Обединени в службата на Бога в добри и лоши времена

Разказано от Мишел и Бабет Мюлер

„ИМАМ лоши новини за вас — каза лекарят. — Не мислете повече за мисионерски живот в Африка.“ Гледайки към жена ми, Бабет, той каза: „Имате рак на гърдата.“

Бяхме извънредно шокирани. Много неща минаваха през умовете ни. Мислехме, че това посещение при лекаря ще бъде само един окончателен преглед. Билетите ни за връщане в Бенин (Западна Африка) бяха вече купени. Надявахме се да се върнем там още през тази седмица. По време на нашия 23–годишен брак бяхме преживели и добри, и лоши времена. Сега, объркани и уплашени, ние се приготвихме за борба с рака.

Нека да започнем от началото. Мишел е роден през септември 1947 г., Бабет през август 1945 г. Израснахме във Франция и се оженихме през 1967 г. Живеехме в Париж. Една сутрин, в началото на 1968 г., Бабет закъснявала за работа. Една жена дошла на вратата и ѝ предложила някаква религиозна брошура; тя я приела. Тогава жената казала: „Мога ли да дойда отново със своя съпруг, за да разговаряме с вас и вашия съпруг?“

Бабет мислела за работата си. Тя искала жената да си тръгне, затова казала: „Добре, добре.“

Мишел разказва: „Не се интересувах от религия, но брошурата привлече вниманието ми и я прочетох. Няколко дни по–късно жената, Жослин Льомоан, дойде отново със своя съпруг, Клод. Той много умело използуваше Библията. Имаше отговори на всички мои въпроси. Бях впечатлен.

Бабет беше добра католичка, но нямаше Библия, което не беше необичайно за католиците. Тя беше много развълнувана от това, че вижда и чете божието Слово. От изучаването си научихме, че много от религиозните схващания, на които бяхме учени, са фалшиви. Започнахме да говорим на нашите роднини и приятели за нещата, които научавахме. През януари 1969 г. станахме покръстени Свидетели на Йехова. Скоро след това бяха покръстени девет души от нашите роднини и приятели.“

Служейки там, където имаше нужда от проповедници

Скоро след нашето покръстване си мислехме: ‘Нямаме деца. Защо да не започнем с целодневната проповедна служба?’ Така през 1970 г. напуснахме работа, записахме се като редовни пионери и се преместихме в малкия град Мани Лорм, близо до Невер, в централната част на Франция.

Беше трудно назначение. Не беше лесно да се намерят хора, които искат да изучават Библията. Не можехме да намерим светска работа, затова парите ни бяха малко. Понякога имахме само картофи за ядене. През зимата температурата падаше доста под –22° C. Времето, което прекарахме там, наричахме ‘времето на седемте мършави крави’. — Битие 41:3.

Но Йехова ни подкрепяше. Един ден, когато храната ни почти беше свършила, пощенският раздавач донесе една голяма кутия със сирене от сестрата на Бабет. Друг път, когато се прибрахме в къщи след проповядване, заварихме няколко приятели, които бяха пътували 500 км, за да ни видят. Като чули колко ни е трудно, тези братя натоварили двете си коли с храна за нас.

След година и половина Дружеството ни назначи за специални пионери. През следващите четири години служихме в Невер, после в Троа и накрая в Монтини ле Мец. През 1976 г. Мишел беше назначен да служи като окръжен надзорник в югозападната част на Франция.

Две години по–късно, по време на едно училище за окръжни надзорници, получихме писмо от Дружество „Стражева кула“, което ни канеше да отидем в чужбина като мисионери; в писмото се казваше, че можем да изберем между Чад и Буркина Фасо (тогава Горна Волта). Избрахме Чад. Скоро след това получихме друго писмо, което ни назначаваше да работим към клона в Таити. Бяхме помолили за Африка — огромен континент, — но скоро се озовахме на един малък остров!

Служейки в Южния Тихи океан

Таити е прекрасен тропически остров в Южния Тихи океан. Когато пристигнахме, около стотина братя бяха дошли да ни посрещнат на аерогарата. Те ни приветствуваха с гирлянди от цветя, и макар че бяхме уморени след дългото ни пътуване от Франция, бяхме много щастливи.

Четири месеца след като пристигнахме в Таити, се качихме на един малък платноходен кораб, натоварен със сушени кокосови орехи. Пет дни по–късно стигнахме до новото си назначение — остров Нуку Хива от Маркизките острови. На острова живееха около 1500 души, но нямаше други братя. Само ние.

По онова време условията бяха примитивни. Живеехме в малка къща, направена от бетон и бамбук. Нямаше електричество. Имахме кран за вода, който работеше понякога, но водата беше кална. През повечето време използувахме дъждовна вода, която събирахме в резервоар. Нямаше павирани пътища, само прашни пътеки.

