Константин Велики — покровител на християнството?

Римският император Константин е сред малкото човеци, които историята е украсила с израза „Велики“. Християнството е добавило изразите „свети“, „тринадесетият апостол“, „светият равноапостолен“ и ‘избраникът на божията промисъл да извърши най–големия поврат в целия свят’. От друга страна, някои описват Константин като „изцапан с кръв, белязан от безброй пороци и пълен с измама, . . . отвратителен тиранин, извършил ужасяващи престъпления“.

МНОГО хора, които твърдят, че са християни, са учени, че Константин Велики бил един от най–видните благодетели на християнството. Те твърдят, че той избавил християните от мъченията на римското преследване и им дал религиозна свобода. Освен това е широко застъпено схващането, че той бил верен последовател на Исус Христос със силно желание да подпомогне напредъка на християнската кауза. Източноправославната и коптската църкви са провъзгласили както Константин, така и майка му Елена за „светии“. Техният празник се чествува на 3 юни или според църковния календар — на 21 май.

Кой в действителност бил Константин Велики? Каква била неговата роля в развитието на следапостолското християнство? Много е просвещаващо да оставим историята и учените да отговорят на тези въпроси.

Константин според историята

Константин, синът на Констанций Хлор, бил роден в Ниш в Сърбия около 275 г. от н.е. Когато баща му станал император на римските западни провинции през 293 г. от н.е., той участвувал в боевете край река Дунав под командуването на император Галерий. Константин се върнал на страната на умиращия си баща в Британия през 306 г. от н.е. Скоро след смъртта на баща си Константин бил издигнат от армията до ранга на император.

По това време още петима други твърдели, че са ‘августи’. Периодът между 306 и 324 г. от н.е., след който Константин станал единственият император, бил време на непрекъснати граждански войни. Победата в два военни похода гарантирала на Константин място в римската история и го направила единствения владетел на римската империя.

През 312 г. от н.е. Константин победил своя противник Максенций в битката край моста Милвий близо до Рим. Защитниците на християнството твърдят, че по време на този поход под слънцето се появил огнен кръст с надпис на латински „Ин хок сигно винцес“, който означавал „С този знак ще победиш“. Твърди се също така, че в сън на Константин било казано да нарисува първите две букви от името на Христос на гръцки върху щитовете на своите войници. Но в тази история има много анахронизми. Книгата A History of Christianity [„История на християнството“] казва: „Налице са противоречия между доказателствата относно точното време, място и относно подробностите на това видение.“ Като приветствували Константин в Рим, членовете на езическия Сенат го обявили за главен август и за понтифекс максимус, тоест, за първосвещеник на езическата религия на империята.

През 313 г. от н.е. Константин сключил съдружие с император Лициний, който владеел източните провинции. Чрез Миланския едикт двамата заедно дали свобода на религията и равни права на всички религиозни групи. Много историци обаче поставят под съмнение значението на този едикт, като казват, че това било просто едно служебно писмо, а не основен имперски документ, поставящ началото на промяна в политиката спрямо християнството.

В рамките на следващите десет години Константин победил и последния свой съперник, Лициний, и станал неоспорим владетел на целия римски свят. През 325 г. от н.е. , все още непокръстен, той бил начело на първия голям икуменически събор на „християнската“ църква, който осъдил арианството и издал документ, в който се излагали основните вярвания — това бил никейският Символ на вярата.

Константин паднал на смъртно легло през 337 г. от н.е. В този последен миг от живота си той бил покръстен и след това умрял. След смъртта му Сенатът го наредил сред римските божества.

Религията в стратегията на Константин

Като говори за общата нагласа, която римските императори от трети и четвърти век имали спрямо религията, книгата Istoria tou Ellinikou Ethnous [„История на гръцкия народ“] казва: „Макар че онези, които седели на императорския престол, не притежавали такива дълбоко религиозни склонности, подчинявайки се на преобладаващото по това време настроение, те смятали за необходимо да удостоят религията със значение в рамките на своята политическа схема, за да придадат поне малко религиозен привкус на своите действия.“

Несъмнено Константин бил рожба на своето време. В началото на своята кариера той имал нужда от някаква „божествена“ закрила и тя не можела да бъде дадена от изгубилите своето влияние римски богове. Империята, включително и нейната религия и другите институции, била в упадък и било необходимо нещо ново и съживяващо, за да бъде обединена тя. В енциклопедията Hidria [„Идриа“] се казва: „Константин проявявал особен интерес към християнството, защото то не само подкрепило неговата победа, но и реорганизирало неговата империя. Християнските църкви, които съществували навсякъде, станали негови политически поддръжници . . . Той се заобиколил с големите духовници от онова време . . . и изисквал те да запазят единството си непокътнато.“

