Биографичен разказ

Удовлетворяващ и щастлив живот на жертви, направени с готовност

РАЗКАЗАНО ОТ МАРИАН И РОЗА ШУМИГА

В Псалм 54:6 се казва: „Доброволно ще Ти принеса жертва.“ Това изказване е водещо в живота на Мариан Шумига и съпругата му Роза, които живеят във Франция. Те наскоро разказаха някои върхови моменти от своя дълъг и удовлетворяващ живот в служба на Йехова.

МАРИАН: Родителите ми бяха католици, имигрирали от Полша. Баща ми беше скромен човек. Той никога не е имал възможност да ходи на училище. Но по време на Първата световна война се научил да чете и пише, докато бил на пост в окопите. Баща ми бил боящ се от Бога човек, но църквата често го разочаровала.

Един случай особено се запечатал в паметта му. Веднъж по време на войната някакъв свещеник посетил военното подразделение на баща ми. Когато наблизо избухнал снаряд, свещеникът панически избягал, като удрял коня си с кръста, за да го подкара. Баща ми бил потресен, че „представител“ на Бога използвал „свещен“ предмет, за да ускори бягството си. Въпреки такива преживявания и ужасите на войната, на които станал свидетел, вярата на баща ми в Бога не отслабнала. Той често отдаваше на Бога благополучното си завръщане вкъщи.

„Малката Полша“

През 1911 г. баща ми се оженил за момиче от съседно село. Казвала се Анна Чисовски. През 1919 г., малко след войната, майка ми и баща ми емигрирали от Полша във Франция. Там баща ми си намерил работа като миньор. Роден съм през март 1926 г. в Каняк ле Мин, югозападна Франция. След това родителите ми се преселили в полската общност в Лоз ан Гоел близо до Ленс, северна Франция. Хлебарят беше поляк, месарят беше поляк и енорийският свещеник също. Не е изненадващо, че тази област беше наречена Малката Полша. Родителите ми участваха в обществения живот там. Татко често организираше представления, в които имаше сценка, музика и песни. Освен това редовно обсъждаше различни въпроси със свещеника, но не беше удовлетворен, когато свещеникът обикновено му отговаряше: „Има много загадки.“

Един ден през 1930 г. две жени почукали на вратата ни. Те били от Изследователите на Библията, както били наричани тогава Свидетелите на Йехова. Баща ми получил от тях Библия — книга, която от години искал да прочете. Той, а също и майка ми, жадно прочели основаните на Библията издания, които им оставили двете жени. Родителите ми били силно развълнувани от прочетеното. Въпреки че бяха много заети, те започнаха да посещават събранията, организирани от Изследователите на Библията. Обсъжданията със свещеника ставаха още по–яростни, докато един ден той не се закани, че ако родителите ми продължават да общуват с Изследователите на Библията, сестра ми Стефани ще бъде изгонена от часовете по катехизис. „Не се притеснявайте — отговори баща ми. — Отсега нататък дъщеря ми и другите деца ще идват с нас на събранията, организирани от Изследователите на Библията.“ Татко се отдръпна от църквата и в началото на 1932 г. родителите ми се покръстиха. По това време във Франция имаше само около 800 вестители на Царството.

Роза: Родителите ми бяха от Унгария и подобно на семейството на Мариан, се установили в северна Франция, за да работят в мините. Родена съм през 1925 г. През 1937 г. Огюст Бюген, или както го наричахме, Татко Огюст, започна да носи на родителите ми „Стражева кула“ на унгарски. Те смятаха списанията за интересни, но нито един от тях не стана Свидетел на Йехова.

Макар че бях малка, онова, което четях в „Стражева кула“, докосна сърцето ми, и снахата на Татко Огюст, Сюзан Бюген, започна да се грижи в духовно отношение за мене. Родителите ми ѝ позволиха да ме води на събрания. По–късно, когато започнах да работя и посещавах неделните събрания, това ядоса баща ми. Макар че общо взето беше добър човек, той недоволстваше: „През седмицата не си вкъщи, а през неделите ходиш на твоите събрания!“ Въпреки това продължих да ги посещавам. Затова един ден баща ми каза: „Събирай си багажа и се махай!“ Беше късно вечерта. Бях само на седемнайсет и нямах представа къде да отида. Накрая отидох в къщата на Сюзан, като плачех горчиво. Останах при нея около седмица, преди баща ми да изпрати сестра ми да ме доведе вкъщи. Бях плаха по характер, но мисълта, изразена в 1 Йоан 4:18, ми помогна да остана твърда. В този стих се казва, че „съвършената любов изпъжда страха“. Покръстих се през 1942 г.

