Йехова действува лоялно

РАЗКАЗАНО ОТ ПИТЪР ПАЛИСЪР

Беше декември 1985 г. Вълнението ни нарасна, когато започнахме да се приземяваме на международната аерогара в Найроби (Кения). Когато пътувахме към града, избликнаха спомени, събудени от познати гледки и звуци.

ДОЙДОХМЕ в Кения, за да присъствуваме на Областния конгрес на Свидетелите на Йехова „Хора, запазващи моралната си безкомпромисност“. Дванадесет години по–рано двамата с жена ми трябваше да напуснем Кения поради възбрана на нашата проповедна дейност. Тук живяхме в Бетел, както се наричат сградите на клоновете на Свидетелите на Йехова. Каква приятна изненада ни очакваше, когато дойдохме отново на гости в Бетел!

За приготвянето на обяда в Бетел помагаше една млада Свидетелка, която познавахме откакто беше на две години. Най–малко шест члена на Бетеловото семейство познавахме още от времето, когато бяха деца. Каква радост беше да ги видим като пълнолетни млади хора заедно с техните семейства, всички все още активни в службата! Нашият Бог, Йехова, се беше погрижил за тях в съгласие с обещанието, дадено в Библията: „С лоялния ти ще постъпваш лоялно.“ (2 Царе 22:26, NW) Каква разлика виждах между моята младост и възнаграждаващия живот, който водеха тези младежи!

Младост без цел

Роден съм в Скарбъро (Англия) на 14 август 1918 г. Две години по–късно майка ми и доведената ми сестра заминаха за Канада, така че аз прекарах следващите три години, живеейки с баща си, майка му и сестра му. Когато бях на пет години, мама ме открадна и ме заведе в Монреал (Канада). Четири години по–късно тя ме изпрати обратно в Англия, за да живея при татко и да ходя на училище.

Мама и моята доведена сестра ми пишеха всеки шест месеца. В края на писмата си те ми пожелаваха да бъда добър гражданин, лоялен на краля и на страната. Моите отговори вероятно ги разочароваха, защото им пишех, че смятам, че национализмът и войната са погрешни. Но тъй като нямах никакво ясно ръководство, по време на юношеството си просто живеех по инерция.

През юли 1939 г., шест седмици преди да започне Втората световна война, бях призован в британската армия. Бях само на 20 години. Скоро моят полк беше изпратен в северна Франция. Когато германските самолети ни атакуваха, ние, млади момчета, насочвахме пушките си и стреляхме. Животът ни беше страшен. Ние отстъпвахме пред настъпващите германски армии и аз бях сред евакуираните в Дюнкерк през първата седмица на юни 1940 г. Все още с ужас си спомням гледката на един цял батальон избити войници, пръснати по плажа. Аз преживях този кошмар и пристигнах в Харидж (източна Англия) на борда на един малък товарен кораб.

На следващата година, през март 1941 г., бях изпратен в Индия. Там бях обучен за механик. След един период, който прекарах в болницата поради инфекция, бях прехвърлен в една армейска част в Делхи, столицата на Индия. Далече от дома и тъй като все още не се чувствувах добре, аз започнах да мисля за бъдещето. Особено се чудех какво става с нас, когато умрем.

Проявявам нова лоялност

В Делхи делях стаята си с един англичанин на име Бърт Гейл. Един ден той каза, че „религията е на Дявола“, изказване, което събуди интереса ми. Жена му беше станала Свидетелка на Йехова и отвреме–навреме му изпращаше библейски публикации. Една от тях, брошурата Hope [„Надежда“], ме заинтересува. Това, което се казваше в нея за надеждата за възкресението, ми донесе истинско чувство на спокойствие.

В началото на 1943 г. Бърт се заприказва с един цивилен със смесен англо–индийски произход, Теди Грубърт, който работеше с нас при военните. За наше най–голямо учудване научихме, че Теди беше Свидетел. Въпреки че през 1941 г. беше наложена възбрана върху публикациите на Свидетелите на Йехова, той ни заведе на събранията, провеждани от Свидетелите в Делхи. В този малък сбор за първи път в живота си намерих искрено, сърдечно общуване. Базил Тсатос, един по–възрастен християнски брат от Гърция, ме прие под крилото си и отговаряше на всичките ми въпроси. Той даваше ясни библейски отговори на въпросите относно това защо остаряваме и умираме, за възкресението и за обещания от Бога праведен нов свят. — Деяния 24:15; Римляни 5:12; 2 Петър 3:13; Откровение 21:3, 4.

