Промяна в назначението на 80–годишна възраст
РАЗКАЗАНО ОТ ГУЕНДОЛИН МАТЮС
Когато станах на 80 години, двамата със съпруга ми решихме да опаковаме всичките си притежания в един пикап под наем и да се преместим от Англия в Испания. Не говорехме испански, а отивахме в югозападна Испания, далеч от любимите места на английски говорещите туристи. Повечето ни приятели мислеха, че сме полудели, но аз се ободрявах с мисълта, че Авраам бил на 75 години, когато напуснал Ур.
КАКТО се оказа, годините, които прекарахме в Испания, откакто пристигнахме тук през април 1992 г., са едни от най–възнаграждаващите в нашия живот. Но преди да обясня защо се преместихме, нека да ви разкажа как животът ни в службата на Йехова ни доведе до вземането на такова важно решение.
Библейската истина променя живота ни
Отгледана съм в религиозен дом в югозападен Лондон (Англия). Майка водеше мен и сестра ми на различни места за поклонение, тъй като не спираше да търси духовно удовлетворение. Татко, който беше хронично болен от туберкулоза, не идваше с нас. Но жадно четеше Библията и подчертаваше в нея всеки път, когато намираше някой откъс, който го просвещаваше. Едно от най–ценните ми притежания е тази овехтяла Библия, която значеше толкова много за него.
През 1925 г., когато бях на 14 години, под вратата ни беше оставен един трактат, който ни канеше на публичен доклад в залата на кметството в Уест Хам. Мама и една съседка решиха да присъствуват на доклада и ние със сестра ми отидохме с тях. Този доклад — „Милиони, живеещи сега, никога няма да умрат“ — зася семената на библейската истина в сърцето на мама.
След няколко месеца татко почина на 38 години. Неговата смърт беше ужасен удар, тъй като разби сърцата ни, а също така и ни остави без средства. По време на погребалната церемония, която се състоя в местната англиканска църква, мама беше шокирана, когато чу свещеника да заявява, че душата на татко е на небето. Тя знаеше от Библията, че мъртвите спят в гроба, и твърдо вярваше, че някой ден татко ще бъде възкресен за вечен живот на земята. (Псалм 37:9–11, 29; 146:3, 4; Еклисиаст 9:5; Деяния 24:15; Откровение 21:3, 4) Убедена, че трябва да общува с хората, които поучават божието Слово, тя твърдо реши да продължи познанството си с Международните изследователи на Библията, както се наричаха тогава Свидетелите на Йехова.
Тъй като нямахме пари за транспорт, всяка седмица ходехме пеша по два часа от дома ни до мястото на събранията на Свидетелите на Йехова. След това прекарвахме още два часа, вървейки към дома. Но ние много ценяхме тези събрания и не пропускахме нито едно, дори когато прословутата лондонска мъгла обвиваше града. Скоро мама реши да отдаде живота си на Йехова и да бъде покръстена, а през 1927 г. бях покръстена и аз.
Въпреки нашите икономически трудности, мама винаги ме учеше на това колко е важно духовните неща да имат предимство. Матей 6:33 беше един от любимите ѝ стихове и тя наистина ‘първо търсеше царството’. Когато през 1935 г. почина преждевременно от рак, тя правеше планове да откликне на призива за целодневни проповедници, които можеха да се преместят да служат във Франция.
Примери, които ни укрепваха
В онези ранни години някои от присъствуващите на събранията в Лондон искаха да оповестяват свои собствени идеи и разпалваха кавги и изблици на грубост. Но мама винаги казваше, че би било нелоялно да изоставим организацията на Йехова след всичко, което сме научили от нея. Посещенията на Джоузеф Ф. Ръдърфорд, тогавашен президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“, ни укрепваха да продължаваме да служим лоялно.
Спомням си, че брат Ръдърфорд беше любезен, достъпен за другите човек. Бях все още на юношеска възраст, когато лондонският сбор организира една екскурзия, на която присъствуваше и той. Той ме забеляза — една доста стеснителна девойка — с един фотоапарат и попита дали бих искала да го снимам. Тази снимка се превърна в скъп спомен.