Константин усетил, че „християнската“ религия — макар и отстъпническа и силно покварена вече — би могла да се използува като съживяваща и обединяваща сила, за да послужи на неговата грандиозна схема за имперска власт. Като приел основите на отстъпническото християнство, за да придобие поддръжка за своите собствени политически цели, той решил да обедини хората в една „католическа“, или универсална, религия. Езическите обичаи и празници получили „християнски“ имена. А „християнските“ духовници получили положението, заплатата и влиятелността на езическите свещеници.

Като се стремял към религиозно единство по политически съображения, Константин бързо заглушавал всеки противопоставящ му се глас, но не въз основа на някаква доктринна истина, а въз основа на приемането от мнозинството. Дълбоките различия в догмите, съществуващи сред силно разделената „християнска“ църква, му дали възможност да се намеси като „изпратен от Бога“ посредник. Чрез своите действия спрямо донатистите в Северна Африка и последователите на Арий в източната част на империята той бързо разбрал, че като метод убеждението не било достатъчно за оформянето на твърда, обединена вяра.a В стремежа си да разреши арианския спор той свикал първия икуменически събор в историята на църквата. — Виж блока „Константин и Никейският събор“.

Относно Константин историкът Пол Джонсън казва: „Една от основните причини за неговото толериране на християнството може да е било това, че той удостоил себе си и държавата с възможността да контролира църковната политика относно правата вяра и действията спрямо инакомислието.“

Дали той изобщо станал християнин?

Джонсън отбелязва: „Константин никога не изоставил поклонението на слънцето и запазил слънцето върху своите монети.“ Изданието Catholic Encyclopedia [„Католическа енциклопедия“] отбелязва: „Константин проявявал еднакво благоволение към двете религии. Като понтифекс максимус той се грижел за езическото поклонение и защищавал правата му.“ „Константин изобщо не приел християнството — казва енциклопедията „Идриа“ и добавя: — Евсевий от Кесария, който писал биографията му, казва, че той станал християнин в последните мигове на живота си. Това не е много убедително, тъй като предишния ден [Константин] бил принесъл жертва на Зевс, защото носел също и титлата понтифекс максимус.“

Чак до смъртта си през 337 г. от н.е. Константин носел езическата титла понтифекс максимус, върховен глава по религиозните въпроси. Разумно е да се попита дали неговото покръстване е било предшествувано от искрено разкаяние и обръщане, както се изисква от Писанията? (Деяния 2:38, 40, 41) Дали то е било пълно потапяне във вода в символ на това, че Константин се отдава на Йехова Бог? — Сравни Деяния 8:36–39.

„Светец“?

Изданието Encyclopædia Britannica [„Енциклопедия Британика“] казва: „Всъщност Константин бил достоен да бъде наречен „Велики“ поради това, което направил, а не поради това, което бил. Ако бъде оценяван според характера си, той несъмнено е един от най–невеликите от всички онези, към които е бил прилаган този епитет [Велики] в древността или в днешно време.“ А книгата „История на християнството“ ни информира: „Съществуват ранни сведения за неговия груб характер и жестокия му гняв. . . . Той не ценял човешкия живот . . . Личният му живот ставал все по–чудовищен с напредването на възрастта му.“

Явно Константин имал сериозни личностни проблеми. Един учен историк казва, че „неговият темперамент често бил причина той да върши престъпления“. (Виж блока „Династични убийства“.) Константин не притежавал „християнски характер“, потвърждава историкът Х. Фишер в своята History of Europe [„История на Европа“]. Фактите не го описват като истински християнин, който е облякъл „новата личност“ и у когото могат да се намерят плодовете на божия свети дух — любов, радост, мир, дълготърпение, милост, доброта, вяра, кротост и самоконтрол. — Колосяни 3:9, 10, NW; Галатяни 5:22, 23, NW.