За да стигнем до отдалечените части на острова, трябваше да наемаме коне. Седлата бяха направени от дърво — много неудобни, особено за Бабет, която никога преди това не беше яздила кон. Носехме едно мачете, за да си проправяме път през бамбуковите дървета, паднали върху пътеката. Беше много по–различно от живота във Франция.

Провеждахме неделни събрания, макар че присъствувахме само двамата. Отначало нямахме други събрания, тъй като бяхме само ние двамата. Вместо това четяхме заедно материала за събранията.

След няколко месеца решихме, че не е хубаво да продължаваме по този начин. Мишел разказва: „Казах на Бабет: ‘Трябва да се облечем както трябва. Ти сядаш там, а аз ще седна тук. Ще започна с молитва и след това ще имаме Теократично училище за проповедна служба и Събрание за службата. Аз ще задавам въпросите, а ти ще отговаряш дори и да няма друг човек в стаята.’ Добре, че направихме така, защото е лесно да се отпуснеш духовно, когато няма сбор.“

Мина време, докато съберем хора, които да идват на нашите християнски събрания. Двамата бяхме сами през първите осем месеца. По–късно към нас се присъединяваха един, двама или понякога трима други. Една година двамата сами започнахме годишното чествуване на Вечерята на Господаря. След десет минути дойдоха няколко души, затова спрях и започнах доклада отначало.

Днес на Маркизките острови има 42 вестители и 3 сбора. Въпреки че по–голямата част от работата беше извършена от братята, които дойдоха след нас, някои хора, с които се запознахме тогава, сега са покръстени.

Нашите братя са скъпоценни

На Нуку Хива се научихме на търпение. Трябваше да чакаме за всичко, което не беше свързано с най–основните потребности. Ако искаш книга, например, трябваше да пишеш за нея, после да чакаш два или три месеца, преди тя да пристигне.

Друг урок, който научихме, е, че нашите братя са скъпоценни. Когато посетихме Таити и присъствувахме на едно събрание, и чухме братята да пеят, бяхме развълнувани до сълзи. Може би е вярно, че с някои братя е трудно да се разбереш, но когато си сам, осъзнаваш колко е хубаво да си сред братята. През 1980 г. Дружеството реши, че трябва да се върнем в Таити, за да служа като окръжен надзорник. Там бяхме много насърчени от топлото гостоприемство на братята и тяхната любов към проповедната дейност. Прекарахме три години, като служех като окръжен надзорник в Таити.

От остров на остров

След това бяхме назначени в един мисионерски дом в Раиатеа, друг остров в Тихия океан, и останахме там около две години. След Раиатеа бях назначен като окръжен надзорник на групата от острови Туамоту. С жена ми посещавахме 25 от 80–те острова с кораб. За Бабет беше трудно. Всеки път, когато пътуваше с кораб, се разболяваше.

Бабет казва: „Беше ужасно! Бях болна през цялото време, докато бяхме на кораба. Ако бяхме в морето пет дни, тогава пет дни бях болна. Никакви лекарства не ми помагаха. Но въпреки болестта, мислех, че океанът е прекрасен. Беше чудесна гледка. Делфини се надпреварваха с кораба. Често скачаха над водата, ако плеснеш с ръце!“

След пет години, прекарани в служба за окръга, бяхме отново назначени за две години в Таити и отново имахме хубави моменти в проповедната служба. Нашият сбор се удвои от 35 на 70 вестители за година и половина. Дванадесет души от хората, с които изучавахме Библията, бяха покръстени точно преди да си заминем. Някои от тях сега са старейшини в сбора.

Прекарахме общо 12 години на островите в Южния Тихи океан. След това получихме писмо от Дружеството, в което се казваше, че на островите вече няма нужда от мисионери, тъй като сега сборовете бяха здрави. Когато пристигнахме в Таити, имаше около 450 вестители, и когато си тръгнахме, бяха над 1000.

Най–накрая Африка!

Върнахме се във Франция и след около месец и половина Дружеството ни даде ново назначение — Бенин (Западна Африка). Преди 13 години искахме да отидем в Африка, затова бяхме много щастливи.

Пристигнахме в Бенин на 3 ноември 1990 г. и бяхме сред първите мисионери, които пристигнаха, след като беше отменена 14–годишната възбрана върху проповедната дейност на Царството. Беше много вълнуващо. Нямахме проблеми с настаняването, защото животът беше подобен на този на островите в Тихия океан. Хората са много приятелски настроени и гостоприемни. Можеш да спреш всеки на улицата и да говориш с него.

Само няколко седмици след като пристигнахме в Бенин, Бабет забеляза една бучка в гърдата си. Затова отидохме в една малка клиника, близо до новосъздадения офис на клона. Докторът я прегледа и каза, че тя се нуждае от операция в най–скоро време. На следващия ден отидохме в друга клиника, където се срещнахме с една лекарка, европейка, гинеколожка от Франция. Тя също каза, че трябва бързо да отидем във Франция, така че Бабет да може да бъде оперирана. Два дни по–късно бяхме на самолета за Франция.

