Кирил Лукарис — човек, който ценял Библията

Бил летен ден през 1638 г. Рибарите в Мраморно море близо до Константинопол (днешен Истанбул), столицата на Отоманската империя, се стреснали, когато видели един труп да плува по водата. Когато го разгледали отблизо, те с ужас установили, че удавникът бил вселенският патриарх на Константинопол, главата на православната църква. По такъв трагичен начин завършил пътят на Кирил Лукарис, видна фигура в религиозния живот през 17–и век.

ЛУКАРИС не доживял да види своята мечта — издаването на превод на християнските гръцки Писания на разговорен гръцки — осъществена. Никога не се осъществила и една друга мечта на Лукарис — православната църква да се върне към „евангелската простота“. Кой бил този човек? С какви препятствия се сблъскал в своите усилия?

Ужасен от липсата на образование

Кирил Лукарис е роден през 1572 г. на остров Крит в окупирания от Венеция град Кандия (днес Ираклион). Тъй като бил много талантлив, той учил във Венеция и Падуа в Италия и след това пътувал надлъж и шир из тази и други страни. Огорчен заради борбите между различните фракции в църквата и привлечен от реформаторските движения в Европа, той вероятно посетил Женева, която тогава била под влиянието на калвинизма.

Докато бил в Полша, Лукарис видял, че православните християни там — както свещениците, така и миряните — били в плачевно духовно състояние в резултат на това, че не били образовани. Когато се върнал в Александрия и Константинопол, той с тревога открил, че дори амвоните, от които били четени Писанията, били махнати от някои църкви.

През 1602 г. Лукарис отишъл в Александрия, където поел поста на своя роднина патриарх Мелетий в тази епархия. Тогава установил връзка чрез писма с различни реформаторски настроени теолози в Европа. В едно от тези писма той отбелязал, че в православната църква биват поддържани много погрешни традиции. В други писма Лукарис наблегнал на необходимостта църквата да замени суеверието с „евангелската простота“ и да разчита единствено на авторитета на Писанията.

Лукарис също се тревожел, че на духовния авторитет на отците в църквата се отдава почит, равна на почитта към думите на Исус и апостолите. „Не мога повече да издържам да слушам как хората казват, че тълкуването на човешките традиции има същата тежест както Писанията“ — казал той. (Матей 15:6) Лукарис добавил, че според него поклонението на изображения било пагубно. Той отбелязал, че молитвите към „светци“ били обида за посредника Исус. — 1 Тимотей 2:5, NW.

Патриаршеският престол за продан

Тези идеи, както и отвращението му към католическата църква, навлекли на Лукарис омраза и преследване от страна на йезуитите и на онези православни християни, които били привърженици на обединение с католицизма. Въпреки противопоставянето, през 1620 г. Лукарис бил избран за патриарх на Константинопол. По онова време патриаршията на православната църква била под господството на Отоманската империя. Отоманските управници веднага биха свалили един патриарх и издигнали нов за пари.

Враговете на Лукарис — най–вече йезуитите и всесилният и страховит папски Congregatio de Propaganda Fide (Сбор за разпространяване на вярата) — постоянно го клеветели и заговорничели против него. „За постигането на тази цел йезуитите използували всякакви средства — измама, клевета, ласкателство и преди всичко подкупи, които тогава били най–резултатното оръжие за спечелване на благоволението на [отоманските] властници“ — се казва в книгата „Кирил Лукарис“. В резултат на това през 1622 г. Лукарис бил заточен на остров Родос и Григорий Амазийски купил поста за 20 000 сребърни монети. Но Григорий не успял да заплати обещаната сума, затова поста купил Антим Адрианополски, който обаче по–късно се оттеглил сам. За голямо учудване Лукарис отново бил провъзгласен за патриарх.

Той бил решен да използува тази нова възможност, за да образова православното духовенство и миряните, като издаде превод на Библията и трактати на религиозна тема. За тази цел той уредил в Константинопол да бъде докарана печатарска преса под закрилата на английския посланик. Но когато печатарската машина пристигнала през юни 1627 г., враговете на Лукарис го обвинили, че я използува за политически цели и накрая я унищожили. След това Лукарис бил принуден да използува печатарски преси в Женева.

