяка сълза от очите на хората и вече няма да има смърт, нито жалеене, плач или болка. Предишните неща ще са отминали.“ Йехова Бог дори ще върне мъртвите към живот. Под управлението на неговото Царство, което скоро ще дойде, няма да има трагедии, кланета и страдания. Бог обещава: „Ето, правя всичко ново.“ (Откровение 21:4, 5)

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 12]

Йонас получил картичка, в която се казва: „Мислим за тебе!“

[Информация за източника на снимката на страница 9]

Focus Agency/WPN

[Информация за източника на снимката на страница 9]

© imagebroker/Alamy

[Информация за източника на снимката на страница 10]

Снимка: picture alliance

[Информация за източника на снимката на страница 11]

Снимка: picture alliance