Бягството на хугенотите към свободата

„В името на краля и кралицата . . . С настоящото заявяваме, че всички френски протестанти, които търсят убежище и се преместят в кралството ни, ще имат не само нашата кралска защита . . . , но също така ще се постараем с помощта на всички разумни начини и средства да ги подкрепяме и да им помагаме . . . , така че техният живот и пребиваването им в тази страна да може да бъдат удобни и лесни за тях.“

ТОВА гласи издадената през 1689 г. декларация на Уилям III (Вилхелм Орански) и Мария, краля и кралицата на Англия. Но защо френските протестанти, или хугенотите, както били наречени, трябвало да търсят убежище и защита извън Франция? Защо тяхното бягство от Франция преди около 300 години трябва да ни интересува днес?

През шестнадесети век Европа била измъчвана от войни и спорове относно религията. Заради своите Религиозни войни (1562–1598 г.) между католици и протестанти Франция не успяла да избегне този смут. Но през 1598 г. френският крал Анри IV подписал един указ за толерантност — Нантския едикт, — който давал известна религиозна свобода на протестантите хугеноти. Това законно признаване на две религии било единствено по рода си в Европа. За известно време то сложило край на религиозните вълнения, които разкъсвали Франция от 16–и век в продължение на повече от 30 години.

Въпреки че трябвало да бъде „постоянен и неотменим“, през 1685 г. Нантският едикт бил отменен от Едикта от Фонтенбло. По–късно френският философ Волтер нарекъл това отменяне „една от най–големите трагедии на Франция“. За кратко време то предизвикало бягството на около 200 000 хугеноти в други страни. Но последствията от него стигнали дори още по–далеч. Защо обаче по–ранният указ, постановяващ религиозна толерантност, бил отменен?

Противопоставяне от самото начало

Макар че Нантският едикт действувал официално в продължение на повече от 90 години, една историчка казва, че той вече бил започнал да ‘умира по време на премахването си през 1685 г.’. Наистина, този указ не бил изграден върху здрави основи. Още от самото начало той бил причина за нещо, което било описано като „студена война“ между католическото духовенство и онова, което те нарекли „R.P.R.“ (т.нар. Реформаторска религия). Още от самото издаване на Нантския едикт през 1598 г. до около 1630 г. противопоставянето срещу него се състояло в публични спорове между протестанти и католици и в издаването на литературни произведения, свързани с отделните вероизповедания. Но нетолерантността имала много лица.

След като от 1621 до 1629 г. воювало пряко срещу протестантите, френското правителство се опитало посредством редица репресивни мерки да ги принуди да влязат в лоното на католическата църква. Това малтретиране се засилило по време на управлението на Луи XIV, „Краля Слънце“. Неговата политика на преследване довела до отменяне на Нантския едикт.

Налагане на строги мерки

В резултат на налагането на строги мерки постепенно гражданските права на протестантите били отнети. Между 1657 и 1685 г. срещу хугенотите били приети около 300 постановления, които често били предлагани от духовенството. Тези постановления нападали всеки аспект от техния живот. Например, голям брой професии — като медицина, право и дори акушерство — били забранени за хугенотите. Относно акушерството една историчка казва: „Как можело човешки живот да бъде поверен на един еретик, чиято цел била да разруши съществуващия ред?“

През 1677 г. хватката на потисничеството била затегната още повече. Всеки хугенот, който бъдел заловен при опит да промени религията на някой католик, бил глобяван с хиляда френски лири. Държавните средства от прекомерните данъци били използувани за оказване на влияние върху хугенотите да сменят религията си. През 1675 г. католическите духовници дали 4,5 милиона френски лири на крал Луи XIV, като казали: „Сега е твой ред да проявиш признателност, като използуваш властта си за пълното заличаване на ереста.“ Тази стратегия на „купуване“ на нови вярващи довела до това в течение на три години около 10 000 души да приемат католицизма.

През 1663 г. приемането на протестантството било обявено за незаконно. Имало ограничения и относно това къде можели да живеят хугенотите. Един пример за предприетите крайни мерки бил, че деца на седемгодишна възраст можели да станат католици против волята на своите родители. Родителите протестанти били задължени да заплащат образованието, което техните деца получавали от йезуити или други католически учители.

Друго оръжие при потискането на хугенотите било прикритото Сдружение на светото тайнство. Това била католическа организация, за която историчката Жанин Гарисон казва, че представлявала „огромна мрежа“, обхващаща цяла Франция. Тъй като прониквала във висшите кръгове на обществото, на нея не ѝ липсвали нито средства, нито шпионски сведения. Гарисон обяснява, че начините ѝ на действие били много: „От натиск до забрана, от манипулация до отричане, Сдружението използувало всякакви средства, за да отслаби протестантската общност.“ Въпреки всичко през този период на преследване повечето хугеноти останали във Франция. Историчката Гарисон отбелязва: „Трудно е да се разбере защо повече протестанти не напуснали кралството, тъй като враждебността към тях постепенно се увеличавала.“ В крайна сметка обаче бягството към свободата станало необходимост.