Скъпоценно духовно наследство

Мариан: Покръстих се през 1942 г. заедно със сестрите ми Стефани и Мелани и брат ми Стефан. Вкъщи животът на семейството ни се съсредоточаваше върху Божието Слово. Когато всички седяхме около масата, татко ни четеше Библията на полски. Често прекарвахме вечерите, като слушахме родителите ни да разказват случки, които са преживели, докато са проповядвали за Царството. Тези насърчаващи в духовно отношение моменти ни научиха да обичаме Йехова и да му имаме все по–голямо доверие. Лошото здраве принуди баща ми да спре работа, но той продължи да се грижи за нас в духовно и материално отношение.

Тъй като баща ми сега имаше свободно време, веднъж седмично той водеше библейско изучаване на полски с младежите в сбора. Там се научих да чета на полски. Татко също насърчаваше младежите и по други начини. Веднъж когато брат Густав Зопфер, който по онова време надзираваше дейността на Свидетелите на Йехова във Франция, посети нашия сбор, татко организира хор и библейска драма с костюми. Тя беше основана на празненството на цар Валтасар и надписа, който се появил на стената. (Даниил 5:1–31) Ролята на Даниил изпълняваше брат Луи Пиехота, който по–късно зае твърда позиция срещу нацистите.a Такава беше средата, в която израснахме ние, децата. Наблюдавахме как родителите ни винаги бяха заети с духовни неща. Днес осъзнавам какво скъпоценно наследство са ни оставили нашите родители.

Когато през 1939 г. избухна Втората световна война, проповедната дейност на Свидетелите на Йехова беше забранена във Франция. Веднъж в селото направиха обиск. Немски войници обградиха всички къщи. Татко беше направил двойно дъно на гардероба и ние скрихме там различни библейски издания. Но в шкафа имаше няколко екземпляра от брошурата „Фашизъм или свобода“. Татко бързо ги скри в джоба на едно сако, което беше на закачалката в коридора. Двама войници и един френски полицай претърсваха къщата ни. Със затаен дъх чакахме да видим какво ще стане. Единият от войниците започна да претърсва дрехите, които бяха в коридора, и след малко влезе при нас в кухнята с брошурите в ръка. Той ни погледна, остави брошурите на масата и продължи да търси другаде. Аз бързо ги взех и ги сложих в чекмедже, което войниците вече бяха претърсили. Войникът не попита повече за брошурите, сякаш напълно беше забравил за тях!

Започвам целодневна служба

През 1948 г. реших да се предоставя да служа на Йехова целодневно като пионер. Няколко дни по–късно получих писмо от клона на Свидетелите на Йехова във Франция. С писмото ме назначаваха да служа като пионер в сбора в Седан, близо до Белгия. Родителите ми се зарадваха, като видяха, че започвам да служа на Йехова по този начин. Въпреки това татко подчерта, че службата като пионер не значи почивка, а усилна работа. Но каза, че неговият дом винаги ще бъде отворен за мене и че мога да разчитам на него, ако имам проблеми. Макар че родителите ми не разполагаха с много пари, те ми купиха велосипед. Все още пазя квитанцията за велосипеда и когато я гледам, очите ми се пълнят със сълзи. Родителите ми починаха през 1961 г., но все още чувам ясно мъдрите думи на баща ми. Тези думи ме насърчаваха и утешаваха през годините на моята служба.

Друг източник на насърчение беше една 75–годишна сестра от сбора в Седан, която се казваше Елиз Мот. През лятото отивах с велосипеда си да проповядвам до отдалечените села, а Елиз идваше с влак. Но един ден машинистите стачкуваха и Елиз не можа да се прибере вкъщи. Единственото решение, за което се сетих, беше да я сложа на багажника на велосипеда и да я закарам вкъщи, което не беше особено удобен начин за пътуване. На следващата сутрин взех възглавница и отидох да взема Елиз от дома ѝ. Тя престана да използва влака и със спестените пари от билети можеше да купува за нас двамата по някаква топла напитка по обед. Кой би си помислил, че колелото ми щеше да играе ролята на обществен транспорт?