Превод на християнските Писания

Голямото уважение на Лукарис към Библията и към нейната образователна сила породило в него желание да направи думите ѝ по–достъпни за обикновените хора. Той разбирал, че езикът на оригинала — вдъхновените библейски ръкописи на гръцки — вече не бил разбираем за обикновения човек. Затова първата книга, която Лукарис поръчал, била превод на християнските гръцки Писания на гръцкия, говорен по негово време. Максим Калиполитис, един образован монах, започнал да работи върху превода през март 1629 г. Много православни християни смятали превеждането на Писанията за оскърбително, независимо от това колко неразбираем бил текстът за читателите. За да ги умиротвори, Лукарис записал оригиналния текст в колонка успоредно до съвременния превод, като добавил само няколко забележки. Тъй като Калиполитис умрял скоро след завършването на ръкописа, самият Лукарис чел шпалтите за отстраняване на печатарските грешки. Този превод бил отпечатан скоро след смъртта на Лукарис през 1638 г.

Въпреки предпазните мерки, които взел Лукарис, този превод предизвикал бурно неодобрение от страна на много епископи. Любовта на Лукарис към божието Слово била повече от очевидна в предговора на превода на Библията. Той писал, че Писанията на говоримия език са „приятно послание, дадено ни от небето“. Лукарис съветвал хората „да знаят и да бъдат запознати с цялото [библейско] съдържание“ и казал, че няма друг начин да се научат „нещата, които се отнасят до вярата, правилно... освен чрез божественото и свещено евангелие“. — Филипяни 1:9, 10.

Лукарис строго порицал хората, забраняващи изучаването на Библията, както и онези, които отхвърляли превода на оригиналния текст: „Ако говорим или четем, без да разбираме, сякаш думите ни отиват на вятъра.“ (Сравни 1 Коринтяни 14:7–9.) Накрая на предговора той писал: „Докато всички вие четете това божествено и свещено евангелие на собствения си език, извличайте ползата, която произлиза от него... и нека Бог винаги осветява пътя ви за това, което е добро.“ — Притчи 4:18.

„Изповед на вярата“

След като започнал превода на Библията, Лукарис предприел друга смела стъпка. През 1629 г. той издал в Женева Confession of Faith [„Изповед на вярата“]. Това било лично изявление на вярвания, които Лукарис се надявал да бъдат възприети от православната църква. Според книгата The Orthodox Church [„Православната църква“] тази „Изповед“ „лишава православните доктрини за свещеничеството и за светите ордени от всякакво значение, и определя дълбоката почит към иконите и отправянето на молитви към светците като вид идолопоклонство“.

„Изповед на вярата“ се състои от 18 члена. Във втория се заявява, че Писанията са вдъхновени от Бога и че техният авторитет е над този на църквата. В него се казва: „Ние вярваме, че свещените Писания са дадени от Бога... Ние вярваме, че авторитетът на свещените Писания е над авторитета на църквата. Да бъдем учени от светия дух е нещо далеч по–различно от това да бъдем учени от човек.“ — 2 Тимотей 3:16.

В деветия и десетия член се съдържа мисълта, че Исус Христос е единственият посредник, първосвещеник и глава на сбора. Лукарис писал: „Ние вярваме, че нашият Господар Исус Христос седи отдясно на своя Баща и се застъпва за нас, като единствено той служи като истинен и законен първосвещеник и посредник.“ — Матей 23:10.

В 12–ия член се заявява, че църквата може да се заблуждава, като бърка лъжата с истината, но светлината на светия дух може да я спаси посредством труда на верни служители. В 18–и член Лукарис твърди, че чистилището е просто измислица: „Очевидно е, че измислицата за чистилището не бива да бъде позволявана.“

В приложението на „Изповед“ се съдържат няколко въпроса и отговора. Там Лукарис набляга първо, че Писанията трябва да бъдат четени от всички верни хора и че е вредно християнинът да не чете божието Слово. След това той добавя, че апокрифните книги трябва да бъдат избягвани. — Откровение 22:18, 19.

Четвъртият въпрос гласи: „Как трябва да гледаме на иконите?“ Лукарис отговаря: „Ние биваме учени от божествените и свещени Писания, в които ясно се казва ‘да не си правим кумир, или какво да било подобие на нещо, което е на небето горе, или което е на земята долу, или което е във водата под земята; да не им се кланяме, нито да им служим [Изход 20:4, 5]’, защото ние трябва да се покланяме не на творението, а на Създателя и Твореца на небето и земята и да служим само на него. ... Поклонението и службата на [иконите] са забранени... в свещените Писания, за да не би да забравим и вместо на Създателя и Твореца, да се покланяме на цветове и изкуство, и създания.“ — Деяния 17:29.