Отново връщане в началото

Ниймегенският мирен договор (1678 г.) и Ратисбонското примирие (1684 г.) облекчили крал Луи XIV от войни извън страната. От другата страна на Ламанша, в Англия, през февруари 1685 г. крал станал един католик. Луи XIV можел да се възползува от тази нова ситуация. Няколко години преди това католическото духовенство във Франция издало Четирите галски споразумения, които ограничавали властта на папата. Тогава папа Инокентий XI „смятал френската църква за почти разколническа“. Впоследствие, чрез отменянето на Нантския едикт, Луи XIV успял да поправи своята опетнена репутация и да възстанови нормални взаимоотношения с папата.

Политиката на този крал спрямо протестантите била твърде ясна. Мекият метод (чрез убеждение и законодателство) явно не давал резултат. От друга страна неотдавнашните драгунски походиa имали успех. Така през 1685 г. Луи XIV подписал Едикта от Фонтенбло, който отменил Нантския едикт. Жестокото преследване, свързано с това отменяне, довело хугенотите до още по–лошо положение, отколкото преди Нантския едикт. Какво щели да правят сега?

Укриване, борба или бягство?

Някои хугеноти решили да извършват поклонението си тайно. Тъй като местата им за поклонение били разрушени и публичното им поклонение било забранено, те прибегнали до ‘Църквата в пустинята’, тоест, до нелегално поклонение. Те правели това въпреки факта, че хората, които провеждали такива събрания, рискували да бъдат осъдени на смърт според закона, издаден през юли 1686 г. Някои хугеноти се отрекли от вярата си, като мислели, че по–късно ще бъде възможно пак да я сменят. За тези новоповярвали католици религията била само формалност и на тази нагласа щели да подражават бъдещите поколения.

Правителството се опитало да закрепи тези промени. За да си намерят работа новите трябвало да представят удостоверение за това, че са католици, подписано от енорийския свещеник, който отбелязвал дали посещават църквата. Ако не били покръстени и възпитани като католици, децата можело да бъдат отнети от родителите. Училищата пропагандирали католическото образование. Били положени усилия за създаването на прокатолически трудове за „хората на Книгата [Библията]“, както били наричани протестантите. Правителството отпечатало над един милион книги и ги изпратило в районите, където имало най–много новоповярвали католици. Мерките били толкова крайни, че ако някой, който бил болен, откажел последно причастие според католическата вяра, и след това оздравявал, бивал осъден на доживотен затвор или на каторжна работа. И когато по–късно умирал, тялото му просто било изхвърляно като боклук, а имотите му били конфискувани.

Някои хугеноти прибегнали до въоръжена съпротива. През 1702 г. в Севенската област, известна със своята религиозна пламенност, се разбунтували войнствено настроени хугеноти, наречени камизари. В отговор на засадите и нощните атаки на камизарите правителствените войски подпалвали цели села. Макар че епизодичните атаки на хугенотите продължили още известно време, към 1710 г. мощната армия на крал Луи вече била победила камизарите.

Друг отклик от страна на хугенотите било бягството от Франция. Тази емиграция била наречена истинско изселване. Повечето хугеноти били бедни, когато напускали, защото държавата била конфискувала техните притежания, като част от богатството получавала католическата църква. Така че бягството не било лесно. Френското правителство реагирало бързо на това, което ставало, като негови служители пазели изходните пътища и претърсвали корабите. Пирати нападали корабите, напускащи Франция, защото за залавянето на бегълци било давано парично възнаграждение. Хугенотите, заловени при опит за бягство, били жестоко наказвани. Усложнявайки нещата, шпиони, които работели сред общностите, се опитвали да разберат имената на онези, които планирали да бягат, и пътя, който щели да използуват. Залавянето на писма, подправянето на документи и интригите били ежедневие.

Гостоприемно убежище

Бягството на хугенотите от Франция и тяхното посрещане в страните, които ги приемали, било наречено Убежището. Хугенотите бягали в Холандия, Швейцария, Германия и Англия. По–късно някои отишли в Скандинавия, Америка, Ирландия, т.нар. Западни Индии, Южна Африка и Русия.