По–късно при една случка ми направи силно впечатление разликата между онези, които заемат отговорни позиции в християнския сбор, и известните мъже в света. Работех като прислужница в един голям лондонски дом, в който Франц фон Папен, един от емисарите на Хитлер, беше поканен на официален обяд. Той отказа да свали сабята си, докато се храни, а аз се спънах в нея и разлях супата, която носех. Той ядосано отбеляза, че в Германия такова невнимание би довело до това да бъда застреляна. През останалата част на обяда се държах на разстояние от него!
През 1931 г. в „Александра палас“ се проведе един паметен конгрес, където чух доклад на брат Ръдърфорд. Там с ентусиазъм приехме новото си име — Свидетели на Йехова. (Исаия 43:10, 12) Две години по–късно, през 1933 г., започнах пионерската служба, както се нарича целодневното проповядване. Друга благословия, за която си спомням от онези години, беше тази, че имах възможност да сътруднича с някои чудесни младежи, които по–късно станаха мисионери в отдалечените части на земята. Сред тях бяха Клод Гудман, Харолд Кинг, Джон Кук и Едуин Скинър. Тези верни примери ме накараха да пожелая да служа в чужда страна.
Пионерска служба в Източна Англия
Моето пионерско назначение беше в Източна Англия и проповядването там изискваше ентусиазъм и пламенност. За да покрием големия си район, ние пътувахме с велосипеди от град на град и от село на село и нощувахме в стаи под наем. В тази област почти нямаше сборове, така че двете с моята партньорка обсъждахме сами всички части за редовните седмични събрания. В проповедната си служба разпространявахме стотици книги и брошури, които обясняваха целите на Бога.
Едно паметно посещение беше в една енория, където говорихме с местния свещеник на англиканската църква. В повечето области до последно отлагахме посещението си при англиканския свещеник, защото той често ни създаваше трудности, когато научаваше, че проповядваме добрата новина в областта. Но в това село всички говореха добре за свещеника. Той посещавал болните, давал назаем книги на онези, които обичали да четат, и дори посещавал по домовете хората от своята енория, за да им обяснява Библията.
Разбира се, когато го посетихме, той беше изключително приятелски настроен и прие много книги. Той също така ни увери, че ако някой в селото иска да има от нашите книги, но няма възможност да си ги купи, той ще плати цената. Научихме, че ужасните му преживявания по време на Първата световна война са го накарали решително да подкрепя мира и доброжелателството в своята енория. Преди да си тръгнем, той ни даде своята благословия и ни насърчи да продължаваме доброто си дело. Прощалните му думи към нас бяха от Числа 6:24: „Господ да те благослови и да те опази!“
Мама почина две години след като започнах пионерската служба, и аз се завърнах в Лондон без пари и без семейство. Една скъпа Свидетелка от Шотландия ме прие при себе си, помогна ми да преодолея мъката от смъртта на мама и ме насърчи да продължа в целодневната служба. Затова се върнах в Източна Англия с Джулия Феърфакс, нова партньорка в пионерската служба. Настанихме се в една стара каравана (ремарке), която да ни служи като полуподвижен дом; използувахме трактор или камион, за да я преместваме от едно място на друго. Заедно с едно възрастно семейство, Албърт и Етел Абът, които също имаха една малка каравана, продължихме да проповядваме. Албърт и Етел ми станаха като родители.
Докато бях пионерка в Кеймбриджшир, срещнах Джон Матюс, един чудесен християнски брат, който вече беше доказал своята морална безкомпромисност спрямо Йехова при трудни обстоятелства. Оженихме се през 1940 г., скоро след началото на Втората световна война.
