Решението ми да напредна до зрелост
РАЗКАЗАНО ОТ КАРЛ ДАКАУ
„Да напреднеш до зрелост, или да се върнеш в греха — кое ще избереш?“ Това беше заглавието на една статия от „Стражева кула“ от 15 юни 1948 г. Тази статия ме изпрати от състояние на духовна опасност в една ферма в Съединените щати до мисионерска кариера в Южна Америка, която продължи повече от 43 години.
АЗ БЯХ роден на 31 март 1914 г., третото от четири момчета, в една дървена къща във Въргъс (Минесота). Детските ми години бяха прекрасни. Спомням си как ловяхме риба с татко. Мама обаче често боледуваше и аз трябваше да напусна училище в пети клас, за да ѝ помагам в домакинството. Като станах на 13 години, определиха болестта ѝ като рак на белите дробове.
Мама знаеше, че няма да живее още дълго, и затова започна да ме подготвя да заема нейното място. Тя сядаше в кухнята и ми даваше указания как да готвя и да правя хляб и сладкиши. Освен това тя ме научи да пера, да се грижа за градината и за около сто пилета. Тя ме насърчи също да прочитам по една глава от Библията всеки ден, което аз правех въпреки ограничените си умения за четене. След като ме обучаваше десет месеца, мама умря на 27 януари 1928 г.
Войната променя живота ни
След като Втората световна война започна през септември 1939 г., в нашата лютеранска църква всяка неделя се казваха молитви за войските. По–големият ми брат Франк беше твърдо решен да не убива, затова, когато отказа да воюва в армията, беше арестуван. По време на съдебното дело той каза: „Преди да започна да убивам невинни хора, можете да ме застреляте!“ Той беше осъден на една година затвор на остров Макнил край бреговете на щата Уошингтън.
Там Франк намери над 300 Свидетели на Йехова, които бяха затворени, защото спазваха строг неутралитет по време на войната. (Исаия 2:4; Йоан 17:16) Скоро той се присъедини към тях и беше покръстен още там в затвора. За добро поведение присъдата му беше намалена на девет месеца. През ноември 1942 г. получихме известие, че Франк е свободен и скоро след това той ни разказа за добрата новина на божието Царство. След като внимателно изследвахме това послание с помощта на своите Библии, всички ние можахме да видим, че онова, на което ни учеше Франк, беше истината.
Пречки за духовния напредък
През 1944 г. аз се преместих в района на град Молта (Монтана), за да живея при моя вуйчо. Имахме нещо общо с него — и двамата бяхме напуснати от съпругите си след шест месеца брак. Той беше щастлив, че му помагах с фермерската работа и с готвенето, и ние деляхме печалбата наполовина. Вуйчо ми каза, че ако остана при него, ще бъда наследник на неговата ферма, състояща се от 260 хектара земя. Годините бяха много добри за фермерството и аз го обичах много! Всяка година имахме богата реколта и пшеницата се продаваше по 3,16 долара бушела.
Но вуйчо ми не харесваше това, че посещавах събранията на един малък сбор от Свидетели в Молта. На 7 юни 1947 г., без неговото знание, аз бях покръстен на окръжния конгрес на Свидетелите на Йехова в Улф Пойнт. Там един християнски брат ме покани да стана пионер, или целодневен служител. Макар че сърцето ми желаеше да използувам живота си по такъв начин, аз обясних, че вуйчо ми никога не би ми позволил да отделям толкова много време за служба.
Скоро след това вуйчо ми отвори и прочете едно адресирано до мен писмо от един приятел, който ме подканяше да стана целодневен служител. По–разлютен и от стършел, вуйчо ми постави ултиматум — да престана да проповядвам, или да се махам. Този ултиматум свърши добра работа, защото аз толкова много обичах фермерството, че не бях сигурен дали щях да го напусна по свое желание. Така аз се върнах при семейството си в Минесота, а всички те вече бяха покръстени и се бяха присъединили към сбора в Детройт Лейкс.
