Радостта от вършенето на Божията воля през целия ми живот

Разказано от Бил Ярмчук

През март 1947 г. бях на път за новото си назначение като мисионер в далечния Сингапур само няколко седмици, след като бях завършил осмия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“, което тогава се намираше в Саут Лансинг (Ню Йорк, САЩ).

ЗАЕДНО с мене трябваше да служи един брат от Канада на име Дейв Фармър, който беше завършил седмия клас на Гилеад. Ние се качихме на бившия военен кораб „Морска змия“ и отплавахме от пристанището на Сан Франциско (Калифорния, САЩ).

Първото пристанище от Далечния изток, в което спряхме, беше Хонконг. Гледката там беше потресаваща — разрушенията от Втората световна война се виждаха навсякъде и по тротоарите лежаха гладуващи хора, които изглеждаха така, сякаш умират. Скоро отново бяхме на кораба и се отправихме към Манила, столицата на Филипините.

Там също видяхме жестоките последици от войната. Пристанището беше осеяно с мачтите на кораби, потопени от съюзническите бомбардировачи. Бедността беше навсякъде. Там се срещнахме с неколцина Свидетели на Йехова, които ни заведоха до тяхната Зала на Царството. Въпреки проблемите, с които се сблъскваха, те бяха щастливи.

Следващата ни спирка беше Батавия (днес Джакарта, Индонезия). Тъй като там бушуваше гражданска война и наблизо дори се водеха сражения, не ни беше позволено да слезем от кораба. Когато отплавахме за Сингапур, започнах да се чудя какво ли ни очаква там. Нима само това беше останало от екзотичния Далечен изток, за който бяхме чели в различни пътеводители?

Но след няколко дни съмненията ми се разсеяха. Щеше да се случи нещо, което неопровержимо да докаже на мене и на Дейв, че Бог подкрепя нашето начинание.

Как получихме разрешение да останем

Месец след като бяхме отплавали от Сан Франциско, нашият кораб най–накрая стигна до остров Сейнт Джон, където трябваше да изчакаме, преди да ни бъде позволено да влезем в сингапурското пристанище. На борда се качиха имиграционни служители, за да уредят някои формалности с пътниците, и на паспортите ни беше отбелязано, че можем да влезем в Сингапур. На следващата сутрин корабът спря в пристанището. След като документите ни бяха проверени от един служител на кораба, получихме разрешение да слезем.

На следващия ден се върнахме на пристанището, за да се сбогуваме с другите мисионери, с които бяхме пътували заедно. Те продължаваха към своите назначения в Индия и Цейлон (днес Шри Ланка). Когато ни видя, капитанът на кораба слезе при нас много ядосан. Той ни крещеше, че не е трябвало да напускаме кораба. По–рано, докато сме били в открито море, имиграционният инспектор господин Хаксуърт му заповядал да не ни позволява да слизаме от кораба, когато стигнем в Сингапур. Нито ние, нито служителят, който провери документите ни на слизане, знаехме за това.

Когато ни заведоха при господин Хаксуърт, той също беше много разгневен. С раздразнение той ни каза, че ни е било забранено да влизаме в Сингапур. Тъй като не знаехме за това, ние му показахме паспортите си, където беше отбелязано с официален печат, че имаме позволение за престой. Той гневно грабна паспортите ни и зачеркна печата. За негово съжаление обаче корабът вече беше отплавал! Господин Хаксуърт задържа паспортите ни в продължение на една година, но когато накрая ни ги върна, вътре отново имаше печат, който показваше, че можем да останем в Сингапур.

Резултатна служба в Сингапур

Когато пристигнахме в Сингапур през април 1947 г., един мъж на име Джошуа беше единственият Свидетел там. Той служеше като целодневен служител, или пионер, до смъртта си в началото на седемдесетте години. Скоро някои от хората, които учеха за библейските истини, започнаха да ги споделят с другите. Молитвите ни за повече работници в духовната жетва получиха отговор. (Матей 9:37, 38)

Докато господин Хаксуърт беше на дълга почивка в Англия през 1949 г., шестима мисионери и мисионерки, завършили единайсетия клас на Гилеад, пристигнаха в Сингапур. Междувременно Дейв, който ми беше партньор в мисионерската служба в продължение на няколко години, реши да напусне Сингапур поради влошеното си здраве. Той се премести в Австралия, където служеше вярно до смъртта си през 1973 г. Една от новопристигналите мисионерки беше Ейлийн Франкс, с която през 1956 г. се оженихме.

През годините изучавахме Библията с много хора, които станаха Свидетели заедно със семействата си. Някои от тях продължават и до днес с целодневната служба в чуждестранни райони. Една насърчителна случка беше свързана с Лестър и Джоуни Хейнс, една семейна двойка от Съединените щати, която живееше в Сингапур. Ние започнахме да изучаваме Библията с тях през петдесетте години. Те бързо напреднаха духовно и когато се върнаха в САЩ, бяха покръстени. Впоследствие Лестър и Джоуни се радваха на много резултатна служба. Те помогнаха на мнозина да станат Свидетели, включително и на трите си деца.

Джоуни ни писа: „Когато си мисля за онази година в Сингапур, осъзнавам колко се промени животът ни оттогава. Ако не бяхте ни „осиновили“, вероятно все още щяхме да се скитаме по света. Радваме се, че точно вие научихте Лес на истината, тъй като още в началото той имаше учител, който му вдъхна любов към Йехова и към християнските ни братя. Лестър запази тази любов и до днес.“

Нов член на нашето семейство

През 1962 г. се случи нещо, което изцяло промени живота ни. Семейният ни лекар съобщи на Ейлийн, че е бременна. Ние искахме да продължим да служим като мисионери, но не знаехме как можем да съчетаем това с отглеждането на дете. Нейтън Нор, който тогава надзираваше дейността на Свидетелите на Йехова по целия свят, ни писа и ме насърчи да си потърся светска работа, за да можем да останем в Сингапур. Това беше огромно предизвикателство.

