Сърцето ми прелива от признателност
РАЗКАЗАНО ОТ ДЖОН УИН
Колко често се противях на посещаването на събранията на Свидетелите на Йехова! Преструвах се, че ме боли стомахът или главата — правех всичко, само за да не отида на събрание. Но твърдостта на майка ми винаги караше тези болки бързо да изчезнат, и се озовавах с нея на път за Залата на Царството, до която вървяхме три километра, като слушах как тя обсъждаше божието Слово с една по–възрастна приятелка.
ОТ ТОВА научих ценен урок: Родителите не бива никога да престават да бъдат твърди по любещ начин относно това, което е правилно в божиите очи. (Притчи 29:15, 17) Те никога не бива да забравят божествената заповед да „не преставаме да се събираме заедно“. (Евреи 10:25) Колко съм признателен, като си спомням за миналото си, за това, че майка ми ме караше да правя каквото беше най–добро за мен!
Признателен за добрите примери
Въпреки че баща ми беше невярващ, той беше толерантен спрямо вярванията на мама, след като тя стана Изследователка на Библията, както бяха известни тогава Свидетелите на Йехова. През 1913 г. тя отиде да чуе доклада „Отвъд гроба“, изнесен от Чарлс Т. Ръсел, първия президент на Дружество „Стражева кула“. Но закъсняла и всички места били заети. Затова била поканена да седне заедно с други закъснели близо до подиума, точно до Пастор Ръсел. Този доклад ѝ беше направил огромно впечатление. Той беше публикуван на следващия ден в местния вестник, и мама пазеше един екземпляр от него и постоянно го четеше.
След събранието мама написала името си на един лист и скоро след това беше посетена от една Изследователка на Библията. След време тя започна да дава библейски трактати от врата на врата в родния ни град Глостър (Англия). Аз и двете ми сестри бяхме много малки, когато започнахме да участвуваме с майка в проповедната служба.
Когато Хари Франсиз, пламенен Изследовател на Библията, се премести в Глостър, мама го посрещна сърдечно. Скоро той прояви личен интерес към мен и неговото насърчение беше най–важният фактор, поради който по–късно станах пионер, както се наричат целодневните служители. Примерът на брат Франсиз ме научи на нещо много важно: Възрастните трябва винаги да търсят начини да насърчават младите.
Когато майка ми стана Изследователка на Библията, други в Глостър направиха същото. Но някои старейшини в сбора започнаха да имат прекалено високо мнение за себе си и членовете на класа — както бе наричан тогава сборът — започнаха да следват отделни личности. На едно събрание някои постоянно бутаха майка ми по рамото, като я караха да вдигне ръка в подкрепа на определени старейшини. Но мама знаеше, че те не дават добър пример и не позволи да бъде сплашена. По онова време, в края на 20–те години на този век, мнозина отпаднаха и вече не вървят по пътя на истината. (2 Петър 2:2) Въпреки това мама никога не престана лоялно да подкрепя организацията, като по този начин ми даде добър пример.
Моята позиция на страната на истината
В крайна сметка през юни 1939 г., когато бях на 18 години, бях покръстен в река Севърн. През същата година бях назначен като отговорник за звуковъзпроизвеждащата апаратура. По онова време използувахме обемист и голям тежък грамофон, от който на обществени места гърмеше посланието „Религията е примка и изнудвачество“. Основното нещо по онова време беше да се изобличат лицемерието и фалшивите учения на т.нар. християнство.
Веднъж бях начело на едно шествие, като носех плакат, който от едната страна известяваше, че „Религията е примка и изнудвачество“, а от другата страна — „Служи на Бога и на Царя Исус Христос“. След мен вървеше едно пони, което носеше големи плакати от двете страни на гърба си, които съобщаваха за публичния доклад. Каква гледка трябва да е било това шествие в силно религиозния град Глостър!
Въпреки финансовите затруднения у дома мама ме насърчаваше да стана пионер. Така че през септември 1939 г., в началото на Втората световна война, пристигнах на първото си пионерско назначение в Лимингтън, малък град в Уорикшир. В града живееха много пенсионирани духовници.