Въпреки че Лукарис не бил в състояние напълно да различи погрешните неща в епохата на духовен мрак, в която живял,a той направил похвални усилия да постави Библията над църковните доктрини и да образова хората относно библейските учения.

Веднага след отпечатването на тази „Изповед“ се появила нова вълна от противопоставяне срещу Лукарис. През 1633 г. личният му враг Кирил Контари, метрополитът на Берия (сега Алепо), поддържан от йезуитите, се опитал да се спазари с отоманските управници за патриаршеския престол. Но планът се провалил, когато Контари не бил в състояние да плати цената. Лукарис останал на тази служба. През следващата година Атанасий Солунски платил около 60 000 сребърни монети за нея. Лукарис отново бил свален от поста. Но още същия месец той бил извикан отново и възстановен на същата служба. По това време Кирил Контари вече бил събрал 50 000 сребърни монети. Този път Лукарис бил заточен на остров Родос. След шест месеца неговите приятели били в състояние да осигурят възстановяването му на поста.

Но през 1638 г. йезуитите и техните православни съзаклятници обвинили Лукарис в държавна измяна спрямо Отоманската империя. Този път султанът заповядал патриархът да бъде убит. Лукарис бил арестуван и на 27 юли 1638 г. бил качен на една малка лодка, сякаш го карали на заточение. Веднага щом лодката влязла в морето, той бил удушен. Тялото му било заровено близо до брега, но след това било изровено и хвърлено в морето. Трупът на Лукарис бил намерен от рибари и по–късно бил погребан от приятелите му.

Поуката за нас

„Не бива да се пренебрегва, че една от главните цели [на Лукарис] била да просвети и вдигне нивото на образованост на своето духовенство и на паството, което през шестнадесети и началото на седемнадесети век било достигнало изключително ниска степен“ — заявява един учен. Многобройни препятствия попречили на Лукарис да изпълни целта си. Той бил отстраняван от патриаршеския престол пет пъти. Тридесет и четири години след неговата смърт един синод в Йерусалим заклеймил вярванията му като ерес. От синода заявили, че Писанията „не трябва да бъдат четени от който и да е, а само от онези, които вникват в дълбоките неща на духа, след като са направили подходящо изследване“, тоест, само от смятаните за образовани свещеници.

За пореден път управляващата църковна класа заглушила усилията божието Слово да бъде на разположение на паството им. Нейните представители жестоко прекъсвали всеки глас, издигнат против някои от грешките на техните небиблейски вярвания. Те били сред най–заклетите врагове на религиозната свобода и на истината. За съжаление, тази нагласа под различни форми е оцеляла дори до наши дни. Това е сериозно напомняне за нещата, които се случват, когато подбуждани от духовенството интриги се изпречат на пътя на свободата на мисълта и словото.

[Бележка под линия]

[Текст в блока на страница 29]

Лукарис положил похвални усилия да постави Библията над църковните доктрини и да образова хората относно библейските учения

[Блок/Снимка на страница 28]

Лукарис и Александрийският ръкопис

Един от скъпоценните експонати на Британската библиотека е Александрийският ръкопис на Библията, датиращ от пети век от н.е. От предполагаемите 820 листа на оригинала са запазени 773.

Като патриарх в Александрия (Египет), Лукарис притежавал огромна сбирка от книги. Когато станал патриарх на Константинопол, той взел Александрийския ръкопис със себе си. През 1624 г. Лукарис го дал на британския посланик в Турция като подарък за английския крал Джеймс І. След три години ръкописът бил предаден на наследника на британския трон, Чарлз І.

През 1757 г. Кралската библиотека била дарена на британския народ и този прекрасен ръкопис сега е изложен в галерията „Джон Ритблат“ на новата Британска библиотека.

[Източници]

Geverbehalle, Vol. 10

From The Codex Alexandrinus in Reduced Photographic Facsimile, 1909

[Информация за източника на снимката на страница 26]

Bib. Publ. Univ. de Genève