Биографичен разказ

Службата за Йехова — несравнима чест и безценна привилегия

Разказано от Зара Стайгърс

Съпругът ми, който беше мой верен партньор в целодневната служба, почина през 1938 г. Останах сама с едно пеленаче и десетгодишен син, за които трябваше да се грижа. Имах силно желание да служа като редовна пионерка, но как можеше да стане това? Нека ви разкажа малко повече за себе си, преди да ви обясня как желанието ми се осъществи.

СКОРО след като съм се родила на 27 юли 1907 г. в Алабама (САЩ), родителите ми заедно с мене, двамата ми братя и сестра ми се преместили в щата Джорджия (САЩ). После отидохме в щата Тенеси, а след това се устроихме близо до град Тампа (Флорида). Там през 1916 г. гледах представянето на „Фотодрамата за сътворението“. Тогава филмовата индустрия беше още в зародиша си и всички много харесваха „Фотодрамата“!

Родителите ми четяха с интерес „Стражева кула“ и други основани на Библията издания. Макар че харесваше тази литература, по това време татко все още не общуваше редовно с Изследователите на Библията, както бяха познати тогава Свидетелите на Йехова. Майка ми обаче водеше мене, братята ми и сестра ми на събранията. А след като се преместихме в град Нил (Мичиган), редовно изминавахме с влак шестнайсетте километра до град Саут Бенд (Индиана), за да присъстваме на събранията.

В крайна сметка на 22 юли 1924 г. бях покръстена в символ на своето отдаване на Йехова. Скоро след това майка ми подреди нещата си така, че да може да служи като колпортьорка, както бяха наричани по онова време целодневните служители на Свидетелите на Йехова. Нейният добър пример и този на другите колпортьори породи в мене желанието да участвам в тази дейност.

Намирам партньор

По време на един голям конгрес в Индианаполис (Индиана) през 1925 г. се запознах с Джеймс Стайгърс от Чикаго. Неговият ентусиазъм в службата за Йехова веднага ми направи впечатление. Но тъй като живеех на около 160 километра от Чикаго, не беше лесно да се виждаме. По онова време в този голям град имаше само един сбор и събранията се провеждаха на втория етаж на една сграда в стая под наем. Джеймс често ми пишеше, за да ме насърчава и укрепва духовно. Оженихме се през декември 1926 г. и около една година по–късно родих първия ни син Еди.

Скоро след това с Джеймс започнахме да служим като пионери. Проповядвахме в осем различни щата — Мичиган, Луизиана, Мисисипи, Южна Дакота, Айова, Небраска, Калифорния и Илинойс. Това бяха най–прекрасните години от живота ни. Но Джеймс се разболя и щастливите дни за семейството ни свършиха.

Финансовите затруднения вследствие на болестта на Джеймс ни принудиха да се върнем в Чикаго през 1936 г. и да се преместим да живеем при майка му, която също беше Свидетелка. Докато съпругът ми беше болен и бях бременна с второто ни дете, работех за 1 долар на ден в една закусвалня. Милата ми свекърва се стремеше да имаме достатъчно храна и не искаше да вземе нито цент от нас. Тя наистина правеше всичко възможно, за да ни помогне.

Джеймс боледува около две години, след което почина от енцефалит, възпаление на мозъка. Това стана през юли 1938 г. Докато беше болен, той не можеше да шофира или да участва в проповедната служба от къща на къща, но никога не пропускаше възможността да свидетелства на другите. За да допринеса за финансовата издръжка на семейството ни, прекъснах целодневната служба. Успявах да си намеря работа на различни места, но всеки път само за кратко време.

Синът ни Боби се роди на 30 юли 1938 г., само осем дена след смъртта на баща си. Свекърва ми не ме остави да отида в местната лечебница и уреди да бъда приета в по–добра болница, където нейният лекар се погрижи за мене. Освен това тя покри всички разноски — чудесна проява на християнска любов, за която съм ѝ много благодарна.

Отново започвам целодневна служба

Останахме да живеем при свекърва ми, докато Боби стана на две години, а Еди на дванайсет. Макар че трябваше да се приспособявам към новите си обстоятелства, в мене продължаваше да гори силното желание да служа на Йехова целодневно. На конгреса в Детройт (Мичиган) през 1940 г. се запознах с една семейна двойка пионери, които ме насърчиха да се преместя в Южна Каролина, за да служа като пионерка. Затова купих един „Понтиак“ модел 1935 г. за 150 долара и подготвих другите необходими неща, свързани с преместването. През 1941 г., същата година, когато Съединените щати се включиха във Втората световна война, заедно с двамата ми синове се отправихме на юг и аз отново започнах целодневна служба.

След като се преместихме в Южна Каролина, първо отидохме в град Камдън, после в град Литъл Ривър, а накрая в град Конуей. В Конуей се сдобих с малка каравана. Получих разрешение от любезния собственик на една бензиностанция да паркирам близо до нея, да се свържа към газовата и електрическа система и дори да използвам тоалетната на бензиностанцията. По време на Втората световна война имаше режим за разпределяне на бензина и не можех да си набавям гориво. Затова си купих един използван велосипед. По–късно, през 1943 г., когато изглеждаше невъзможно да продължа с пионерската служба, тъй като парите ми бяха свършили, получих покана да служа като специална пионерка. Щях да получавам месечна компенсация, с помощта на която да покривам разходите си. През всичките тези години Йехова ми помагаше толкова много!