Повечето чужденци служеха на ръководни длъжности в различни чуждестранни компании. Аз нямах никакъв опит в бизнеса, тъй като започнах целодневна служба, веднага след като завърших училище около 23 години по–рано. Затова платих на едно бюро по труда в Лондон да ми състави автобиография въз основа на дейността ми като религиозен служител в чужда страна и да я изпрати до много международни компании, които имат дейност в Сингапур.

Непрекъснато получавах отговора „Съжаляваме, но не сме в състояние да назначим човек с вашата квалификация“. Те ме смятаха за твърде квалифициран! Месеците минаваха и нашата Джуди се роди. По това време брат Нор беше на посещение в Сингапур и дойде да види Джуди и съпругата ми в болницата. Той ни увери с думите: „Можете да останете в мисионерския дом колкото е нужно, докато Бил си намери работа.“

Няколко месеца по–късно си намерих работа като търговски представител в една международна авиокомпания. Заплатата ми едва стигаше, за да се издържаме. Две години по–късно бях нает от една американска авиокомпания и заплатата ми се удвои. В крайна сметка станах добре познат в пътническия бизнес и можех да отделям повече време за семейството си и за християнската служба.

Ние изградихме живота си около службата за Йехова, като духовните интереси винаги бяха на първо място. Благодарение на това можех да се радвам на много привилегии в организацията. Ейлийн отново започна с целодневната служба. Междувременно в Сингапур процъфтяваше дейността по проповядване за Царството. В средата на шейсетте години закупихме една чудесна двуетажна сграда в центъра на Сингапур, която служеше като Зала на Царството, и в нея се събираха четири сбора.

Дейността ни е забранена!

След време на хоризонта се появиха тъмните облаци на противопоставянето. На 14 януари 1972 г. както обикновено отидохме до Залата на Царството, за да присъстваме на събранието. Но на вратата имаше верига с катинар. Беше поставено и известие, в което се казваше, че регистрацията на сбора на Свидетелите на Йехова в Сингапур е прекратена. Дейността ни беше забранена!a

Въпреки че Залата на Царството беше затворена, ние не престанахме да се покланяме на Йехова. Аз обаче започнах да се питам каква е волята на Бога за нашето семейство. Мислех си, че ако бъдем принудени да напуснем Сингапур, никога няма да можем отново да видим приятелите си тук. Затова попитах управителя на компанията, в която работех, дали мога да бъда назначен в Куала Лумпур (Малайзия). Така щяхме да сме в състояние да пътуваме до Сингапур и обратно без никакви ограничения. За моя изненада той ми предложи да стана управител на клона в Куала Лумпур, което щеше да означава двойна заплата, както и някои други привилегии.

Тогава се запитах дали е според волята на Бога да се преместим далече от Сингапур и от нашите братя. Затова заедно като семейство се молехме на Йехова относно този въпрос. Стигнахме до заключението, че Йехова беше този, който ни доведе в Сингапур. Така взех окончателното решение да не се местим. Управителят на компанията беше много учуден, че отказвам примамливото му предложение.

Поради забраната на дейността ни и поради това, че постоянно бяхме под заплахата да бъдем арестувани и затворени, непрекъснато бяхме под напрежение. Имаше случаи, в които наистина разбирахме стойността на думите „Ангелът на Йехова защитава онези, които се боят от Бога, и ги спасява“. (Псалм 34:7, НС)

Ново назначение

Накрая, през 1993 г., след като бяхме прекарали повече от 46 години в Сингапур, бяхме помолени да се преместим в Нова Зеландия, където можехме да служим с по–малко напрежение и тревоги. Разбира се, беше ни мъчно, че оставяме нашите скъпи приятели от Сингапур, които обикнахме толкова много. Въпреки това бяхме укрепени от факта, че вярата им е построена върху здрава основа с огнеупорни материали. Това им помогна да останат непоколебими през последвалите изпитания. (1 Коринтяни 3:12–14)

Днес, след повече от 14 години в Нова Зеландия, макар и двамата с Ейлийн да сме в напреднала възраст, все още се радваме да служим като специални пионери. Двама от братята ми — Майк, който е на 94 години, и Питър, който е на 90 години, продължават да служат вярно на Йехова в Канада.

През 1998 г. дъщеря ни Джуди отново се върна в Далечния изток и служеше там няколко години. В едно от писмата си тя ни писа: „Всеки ден горещо благодаря на Йехова за чудесната привилегия да служа тук! Благодаря и на двама ви за любещото обучение и за жертвите, които направихте и които продължавате да правите, за да бъде възможно всичко това.“ През 2003 г. тя се върна в Нова Зеландия, за да се грижи за мене и Ейлийн.b

Благодарни сме на Йехова, че нашите обстоятелства ни позволиха да откликнем на призива на Господаря за повече работници на жетвата. Това ни донесе неописуема радост. И когато ‘светът премине’, както се казва в Библията, ние ще се радваме на изпълнението на чудесното Божие обещание, че „който върши волята на Бога, остава завинаги“. (1 Йоан 2:17)

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 29]

Джошуа беше единственият Свидетел в Сингапур, когато пристигнахме през 1947 г.

[Снимка на страница 29]

Заедно с Дейв Фармър в Хонконг на път за Сингапур през 1947 г.

[Снимка на страница 29]

С Ейлийн през 1958 г.

[Снимка на страница 31]

С дъщеря ни Джуди

[Източник]

Kimroy Photography

[Информация за източника на снимката на страница 28]

Kimroy Photography