В службата си от къща на къща използувахме портативен грамофон, като пускахме доклади на Джоузеф Ф. Ръдърфорд, тогавашния президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“. От друга страна, нашият голям грамофон (който можеше да се използува за по–голям кръг слушатели) беше много по–тежък, и го карахме в една детска количка. Понякога духовниците, раздразнени от посланието, изобличаващо фалшивата религия, ни гонеха от къщите си. Но ние не се обезсърчавахме. Йехова благославяше работата ни и днес в Лимингтън има сбор от над сто Свидетели.
През 1941 г., докато бушуваше Втората световна война, се преместих в Уелс, където служих като пионер в градовете Хавърфордуест, Кермъртън и Рексам. Тъй като бях целодневен служител, аз бях освободен от военна служба, но хората не разбираха нашата неутрална позиция. Затова двамата с партньора ми бяхме обвинени, че сме шпиони или членове на тайните служби. Една нощ полицията обкръжи караваната ни. Партньорът ми, който тъкмо се беше прибрал от работата си, където товареше въглища, подаде бързо глава навън, за да види кой е. Лицето му беше покрито с въглищен прах и на полицаите им изглеждаше, че той се готви за бойно нападение. Наложи се да обясним ситуацията!
Бяхме богато благословени в назначенията си. Веднъж, когато бяхме в Кермъртън, имахме едно насърчително посещение от брат Джон Бар (сега член на Ръководното тяло) от офиса на клона в Лондон. По онова време имаше само няколко вестители в Кермъртън; днес там има повече от сто. Понастоящем в Рексам има три сбора и скоро имах привилегията да открия една хубава Зала на Царството в Хавърфордуест. — 1 Коринтяни 3:6.
Признателен за службата си
Когато бяхме в Суонзи (Южен Уелс), партньорът ми Дон Рендъл не беше освободен от военна служба. Той беше изпратен в затвора въпреки обяснението, че съвестта му не му позволява да отиде да воюва против своите събратя християни в други страни. (Исаия 2:2–4; Йоан 13:34, 35) За да го насърча, както и за да дам свидетелство на съседите, аз отидох с големия тежък грамофон близо до затвора и пуснах библейски доклади.
Но местните жени не харесаха това и събраха пари, за да платят на войниците да набият придружителя ми и мен. Ние си тръгнахме, тичайки толкова бързо, колкото можехме — аз бутах и количката с големия грамофон, — като потърсихме убежище в Залата на Царството. Но когато стигнахме там, беше заключено! Единствено навременната намеса на полицията ни спаси от жесток побой.
Явно този случай се разчу наоколо. По–късно, когато проповядвах в една област близо до Суонзи, един мъж ми каза одобрително: „Вие сте застанали на страната на християнството, както онзи младеж в Суонзи, който смело проповядвал това, в което вярвал, и трябвало да бяга, за да се спаси.“ Колко изненадан беше той да научи, че този младеж бях аз!
Не беше лесно да си пионер по онова военно време. Нямахме много материални притежания, но ценяхме това, което имахме, и му се радвахме. Винаги бяхме редовно снабдявани с духовна храна, и никога не пропускахме събрания, освен когато бяхме болни. Аз си купих един стар велосипед и върху него слагахме големи кошници, за да носим портативния грамофон, както и библейска литература. Понякога пътувах по 80 километра на ден с велосипеда! Бях пионер в продължение на седем години и с любов си спомням за онези дни.
През 1946 г., след края на Втората световна война, бях поканен да работя в Бетел, както се наричат централите на Свидетелите на Йехова в отделните страни. Тогава нашият Бетел се намираше на „Кравен терас“ № 34, в съседство с Лондонския храм. Радвах се на общуването с възрастните, които бяха там, като например Алис Харт, за чийто баща Том Харт се смята, че е първият Свидетел в Англия.