Редица европейски страни издали укази, насърчаващи хугенотите да емигрират. Сред предлаганите стимули били безплатната натурализация, освобождаването от данъци и свободното членство в търговски сдружения. Според историчката Елизабет Лабрус хугенотите били най–вече „млади мъже . . . предприемчиви, енергични личности с изключителна морална стойност“. Така че в разцвета на силата си Франция изгубила умели работници в много области. Да, „ценностите, богатствата и техническите умения“ изтекли в чужбина. Религиозните и политическите фактори също играли важна роля в предлагането на убежище на хугенотите. Но какви били дълготрайните последствия от това преселване?

Отменянето на Нантския едикт и съпътствуващото го преследване предизвикали отрицателна международна реакция. Вилхелм Орански се възползувал от антифренското настроение, за да стане владетел на Холандия. С помощта на офицери хугеноти той станал крал и на Великобритания, като изместил католика Джеймз II. Историкът Филип Жутар обяснява, че „политиката на Луи XIV спрямо протестантите била една от главните причини за свалянето на Джеймз II от трона [и] за сформирането на Аугсбургската лига. . . . [Тези] събития отбелязват един повратен момент в историята на Европа, довел до заменянето на френското господство с английско господство“.

Хугенотите изиграли важна роля в културата на Европа. Те използували своята новонамерена свобода, за да издават литература, която помогнала за оформянето на философията на Просвещението на идеите за толерантността. Например, един френски протестант превел творбите на английския философ Джон Лок, пропагандиращ идеята за естествените права. Други протестантски писатели подчертали значението на свободата на съвестта. Развила се идеята, че подчинението спрямо управниците е относително и може да бъде пренебрегнато, ако те нарушат договора, съществуващ между тях и народа. Така че, както обяснява историкът Шарл Рад, отменянето на Нантския едикт било „един от явните фактори, допринесли за Френската революция“.

Дали някой си взел поука от това?

Като имал предвид отрицателните последствия от преследването и загубата на толкова много ценни хора за държавата, маркиз дьо Вобан, военен съветник на крал Луи XIV, подканил краля да възстанови Нантския едикт, като казал: „Променянето на сърцата принадлежи само на Бога.“ Тогава защо френската Държава не си взела поука и не променила решението си? Несъмнено един от факторите, допринасящи за това, бил, че кралят се страхувал от отслабване на държавата. Освен това през 17–и век във Франция било изгодно да се насърчават съживяването на католицизма и религиозната нетолерантност.

Събитията около отменянето на указа накарали някои хора да попитат: „Колко плурализъм може да допусне и да толерира обществото?“ Наистина, както отбелязват и историците, не е възможно да се разглежда историята на хугенотите, без човек да се замисли за „механизмите на властта и техните извращения“. В днешните общества, в които има все повече расови и религиозни различия, бягството на хугенотите към свободата е едно уместно напомняне за това, което става, когато вдъхновена от църквата политика надделее над онова, което е в интерес на народа.

[Бележка под линия]

[Блок на страница 28]

Драгунските походи

Промяна на религията на хората чрез терор

Някои смятали драгуните за „отлични мисионери“. Сред хугенотите обаче те предизвиквали паника и в някои случаи, когато чували за тяхното пристигане, цели села приемали католицизма. Но какви били тези драгуни?

Драгуните били тежко въоръжени войници, които се настанявали в домовете на хугенотите, за да сплашват обитателите им. Използуването на драгуни по този начин било известно като драгунски походи. С цел увеличаване на товара върху домакинствата броят на войниците, изпращани в една къща, бил прекалено голям за средствата на семейството. На драгуните било позволено да малтретират семействата, да ги лишават от сън и да рушат притежанията им. Ако обитателите се откажели от протестантската вяра, драгуните си тръгвали.

Драгунските походи били използувани за промяна на религията на хората през 1681 г. в Поату (западната част на Франция), един район, населен от много хугеноти. За няколко месеца 30 000–35 000 души сменили религията си. Същото средство било използувано през 1685 г. в други хугенотски райони. За няколко месеца 300 000–400 000 души се отказали от религията си. Според историка Жан Кениар успехът на драгунските походи „направил неизбежно отменянето [на толерантния Нантски едикт], защото сега това изглеждало възможно“.

[Източник]

© Cliché Bibliothèque Nationale de France, Paris

[Снимка на страница 25]

Тази декларация от 1689 г. предложила убежище на френските протестанти, които търсели облекчение от религиозното потисничество

[Източник]

С разрешението на Хугенотската библиотека, Хугенотското дружество на Великобритания и Ирландия (Лондон)

[Снимка на страница 26]

Отменянето на Нантския едикт, 1685 г. (Показана е първата страница от документа за отменянето)

[Източник]

Документи, съхранявани в Историческия център на националните архиви в Париж

[Снимка на страница 26]

Много протестантски храмове били разрушени

[Източник]

© Cliché Bibliothèque Nationale de France, Paris