Брошурата Peace—Can It Last? [„Мирът — може ли да бъде траен?“], публикувана през 1942 г., особено привлече интереса ми. Тя идентифицираше Обществото на народите с ‘червения звяр’. (Откровение 17:3) Цитирайки Отк глава 17, стих 11, от Откровение, брошурата казваше: „Сега може да се каже, че Обществото ‘беше, но вече го няма’.“ Нататък тя казва: „Съюзът на народите по света ще се появи отново.“ След повече от три години, през 1945 г., се случи точно това — беше сформирана Организацията на обединените нации!

По време на забраната върху литературата на Свидетелите имах възможност да помагам на своите нови приятели. Когато пристигаше кашон с брошури „Мирът — може ли да бъде траен?“, сборът ми го поверяваше да го пазя. Кой би си помислил да търси забранена литература във военната база? Всеки път, когато отивах на събрание, взимах със себе си по няколко брошури, за да снабдявам братята. Когато се страхуваха от обиск в домовете си, криех дори тяхната лична библейска литература. Най–сетне, на 11 декември 1944 г., забраната беше вдигната.

Лоялността ми към християнските учения беше поставена на изпитание през 1943 г., по време на празненствата за Коледа, които бяха организирани за нашата армейска част. Аз отказах да участвувам, тъй като бях научил, че Исус не е роден през студения декември и че ранните християни не празнували Коледа. — Сравни Лука 2:8–12.

Когато конгресът „Обединени възвестители“ се състоя в Джъбълпур (Джабалпур) от 27 до 31 декември 1944 г., аз бях сред 150–те присъствуващи. Много делегати на конгреса пътуваха с влак от Делхи, пътуване, дълго над 600 километра. Никога няма да забравя прекрасния дух, който цареше на това събиране под открито небе, където видях организацията на Йехова в действие.

Делегатите на конгреса бяха настанени в училищни общежития, където пеехме песни на Царството и се радвахме на щастливо християнско общуване. По време на този конгрес започнах да участвувам в проповедната дейност, работа, която и до днес е скъпа за сърцето ми.

Целодневна служба в Англия

Върнах се в Англия през 1946 г. и скоро започнах да общувам със сбора Улвъртън. Въпреки че бяхме само около десет вестители на Царството, те ме караха да се чувствувам у дома и изпитвах същото задоволство, както и сред братята в Индия. Вира Клифтън беше известна в сбора като искрена, сърдечна личност. След като научих, че тя споделя желанието ми да бъде пионерка, както са наричани целодневните служители, ние се оженихме на 24 май 1947 г. Направих една каравана, или подвижен дом, и през следващата година получихме първото си пионерско назначение — провинциалния град Хънтингтън.

По онова време се качвахме рано сутринта на велосипедите си и потегляхме из фермерския район. Целодневното ни проповядване беше прекъсвано само от една кратка почивка, за да хапнем сандвичи. Колкото и силен да беше насрещният вятър, или дъждът, през който карахме към дома, ние бяхме щастливи и доволни в работата на Господаря.

След време започнахме да изпитваме силно желание да разширим службата си и да споделяме ‘добрата новина’ с хора от други страни. (Матей 24:14, NW) Затова попълнихме молба да отидем в училището за мисионери Гилеад в Саут Лансинг (Ню Йорк, САЩ). Накрая бяхме приети в 26–ия клас на Гилеад, който завърши през февруари 1956 г.

Разширена дейност в Африка

Нашето мисионерско назначение беше Северна Родезия (днес Замбия) в Африка. Скоро след като пристигнахме, бяхме повикани да служим в дома Бетел в тази страна. Като част от моята работа в Бетел аз се грижех за кореспонденцията с Източна Африка. През 1956 г. в Кения — една от тези източноафрикански страни — имаше само четирима Свидетели, докато в Северна Родезия бяха над 24 000. Ние с Вира започнахме да мислим за това колко хубаво би било да служим там, където нуждата е по–голяма.

Тогава неочаквано получих друга покана за училището Гилеад, този път за един десетмесечен курс за надзорници. Като оставих Вира в Северна Родезия, аз заминах за град Ню Йорк, където се намираше училището Гилеад по онова време. След завършването на курса през ноември 1962 г. бях назначен в Кения, за да основа там офис на клона. По онова време в Кения имаше над сто Свидетели.

Когато се връщах в Северна Родезия, за да се срещна с Вира, ми предложиха да спра за малко в Найроби (Кения). Но когато пристигнах, Бил Низбет, завършил 25–ия клас на Гилеад, ме посрещна с новината, че има възможност веднага да получа официално разрешение да остана в Кения. Ние отидохме при емиграционните власти и след няколко минути получих позволение за работа за пет години. Затова не успях да се върна в Северна Родезия, а Вира се присъедини към мен в Найроби.

След един импровизиран курс по суахили ние се присъединихме в службата към малкия сбор в Найроби. Понякога, след като прочитахме своето представяне на суахили, домакинът казваше: „Не разбирам английски!“ Но ние не се отказахме и постепенно преодоляхме езиковата бариера.