Получавам вярна другарка
През 1956 г. напуснах Бетел, за да се оженя за Ети, една пионерка, с която се запознах, когато дойде от Холандия на посещение при сестра си, която тогава живееше в Лондон. Към края на войната Ети преподавала машинопис и стенография в търговския колеж в Тилбърг (южна Холандия). Един ден един друг учител ѝ предложил да я придружи с велосипеда до дома, за да е сигурен, че ще пристигне жива и здрава. Той бил католик. Когато пристигнали, последвал разговор с родителите на Ети, които били протестанти. Те станали приятели и учителят бил чест посетител на дома им.
Скоро след края на войната учителят дошъл в дома на Ети и викнал: „Намерих истината!“
„Мисля, че казваше, че притежаваш истината, когато беше католик!“ — отговорил бащата на Ети.
„Не! — отвърнал той развълнуван. — Свидетелите на Йехова притежават истината!“
Тази вечер, както и много от следващите вечери, била прекарана в оживено обсъждане на Библията. Скоро след това Ети станала пионерка. В службата си тя също срещала силно противопоставяне, което в Холандия произлизало от католическата църква. Деца, подстрекавани от свещениците, пречели на разговорите ѝ, когато ходела от къща на къща, и веднъж повредили велосипеда ѝ. Тя занесла велосипеда си при един монтьор, който преди бил приел от нея една брошура. „Вижте какво направиха децата!“ — казала тя през сълзи.
„Не се обезсърчавай — отвърнал любезно мъжът. — Ти вършиш хубава работа. Ще поправя велосипеда ти безплатно.“ И така и направил.
Ети забелязала, че свещениците не се интересували особено от членовете на своето паство, докато тя не започнела да изучава Библията с тях. Тогава свещениците и монахините започвали да се въртят наоколо, за да разклатят вярата на хората и в Библията, и в Йехова. Въпреки това тя се радвала на много плодотворни библейски изучавания.
Признателен за нашия съвместен живот
След сватбата ни, с Ети бяхме назначени на пътуваща служба в Англия, и в продължение на около пет години посещавахме сборове, за да ги укрепваме духовно. След това получих покана да посетя 36–ия клас на Гилеад, който се проведе в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк). Десетмесечният курс, който завърши през ноември 1961 г., беше специално предназначен да обучи мъже да ръководят работата в офисите на клоновете на Свидетелите на Йехова. Докато бях там, Ети остана в Англия в лондонския Бетел. След завършването ми заедно бяхме назначени там.
През следващите 16 години работих в отдела по службата, като ръководех нещата, свързани с дейностите на сборовете. След това, през 1978 г., когато почина надзорникът на дома Бетел, Прайс Хюс, бях назначен на неговото място. Задачата да се грижа за добруването на членовете на нашето растящо Бетелово семейство — понастоящем в нашето семейство имаме 260 души — е възнаграждаващо назначение през многото години.
През 1971 г. скъпата ми майка почина на 85 години. Двамата с Ети отидохме в Глостър за погребението, на което един брат много мило говори за небесната надежда, която имаше мама. (Филипяни 3:14) Признателен съм за любещите грижи, които двете ми сестри Дорис и Грейс проявяваха към майка ми в нейната старост, като така дадоха възможност на нас с Ети да останем в целодневната служба.
С Ети често мислим за родителите си и за това как са ни отгледали по любещ, твърд начин. Какъв неизмерим дълг имаме към тях! Моята майка особено даде прекрасен пример на мен и на сестрите ми, като изгради признателност у нас за Йехова и неговата организация.
Наистина сърцата ни преливат от признателност, когато планираме всеки нов ден на служба за нашия небесен Баща, Йехова. Какъв прекрасен, любещ Бог е той! Библейският псалмист изразил нашите чувства, когато писал: „Ще Те превъзнасям, Боже мой, Царю мой, и ще благославям Твоето име от века и до века. Всеки ден ще Те благославям, и ще хваля Твоето име от века и до века.“ — Псалм 145:1, 2.
[Снимка на страница 26]
Със съпругата ми Ети