Беше ни тъжно да напуснем Бенин. С подновената религиозна свобода в страната, братята бяха развълнувани, че имат нови мисионери и ние също се радвахме да бъдем там. Затова бяхме разстроени, че трябва да напуснем, след като бяхме в страната само няколко седмици.

Когато пристигнахме във Франция, хирургът прегледа Бабет и потвърди, че тя се нуждае от операция. Лекарите действуваха бързо, направиха малка операция и на следващия ден изписаха Бабет от болницата. Мислехме, че това е краят на проблема.

Осем дни по–късно се срещнахме с хирурга. Тогава той разкри новината, че Бабет има рак на гърдата.

Размишлявайки за това как се е чувствувала тогава, Бабет казва: „В началото бях по–малко разстроена от Мишел. Но на следващия ден, след лошата новина, не чувствувах нищо. Не можех да плача. Не можех да се усмихна. Мислех си, че ще умра. За мен ракът беше равен на смърт. Нагласата ми беше: Трябва да направим това, което е необходимо да се направи.“

Борбата с рака

Чухме лошата новина в петък и Бабет имаше час за втора операция във вторник. Бяхме отседнали при сестрата на Бабет, но тя също беше болна, така че не можехме да останем в нейния малък апартамент.

Питахме се къде можем да отидем. Тогава си спомнихме за Ив и Брижит Мерда, едно семейство, при което бяхме отсядали по–рано. Това семейство беше много гостоприемно към нас. Затова се обадихме на Ив по телефона и му казахме, че Бабет трябва да бъде оперирана и че не знаем къде да отседнем. Казахме му също, че Мишел има нужда от работа.

Ив даде работа на Мишел по поддръжката на дома си. Братята ни подкрепиха и насърчиха с много мили дела. Те също така ни помогнаха финансово. Дружеството плати медицинските разходи на Бабет.

Операцията беше голяма. Лекарите трябваше да премахнат лимфните възли и гърдата. Веднага започнаха с химиотерапия. След около седмица Бабет можеше да напусне болницата, но на всеки три седмици трябваше да ходи отново за продължение на лечението.

През времето, когато Бабет се лекуваше, братята в сбора много помагаха. Една сестра, която също имала рак на гърдата, беше много насърчаваща. Тя казваше на Бабет какво може да очаква и много я утешаваше.

Въпреки всичко ние бяхме разтревожени за своето бъдеще. Усещайки това, Мишел и Жанет Селерие ни поканиха на ресторант.

Казахме им, че трябва да прекратим мисионерската служба и че никога няма да можем да се върнем в Африка. Но брат Селерие каза: „Какво? Кой казва, че трябва да прекратите? Ръководното тяло ли? Братята във Франция ли? Кой каза това?“

— Никой не го е казал — отговорих, — аз го казвам.

— Не, не! — каза брат Селерие. — Вие ще се върнете!

Химиотерапията беше последвана от лечение с облъчване, което свърши в края на август 1991 г. Лекарите казаха, че не виждат никакъв проблем за нашето връщане в Африка при условие, че Бабет ще идва във Франция за редовни прегледи.

Обратно в Бенин

Така че ние писахме до централата в Бруклин, искайки разрешение да се върнем обратно на мисионерска служба. Бяхме толкова разтревожени да чуем техния отговор. Дните минаваха бавно. Накрая Мишел не можеше повече да чака, затова се обади в Бруклин и попита дали са получили писмото ни. Те казаха, че са го разгледали — можем да се върнем в Бенин! Колко благодарни бяхме на Йехова!

Семейство Мерда организира голямо събиране, за да отпразнуваме новината. През ноември 1991 г. се върнахме в Бенин и братята ни посрещнаха с празненство!

Изглежда, че Бабет е добре сега. Отивахме до Франция отвреме–навреме за пълни медицински изследвания и докторите не намират и следа от рака. Радваме се, че отново сме на своето мисионерско назначение. Чувствуваме се необходими в Бенин и Йехова благославя работата ни. Откакто се върнахме, помогнахме на 14 души да бъдат покръстени. Петима от тях сега са редовни пионери и един беше назначен като помощник–служител. Видяхме също как нашият малък сбор расте и как се разделя на два сбора.

През тези години ние служихме на Йехова като съпруг и съпруга и се радвахме на много благословии, и се запознахме с много прекрасни хора. Но бяхме също подготвяни и укрепвани от Йехова, за да издържаме успешно на трудностите. Като Йов ние не винаги разбирахме защо нещата стават така, но знаехме, че Йехова винаги е до нас, за да ни помага. Точно както казва божието Слово: „Ето! Ръката на Йехова не е станала прекалено къса, та да не може да спасява, нито ухото му се е уморило, та да не може да чува.“ — Исаия 59:1, NW.

[Снимки на страница 23]

Мишел и Бабет Мюлер, облечени в традиционна носия в Бенин

[Снимки на страница 25]

Мисионерска дейност сред полинезийците на тропическия остров Таити