Война и семейство
Когато бяхме младо семейство, домът ни представляваше една мъничка каравана, имаща горе–долу размера на малка кухня, а в службата си се придвижвахме с един достоен за доверие мотоциклет. Една година след като се оженихме, Джон беше осъден да работи в една ферма, защото поради своите основани на Библията убеждения отказа да бъде на военна служба. (Исаия 2:4) Макар че това означаваше край за нашата пионерска служба, присъдата на Джон се оказа от полза, тъй като очаквах дете и той можеше да ни издържа.
През годините на войната се радвахме на специалните събрания, които се провеждаха въпреки трудностите. През 1941 г. двамата с Джон — аз бременна с първото ни дете — пътувахме с нашия мотоциклет до Манчестър, на около 300 километра. По пътя минахме през много разрушени от бомбардировките градове и се питахме дали събранието ще може да се проведе при тези обстоятелства. То беше проведено. Залата „Фри Трейд Хол“ в центъра на Манчестър беше препълнена със Свидетели от много части на Англия и беше представена цялата програма.
В края на доклада си последният докладчик на конгреса каза на слушателите, че незабавно трябва да напуснат сградата, тъй като се очаквало въздушно нападение. Предупреждението беше навременно. Не бяхме много далече от залата, когато чухме сирените и противовъздушните оръдия. Поглеждайки назад, видяхме десетки самолети, хвърлящи бомби върху центъра на града. В далечината, сред пламъци и дим, успяхме да видим залата, в която доскоро седяхме; тя беше напълно разрушена! За щастие никой от нашите християнски братя и сестри не беше убит.
Докато възпитавахме децата си, нямахме възможност да бъдем пионери, но отворихме дома си за пътуващи надзорници и пионери, които нямаха квартири. Веднъж шестима пионери останаха у дома няколко месеца. Несъмнено общуването с хора като тях беше една от причините, поради която дъщеря ни Юнис реши да започне пионерската служба през 1961 г., когато беше само на 15 години. За съжаление, когато порасна, синът ни Дейвид не продължи да служи на Йехова, а другата ни дъщеря, Линда, почина при трагични обстоятелства по време на войната.
Нашето решение да се преместим в Испания
Примерът на мама и насърчението от нея събудиха в мен желанието да бъда мисионерка и никога не изгубих напълно от погледа си тази цел. Затова бяхме радостни, когато през 1973 г. Юнис напусна Англия, за да отиде в Испания, където нуждата от вестители на Царството беше по–голяма. Разбира се, беше ни мъчно, че тя отпътува, но и бяхме горди, че тя искаше да служи в чужда страна.
През годините посещавахме Юнис и опознахме добре Испания. Всъщност двамата с Джон я посетихме на четири от нейните различни назначения. После с течение на годините силите ни започнаха да отслабват. Джон преживя едно падане, което сериозно засегна здравето му, а аз имах проблеми със сърцето и щитовидната жлеза. Освен това и двамата имахме артрит. Въпреки че наистина се нуждаехме от помощта на Юнис, не искахме тя да напуска назначението си заради нас.
Обсъдихме с Юнис своите възможности и се молихме за напътствия. Тя искаше да се върне у дома, за да ни помага, но ние решихме, че най–доброто разрешение би било ние с Джон да живеем при нея в Испания. Ако самата аз не можех да бъда мисионерка, то поне можех да подкрепям дъщеря си и двете пионерки, които ѝ бяха партньорки в целодневната служба. Оттогава двамата с Джон гледаме на Нурия и Ана, двете партньорки на Юнис от около 15 години, като на свои дъщери. И те се радваха, че ние отиваме да живеем при тях, независимо от това къде са назначени.
Изминаха повече от шест години, откакто взехме това решение. Здравето ни не се е влошило и животът ни несъмнено стана по–интересен. Аз все още не мога да говоря добре испански, но това не ме спира да проповядвам. С Джон се чувствуваме у дома в нашия малък сбор в Естремадура, югозападна Испания.
Животът в Испания ме научи на много неща относно международното естество на нашата работа по проповядване на Царството, и сега разбирам още по–ясно, че както казал Исус Христос, „нивата е светът“. — Матей 13:38.
[Снимка на страница 28]
В пионерска служба през 30–те години на този век