Повече отговорности

През 1950 г. бях помолен да служа като окръжен надзорник за цяла северна Франция. Тъй като бях само на 23 години, първоначално се изплаших. Помислих, че от клона са направили грешка! Питах се: „Дали съм готов за тази дейност както в духовно, така и във физическо отношение? Как ще се справя с различна квартира всяка седмица?“ Освен това от шестгодишен страдах от кривогледство. Поради това заболяване едното ми око беше отклонено навън. Затова винаги съм бил много стеснителен, като се притеснявах как ще реагират другите. За щастие тук много ми помогна Стефан Бехуник, който беше завършил Гилеад, училището за мисионери. Брат Бехуник бил изгонен от Полша заради проповедната си дейност и след това получил друго назначение във Франция. Неговата смелост наистина ми направи голямо впечатление. Той изпитваше дълбоко уважение към Йехова и към истината. Някои смятаха, че е твърде строг с мене, но аз научих толкова много от него. Смелостта му ми помогна да развия увереност.

Службата като окръжен надзорник ми даде възможност да се радвам на някои чудесни преживявания в проповедната дейност. През 1953 г. бях помолен да потърся някой си господин Паоли, който живеел южно от Париж и се абонирал за „Стражева кула“. Ние се срещнахме и аз научих, че се е пенсионирал от армията и че е възхитен от списанието „Стражева кула“. Каза ми, че след като прочел в един неотдавнашен брой статия за Възпоменанието на Христовата смърт, той сам чествал Възпоменанието, а през останалата част от вечерта чел Псалмите. Обсъждането ни продължи до късно следобед. Преди да си тръгна, говорихме малко и за покръстването. По–късно му изпратих покана да посети окръжния ни конгрес, който щеше да се проведе в началото на 1954 г. Брат Паоли дойде и беше сред 26–те души, които се покръстиха на този конгрес. Случки като тази все още са източник на радост за мене.

Роза: През октомври 1948 г. започнах да служа като пионерка. След като служех в Анор, близо до Белгия, бях назначена в Париж, заедно с друга пионерка, Ирен Колански (сега Льороа). Живеехме в малка стая в Сен Жермен де Пре в центъра на града. Тъй като бях израснала в провинцията, се притеснявах от хората в Париж. Смятах, че всички са прекалено изискани и много интелигентни. Но след като им проповядвах, бързо разбрах, че са като другите хора. Портиерите често ни гонеха и беше трудно да започваме библейски изучавания. Въпреки това някои хора приеха посланието ни.

По време на един окръжен конгрес през 1951 г. Ирен и аз бяхме интервюирани във връзка с пионерската ни служба. Познайте кой водеше интервюто? Един млад окръжен надзорник, който се казваше Мариан Шумига. Веднъж вече се бяхме срещали, но след този конгрес започнахме да си пишем. Мариан и аз имахме много общи неща, както и факта, че се бяхме покръстили и бяхме станали пионери по едно и също време. Но още по–важно беше, че и двамата искахме да продължим с целодневната служба. Затова след като молитвено обсъдихме въпроса, ние се оженихме на 31 юли 1956 г. Така започнах един напълно нов начин на живот. Трябваше да свиквам не само с това, че съм съпруга, но също да придружавам Мариан в пътуващата служба, което означаваше всяка седмица да спя на различно място. В началото изобщо не беше лесно. Но ни очакваха големи благословии.

Удовлетворяващ живот

Мариан: През годините имахме уникалната възможност да помагаме при подготовката на няколко областни конгреса. Имам скъпи спомени особено от един областен конгрес, проведен през 1966 г. в Бордо. По това време дейността на Свидетелите на Йехова в Португалия беше забранена. Затова конгресната програма беше представена и на португалски в полза на онези Свидетели, които можеха да пътуват до Франция. От Португалия пристигнаха стотици братя и сестри, но беше предизвикателство къде да ги настаним. Тъй като Свидетелите в Бордо нямаха достатъчно стаи в домовете си, ние наехме едно празно кино, за да го използваме като обща спалня. Махнахме всички столове, а завесата от сцената използвахме, за да преградим киното на две спални помещения. Едно за братята и едно за сестрите. Монтирахме душове и мивки, сложихме сено на бетонния под и го покрихме с брезент. Всички бяха доволни от тази уредба.

След сесиите отивахме да видим как са братята и сестрите. Там цареше чудесна атмосфера. Колко насърчени бяхме, когато ни разказваха за техните преживявания, въпреки че години наред е трябвало да издържат на противопоставянето! Когато си тръгнаха след конгреса, на всички очите ни бяха пълни със сълзи.