Последствията от неговите стремежи

Като езически понтифекс максимус — и следователно, като религиозен глава на римската империя — Константин се опитал да спечели епископите на отстъпническата църква. Той им предложил влиятелни постове, власт и богатство като служители на римската държавна религия. Изданието „Католическа енциклопедия“ признава: „Някои епископи, заслепени от величието на двора, дори отишли толкова далеч, че възхвалявали императора като ангел на Бога, като свято същество, и пророкували, че той, като Божия Син, ще управлява в небето.“

Като придобило благоволението на политическата власт, отстъпническото християнство все повече и повече ставало част от този свят, от светската му система и се отклонило от ученията на Исус Христос. (Йоан 15:19; 17:14, 16; Откровение 17:1, 2) В резултат на това в „християнството“ навлезли фалшиви учения и обичаи — за троицата, безсмъртието на душата, адския огън, чистилището, молитвите за умрелите, употребата на броеници, икони, изображения и други такива. — Сравни 2 Коринтяни 6:14–18.

От Константин църквата наследила също склонността да бъде авторитарна. Учените Хендерсън и Бък казват: „Простотата на евангелието била покварена, били въведени помпозни ритуали и церемонии, учителите на християнството получавали светски почести и възнаграждения и Царството на Христос до голяма степен се превърнало в царство на този свят.“

Къде е истинското християнство?

Историческите факти разкриват истината зад „величието“ на Константин. Псевдохристиянството, което съвсем не е основано от Христос — Главата на истинския християнски сбор, — донякъде е резултат от политическата експанзия и коварните маневри на един езически император. Много уместно историкът Пол Джонсън пита: „Дали империята се предаде на християнството, или християнството се продаде на империята?“

Всички онези, които наистина искат да се придържат към чистото християнство, могат да получат помощ, за да разпознаят истинския християнски сбор днес и да се присъединят към него. Свидетелите на Йехова по целия свят с готовност ще помогнат на хората с честни сърца да намерят истинското християнство и да се покланят на Бога по начина, който е приемлив за него. — Йоан 4:23, 24.

[Бележка под линия]

[Блок на страница 28]

Константин и никейският събор

Каква роля играл непокръстеният император Константин на Никейския събор? „Енциклопедия Британика“ казва: „Лично Константин председателствувал, като активно ръководел обсъжданията . . . Обзети от страхопочитание към императора, епископите — с изключение на двама — подписали Символа на вярата, мнозина против намеренията си.“

След два месеца разгорещени религиозни спорове този езически политик се намесил и решил спора в полза на онези, които казали, че Исус бил Бог. Защо? „По принцип Константин не разбирал нищо от въпросите, задавани в гръцката теология“ — казва изданието A Short History of Christian Doctrine [„Кратка история на християнското учение“]. Това, което разбирал той, било, че религиозното разделение било заплаха за неговата империя, а той бил решен да укрепи империята си.

Относно окончателния документ, който бил съставен в Никея под благосклонния поглед на Константин, „История на гръцкия народ“ казва: „Той показва [Константиновото] безразличие спрямо доктринните въпроси, . . . неговата твърдоглава упоритост относно опитите да възстанови единството в църквата на всяка цена, и накрая — неговото убеждение, че като ‘епископ на онези, които са извън църквата’, той има последната дума по всеки религиозен въпрос.“ Дали изобщо е възможно божият дух да е участвувал в решенията, взети на този събор? — Сравни Деяния 15:28, 29.

[Блок на страница 29]

Династични убийства

Под горното заглавие изданието „История на гръцкия народ“ описва това, което то нарича „отвратителни семейни престъпления, които Константин извършил“. Скоро след като основал своята династия, той забравил как да се радва на неочакваните постижения и осъзнал напълно опасностите, които го заобикалят. Тъй като бил подозрителен човек и вероятно бил подстрекаван от неуморни ласкатели, отначало той започнал да подозира племенника си Лициний — сина на един от августите, с които бил в съдружие, и който август той вече бил екзекутирал, — като потенциален съперник. Неговото убийство било последвано от умъртвяването на собствения първороден син на Константин, Крисп, който бил отстранен от своята мащеха Фауста, тъй като изглежда бил пречка за пълната власт на нейните собствени потомци.

Тази постъпка на Фауста накрая била причина за нейната собствена драматична смърт. Изглежда августа Елена, която до края имала влияние върху своя син Константин, имала дял в това убийство. Нелогичните емоции, които често завладявали Константин, също допринесли за убийството на много от неговите приятели и съобщници. Книгата History of the Middle Ages [„История на Средновековието“] прави следния извод: „Екзекуцията — да не кажем убийството — на неговия собствен син и неговата съпруга показват, че той не бил докоснат от каквото и да било духовно влияние на християнството.“

[Снимка на страница 30]

Тази арка в Рим е използувана за прослава на Константин

[Информация за източника на снимката на страница 26]

Musée du Louvre, Paris