По онова време в Конуей нямаше други Свидетели и за мене и децата не беше лесно да участваме сами в проповедната служба. Затова писах до клона с молба да ми изпратят партньорка и през 1944 г. бях благословена с чудесна партньорка — Едит Уокър! Заедно с нея служихме на различни назначения в продължение на 16 години. За съжаление обаче тя трябваше да се върне в Охайо поради здравословни проблеми.

Незабравими благословии

Сред многото радостни спомени, които имам от тези години, никога няма да забравя 13–годишната Алберта, която живееше в Конуей и се грижеше за баба си, която беше инвалид, както и за двамата си по–малки братя. Тя обичаше библейските истини, които споделях с нея, и искаше да ги каже на другите. Алберта също разви дълбока признателност за пионерската служба и започна да служи като пионерка, след като завърши средното си образование през 1950 г. Вече 57 години тя продължава да участва в целодневната служба.

През 1951 г. с Едит бяхме назначени да служим за кратко време в град Рок Хил (Южна Каролина), в който живееха съвсем малко Свидетели. Следващото ни назначение беше в град Елбъртън (Джорджия). Там останахме три години. После отново се върнах в Южна Каролина, където останах от 1954 до 1962 г. В град Уолхала срещнах една възрастна жена с увреден слух на име Нети, която живееше сама в отдалечен район. Когато изучавах Библията с нея, тя четеше абзаца от изданието, аз ѝ посочвах съответния въпрос, който се намираше на края на страницата, и тя посочваше отговора в абзаца.

В случай, че имаше нещо, което не разбира, тя пишеше въпроса си на лист хартия, а след него аз записвах отговора. След време Нети започна да цени библейската истина толкова много, че започна да посещава събранията на сбора и да участва в проповедната служба от къща на къща. Тя проповядваше сама, но аз винаги бях наблизо, обикновено от другата страна на улицата, готова да ѝ помогна, ако се наложи.

Когато бях в Уолхала старата ми кола се развали. Появи се възможност да купя друга кола за 100 долара, но не разполагах с тези пари. Свързах се с един Свидетел, който имаше собствен бизнес и той ми даде на заем парите, от които се нуждаех. Скоро след това неочаквано получих писмо от сестра си, в което се казваше, че заедно с братята ми разбрали, че след смъртта на татко останала известна сума пари в банката. Те обмислили какво да правят с тях и единодушно решили да ми ги изпратят. Сумата беше 100 долара!

Пионерска служба със синовете ми

От най–ранна възраст Еди и Боби непрекъснато бяха заедно с мене в проповедната служба от къща на къща. В онези дни хората като цяло нямаха проблеми с наркотиците и неморалността не беше толкова разпространена, колкото днес. Като поддържах живота ни прост и се съсредоточавах върху проповедната дейност, успявах да избегна много от проблемите, с които се сблъскват родителите днес, отглеждайки децата си в истината.

Еди ходеше на училище в Камдън. Когато завърши осми клас реши да се присъедини към мене в пионерската служба. Заедно с него служехме като пионери в продължение на няколко години. После той разви желание да работи в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк), където служеше от 1947 до 1957 г. През 1958 г. Еди се ожени за Алберта, момичето, с което преди изучавах Библията, и двамата станаха партньори в пионерската служба. Колко радостно беше, когато през 2004 г. и тримата посетихме Училището за пионерска служба!

Спомням си как един ден преди много години чух как малкият Боби се моли на Йехова да ми помогне да намеря достатъчно бензин, за да мога да посетя хората, с които редовно изучавах Библията. Боби винаги е показвал, че обича проповедната служба. В продължение на няколко години той служеше като редовен пионер. За съжаление Боби също преживя трагедия в семейния си живот. През 1970 г. жена му почина при раждане заедно с двете им близначета. Бяха женени едва от 22 месеца. С Боби винаги сме живели близо един до друг и имаме много близки взаимоотношения.

Все още участвам в пионерската служба!

През 1962 г. бях назначена в сбора в Лъмбъртън (Северна Каролина), в който служа и до днес — вече 45 години. Продължих да шофирам дори след като бях прехвърлила 80–те. Но сега едно семейство Свидетели, което живее наблизо, ме взема със себе си на събранията на сбора и в проповедната служба.

Имам проходилка и инвалидна количка, но не ги използвам, тъй като мога да се движа без чужда помощ. Благодарна съм на Йехова за отличното здраве, на което се радвах през тези години. Едва напоследък изпитвам проблеми със зрението. Никога не пропускам събранията на сбора, с изключение на дните, когато съм много болна. Все още продължавам да служа като редовна пионерка с физически ограничения.

След като в продължение на повече от 70 години радостно участвах в пионерската служба, мога искрено да споделя, че Йехова винаги ми е помагал в живота.a Осъзнавам, че никога не съм била особено интелигентна личност или сръчна работничка, но Йехова познава възможностите ми. Толкова съм му благодарна, че знае, че се старая, и ме използва по най–добрия начин.

Смятам, че това да служим на Йехова колкото е възможно по–пълно, е особено важно, тъй като на него дължим всичко. Доколкото имам възможност, ще продължавам да служа като пионерка. Само каква чудесна привилегия е това! Моля се на Йехова да ме използва сега и през цялата вечност.

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 13]

Със съпруга ми използвахме този автомобил в службата като колпортьори

[Снимка на страница 14]

Със синовете ми през 1941 г.

[Снимка на страница 15]

С Еди и Боби неотдавна