Две години по–рано, през 1964 г., получих друга привилегия, като бях помолен да служа като областен надзорник. Още веднъж се замислих дали съм готов за тази задача. Но си казах, че ако отговорните братя ме молеха да приема назначението, явно смятаха, че съм способен да се справя. Натрупах добър опит, като служех в близко сътрудничество с други пътуващи надзорници. Научих много от тях. Редица от тях са истински пример за търпение и постоянство, качества, които са жизненоважни в очите на Йехова. Трябваше да разбера, че ако се научим да чакаме, Йехова знае къде да ни открие.

През 1982 г. от клона ни помолиха също да се грижим за една малка група от 12 полски вестители в Булон Биянкур, покрайнините на Париж. Това беше изненада за нас. Знаех теократичния полски език, но ми беше трудно да образувам изречения. Но милостта и готовността за сътрудничество на тези братя ми помогнаха много. Днес в този сбор има около 170 вестители, като почти 60 от тях са пионери. По–късно Роза и аз посещавахме полски групи и сборове в Австрия, Дания и Германия.

Обстоятелствата ни   се променят

Бяхме посветили живота си на това да посещаваме различни сборове, но тъй като здравето ми се влошаваше, се наложи да спрем с пътуващата служба през 2001 г. Намерихме апартамент в град Питивие, където живее сестра ми Рут. От Бетел милостиво ни назначиха като специални пионери, като приспособиха изискването за часовете към нашите обстоятелства.

Роза: Първата година, когато спряхме пътуващата служба, ми беше много трудно. Промяната беше толкова голяма, че се чувствах безполезна. Тогава си казах: „Ти все още можеш да използваш времето и силите, с които разполагаш, за да служиш като пионер.“ Днес се радвам да работя заедно с другите пионери в сбора.

Йехова винаги се е грижел и продължава да се грижи за нас

Мариан: Много съм благодарен на Йехова, че Роза е до мене вече 48 години. През всичките тези години в пътуващата служба тя ми беше голяма подкрепа. Нито веднъж не съм я чул да казва: „Искам да се установим и да имаме свой дом.“

Роза: Понякога ми казваха: „Ти нямаш нормален живот. Винаги живееш с други хора.“ Но какво в действителност е „нормалният живот“? Често се затрупваме с много неща, които могат да попречат на духовните ни цели. Всъщност всичко, от което се нуждаем, е удобно легло, маса и още няколко основни неща. Като пионери, не притежавахме много материални неща, но имахме всичко необходимо, за да вършим волята на Йехова. Понякога ме питаха: „Какво ще правиш, когато остарееш, а нямаш дом и пенсия?“ Тогава цитирах думите от Псалм 34:10: „Ония, които търсят Господа, няма да бъдат в оскъдност за никое добро.“ Йехова винаги се е грижил и продължава да се грижи за нас.

Мариан: Точно така! Всъщност Йехова ни дава много повече, отколкото имаме нужда. Например през 1958 г. бях избран да представям нашия окръг на международния конгрес в Ню Йорк. Но нямахме средства да купим билет за Роза. Една вечер един брат ни даде плик с надпис „Ню Йорк“. Той съдържаше подарък, който позволи на Роза да пътува с мене!

Роза и аз изобщо не съжаляваме за годините, които прекарахме в служба за Йехова. Нищо не загубихме, но спечелихме много: удовлетворяващ и щастлив живот в целодневната служба. Йехова е толкова чудесен Бог. Научихме напълно да се уповаваме на него и любовта ни към Йехова се задълбочи. Някои от братята и сестрите ни платиха за верността си със своя живот. Но смятам, че с течение на годините човек може да жертва живота си малко по малко. Това е, което с Роза сме се старали да правим досега и което сме решени да правим занапред.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 20]

Франсоа и Анна Шумига и децата им Стефани, Стефан, Мелани и Мариан около 1930 г. Мариан е на столчето.

[Снимка на страница 22]

Горе: Представяме библейски издания на една сергия в Арментиер, северна Франция, през 1950 г.

[Снимка на страница 22]

Вляво: Стефан Бехуник с Мариан през 1950 г.

[Снимка на страница 23]

Роза (най–отляво) с партньорката ѝ в пионерската служба Ирен (четвъртата отляво), съобщават за предстоящия конгрес през 1951 г.

[Снимка на страница 23]

Мариан и Роза в деня преди сватбата им

[Снимка на страница 23]

По време на пътуващата служба се придвижвахме главно с велосипед