Писмо от Гана

Денят, в който черният колан беше свален

ТОЙ изобщо не беше такъв, какъвто си го представях. Облечен в широко, безупречно изгладено бяло памучно кимоно и с черен пояс, широк пет сантиметра, здраво пристегнат около тънкия му кръст, той зае бойна позиция. Ръцете му не трепваха, а босите му крака бяха здраво стъпили на земята в широк разкрач. Изразът на лицето му беше свиреп, а от напрежението и концентрацията върху челото му се бяха изписали бръчки. Очите му бяха присвити, а в погледа му — строг и заплашителен — нямаше дори и следа от мекота, която би издала някаква слабост.

Изведнъж със силен вик той проряза въздуха с ръка толкова бързо, че очите ми не успяха да уловят движението му. Хряс! Една дебела дървена дъска силно изтрещя и падна разцепена на две на земята. Той отново се завъртя, този път във въздуха, като движеше ръцете и краката си плавно, за да нанесе точни удари на противника си. Нима това беше човекът, който искаше библейско изучаване?

Пристъпих напред с протегната ръка. „Ти трябва да си Коджо. Разбрах, че искаш да изучаваш Библията.“ Той стисна ръката ми и широко се усмихна. Сега изражението на лицето му беше приветливо и дружелюбно и очите му не гледаха вече напрегнато и заплашително, а по–скоро бяха изпълнени с любопитство. „Да, много искам да изучавам — отговори той. — Кога започваме?“

Седнахме с Библиите и книгите си на малката веранда на къщата му. Там беше по–хладно и тихо и можехме да сме сами. Бяхме трима: Коджо, аз и неговата маймунка. Малкият примат, дълъг едва 35 сантиметра, си имаше естествена шапка от червена козина и бял кичур на брадичката, поради което изглеждаше някак смешен и палав. Симпатично, игриво и прекалено любопитно, животинчето ходеше навсякъде, качваше се върху книгите ни, грабваше ни химикалите и бъркаше в джобовете на ризите ни, търсейки лакомства. Подобно на родител, който е свикнал с това, че малките деца вдигат шум и не могат да стоят мирни, Коджо не се разсейваше, а остана съсредоточен в урока. Многобройните му въпроси ми показаха, че той разсъждава и че има желание да учи. Вероятно каратето го беше научило да бъде бдителен и предпазлив, защото той не приемаше нищо, преди да е убеден в истинността му и да види доказателства от Писанието.

Изучаването напредваше добре. След време обаче видях как дълбоко в него се води една друга борба, която ставаше все по–ожесточена. Той ми каза: „Единственото нещо, което обичам на този свят, са бойните изкуства.“ Можех да видя как сърцето на този боец гори от страст към борбата, как той е отдаден на бойното изкуство, което беше усвоил и усъвършенствал. На 26–годишна възраст той не само обичаше каратето, но се биеше добре и беше получил черен колан — степен, която малцина достигат.

Не бях сигурен какво щеше да направи Коджо. Виждах как той осъзнава, че е невъзможно да се занимава с карате, да удря другите с ръцете и краката си, и едновременно с това да проявява състрадание, нежност и загриженост — качества, които са характерни за любовта сред истинските християни. Но знаех, че библейската истина е въздействала и на по–закоравели сърца. Ако сърцето на Коджо беше с правилна нагласа, то малко по малко щеше да омекне под влиянието на Божието Слово. Трябваше да съм търпелив.

През един горещ и влажен следобед, към края на изучаването прочетохме един библейски стих, който разтърси Коджо подобно на силен ритник от страна на противник. Той прочете: „Господ изпитва праведния; а душата Му мрази нечестивия и онзи, който обича насилие.“ (Псалм 11:5) „Онзи, който обича насилие“ — тихо повтори той. Погледът в тъмнокафявите му очи, който преди беше суров и неотстъпчив, сега започна да излъчва доброта. Той ме погледна в очите и леко усмихнат каза: „Взех решение.“

Една сутрин с Коджо правехме онова, което най–много обичаме — доброволно да учим онези, които желаят да слушат за библейската истина, без да искаме пари от тях. Бяхме се уговорили да посетим един млад мъж на име Лука.

За да стигнем до къщата му, тръгнахме по тесния и пълен с хора път през пазара. От двете страни на улицата имаше стотици сергии и продавачи, както и всякаква стока: купчини от червени и зелени люти чушки, кошници със зрели домати, купове бамя, а също и радиоприемници, чадъри, сапуни, перуки, кухненски прибори и купове дрехи и обувки втора употреба. Между хората вървяха момичета, които грациозно носеха на главите си големи алуминиеви съдове с горещи пикантни ястия, които предлагаха на минувачите. Девойките пъргаво си проправяха път сред тълпата и изкушаваха гладните купувачи с вкусни супи и яхнии от пикантна пушена риба, раци и охлюви. Между краката ни се провираха кучета, кози и крякащи пилета. Чуваха се клаксони, викове на хора и шум от радиоприемници.

Поехме по прашния път, който водеше извън градската суматоха, и накрая се озовахме пред стара сграда, на която висеше избелял надпис „Почивка от дългото пътуване“. Лука, който беше слаб младеж на около 20 години, ни чакаше на вратата. Той ни покани вътре, за да се скрием за малко от жаркото слънце. Навсякъде в къщата имаше торби и кутии със сушени билки и корени, събрани на куп листа, завързани с връв, и големи парчета кора от дърво. Всичко това принадлежеше на възрастната леля на Лука, която беше билкарка. Отварите ѝ, чиито съставки се стриваха и варяха по специален начин и гарантираха лечение на всякакви болести, пазеха знание, предавано поколения наред. Лука ни очакваше. Той беше разчистил сред цялата тази бъркотия едно местенце за нас и беше донесъл три дървени стола. Седнахме много близо един до друг и започнахме изучаването.

Коджо беше учителят на Лука. Седях облегнат на стола и слушах как двамата млади мъже обсъждат какво казва Библията по въпроса защо има толкова много страдания по света. Когато Коджо протегна ръката си, за да помогне на Лука да намери един библейски стих, гледах как силните му пръсти внимателно отгръщат тънките страници. И тогава си спомних — неотдавна тези ръце бяха ръце на боец. Силата на Божието Слово може да въздейства на дълбоко вкоренени отрицателни черти на характера, присъщи на толкова много хора в този лишен от принципи свят, и да превръща тези черти в състрадание и любов. Едва ли има нещо по–забележително от това!

На връщане заговорихме един мъж, който седеше на сянка под едно мангово дърво. Той спокойно изслуша стиха, който Коджо му прочете от Библията, но когато разбра, че сме Свидетели на Йехова, мъжът изведнъж подскочи и извика грубо: „Да знаете, че изобщо не ви харесвам!“ Забелязах напрежението, което Коджо изпита за момент. Но той бързо възвърна спокойствието си, извини се и ние отминахме.

Докато вървяхме, Коджо се приближи към мене и ми прошепна: „Преди малко, когато този мъж каза това, сърцето ми биеше толкова силно. Знаеш ли какво можех да му сторя?“ „Знам“ — отвърнах с усмивка аз. Той също се усмихна и продължихме пътя си.