Нашият район обхващаше големи жилищни комплекси с библейски имена като Йерусалим и Йерихон. Интересът бързо се разви и от този район дойдоха много нови вестители на Царството. Какво забележително влияние имаше библейската истина върху тези хора! Чувствата за племенно превъзходство изчезнаха, когато лоялността към Царството донесе единство сред хората на Йехова. Дори бяха сключени междуплеменни бракове, нещо необичайно сред хората, които не са Свидетели.

Новите вестители на Царството приемаха пламенно истината. Самсон, например, толкова много искаше библейската истина да проникне в родния му край, че не преставаше да иска там да бъдат изпратени пионери. Той дори направи пристройка към дома си в областта Укамбани, за да им осигури жилище. Скоро там беше основан нов сбор от вестители на Царството.

Няколко пъти посещавах нашите братя в източноафриканската страна Етиопия. Те прекарваха в службата средно над 20 часа на месец, въпреки затвора, побоите и постоянния контрол. Веднъж два автобуса с братя и сестри от Етиопия пътуваха цяла седмица, пресичайки опасни планински проходи, за да присъствуват на един областен конгрес в Кения. Тяхната находчивост при организирането на снабдяването на тяхната страна с литература на Царството беше забележителна. Ние в Кения бяхме щастливи да им помагаме в снабдяването.

През 1973 г. беше наложена официална забрана на нашата дейност в Кения и мисионерите бяха принудени да напуснат страната. Дотогава в Кения имаше над 1200 Свидетели и много от тях бяха на аерогарата, като ни организираха незабравимо изпращане. Тяхното присъствие накара един от пътниците да попита дали не сме някакви известни личности. С Вира се върнахме в Англия и ни беше предложено назначение там, но ние копнеехме да се върнем в Африка.

Обратно в Африка

Така след няколко месеца получихме новото си назначение в дома Бетел в Акра, столицата на източноафриканската страна Гана. Тук моето назначение ме изправи лице в лице с трудностите, с които се сблъскваха нашите братя. Тъй като се грижех за купуването на храна и други неща за Бетеловото семейство, аз бях смаян от прекалено високите цени на хранителните стоки. Често човек просто не можеше да си купи това, от което се нуждае. Недостигът на бензин и липсата на резервни части причиняваха още повече проблеми.

Научих колко е важно търпението, нещо, което нашите ганийски братя бяха развили. Беше толкова насърчително да се види ведрата нагласа, която те запазваха, като отхвърляха изкушенията чрез подкупи да се сдобият с нещата, необходими за живота. В резултат на това хората на Йехова в Гана станаха много известни със своята честност и започнаха да се радват на добро име пред много чиновници.

Въпреки материалния недостиг обаче имаше все по–голям духовен растеж. Нашите библейски публикации можеха да се намерят буквално във всеки дом из страната. И ние видяхме как броят на вестителите на Царството в Гана нарасна от 17 156 души през 1973 г., когато ние пристигнахме, на над 23 000 души през 1981 г. През тази година моите битки с рака на кожата, който без съмнение се беше влошил поради дългогодишното ми излагане на слънцето на Индия и Африка, ни принудиха да напуснем Гана и да се върнем в Англия за редовно лечение.

Нови обстоятелства в Англия

Нашето завръщане означаваше за мен значителни промени в службата ми. Толкова бях свикнал да говоря с лекота с хора, които уважават Бога и Библията. Но в Лондон рядко намирах такава нагласа. Възхищавам се на постоянството на братята във Великобритания. Това ме накара да видя необходимостта да развивам повече съчувствие към хората, които са „отрудени и пръснати“ в духовно отношение. — Матей 9:36.

След завръщането ни от Африка с Вира служихме заедно в Бетел в Лондон до нейната смърт през септември 1991 г., на 73–годишна възраст. Не беше лесно да изгубя такава вярна другарка, която се трудеше в службата рамо до рамо с мен през толкова много години. Тя много ми липсва. Но се радвам за добрата подкрепа, която получих от нашето Бетелово семейство, състоящо се от около 250 члена.

Наистина смятам за привилегия това да изпитам движението на организацията на Йехова напред и да видя, че толкова много хора превръщат целодневната служба в свой начин на живот. Мога да ви уверя, че няма по–добър живот от този, тъй като „Йехова . . . не ще изостави своите лоялни хора“. — Псалм 37:28, NW.

[Снимка на страница 23]

Ние бяхме пионери в Англия от 1947 до 1955 г.

[Снимка на страница 23]

За първи път на служба по време на конгрес в Индия

[Снимка на страница 23]

Когато бяхме мисионери в Северна Родезия

[Снимка на страница 23]

През 1985 г., с приятели, които не бях виждал от 12 години