Отначало членовете на семейството ми ме насърчаваха да започна пионерска служба, но през 1948 г. те започнаха да губят духовната си пламенност. Именно тогава тази статия „Да напреднеш до зрелост, или да се върнеш в греха — кое ще избереш?“ ми даде духовния тласък, от който се нуждаех. Тя предупреждаваше, че „непременно ще последват много печални резултати, ако ние съзнателно откажем да бъдем в крак с напредващото познание“. Статията казваше: „Не можем да си позволим да стоим на едно място и дори да се връщаме назад, но трябва да напредваме в праведността. Напредъкът, а не застоят, е най–голямото противодействие на връщането в предишното ни състояние.“
Макар че членовете на семейството ми намериха други извинения, смятам, че истинският проблем беше желанието им да забогатеят. Те можеха да видят икономическата полза от инвестирането на повече време във фермерството и по–малко време в проповядването. Вместо да бъда впримчен от желанието за богатство, аз направих план за пионерска служба. Знаех, че това няма да бъде лесно, и дори смятах, че няма да успея. Затова през 1948 г. се поставих на изпитание, като започнах пионерска служба през най–лошото време на годината — декември.
Начало на пионерската служба
Йехова благослови усилията ми. Например, един ден, когато и без студа на зимния вятър беше –27° C, аз както обикновено свидетелствувах на улицата, сменяйки често ръцете си — измръзналата слагах в джоба си, а списанията държах с другата, докато и тя измръзнеше и заслужеше реда си в джоба. Приближи се един мъж. Отбелязвайки, че наблюдава дейността ми от известно време, той попита: „Какво толкова важно нещо има в тези списания? Дайте ми тия двете, за да ги прочета.“
Междувременно успях да прозра, че общуването с моето семейство поставяше духовността ми в опасност, затова след като се обърнах с молба към Дружество „Стражева кула“, получих ново назначение в Майлс сити (Монтана). Там служех като служител на компанията, което днес се нарича председателствуващ надзорник. Аз живеех в един караван два на три метра и се издържах с работа на половин ден в една фирма за химическо чистене. Понякога бивах наеман за работата, която най–много обичах — прибирането на реколтата.
През цялото това време продължавах да чувам за влошаващото се духовно състояние на моето семейство. Накрая те, както и други от сбора в Детройт Лейкс, се обърнаха против организацията на Йехова. От 17–те вестители на Царството в сбора само 7 останаха верни. Членовете на моето семейство бяха твърдо решени да ме накарат също да напусна организацията на Йехова, така че разбрах, че имаше само един изход — да продължа да напредвам. Но как?
Стремеж към мисионерска служба
По времето на международния конгрес в Ню Йорк през 1950 г. видях програмата за завършването на мисионерите ученици от 15–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. ‘Да можех и аз да бъда сред онези, които заминават да служат на Йехова в чужди страни’ — помислих си аз.
Подадох молба и бях приет като член на 17–ия клас на Гилеад, който започна през февруари 1951 г. Училището имаше прекрасно разположение в една ферма в северната част на щата Ню Йорк. Колко ми се искаше след заниманията да работя във фермата, може би в обора при кравите, или на полето! Но Джон Бут, надзорникът на Фермата на Царството по онова време, обясни, че аз бях единственият ученик, който разбира от химическо чистене. Затова бях назначен да върша тази работа.
Гилеад не беше лесно нещо за човек, завършил само пети клас. Макар че лампите в спалните трябваше да бъдат изгасени в десет и половина вечерта, аз често оставах да уча до полунощ. Един ден един от преподавателите ме извика в кабинета си. „Карл — каза ми той, — виждам, че бележките ти не са много добри.“
‘Сега ще ми кажат, че трябва да напусна’ — помислих си аз.
Но преподавателят любещо ми даде напътствия за това как мога да използувам времето си по–добре, без да е необходимо да оставам до толкова късно. Аз попитах със страх: „Дали ставам за Гилеад?“
„Да — отговори той, — но не знам дали ще вземеш диплома.“
Аз се утешавах с думите на президента на училището Нейтан Х. Нор. По–рано той беше казал на учениците, че бележките не му правят толкова впечатление, колкото нагласата „остани на назначението си“, проявявана от мисионерите, постоянствуващи там, където са били изпратени.
Най–зле бях с испанския, но разчитах на назначение в Аляска, където студеното време беше такова, с каквото бях свикнал у дома. Освен това щях да проповядвам на английски. Можете да си представите учудването ми, когато по средата на курса получих назначение в Еквадор (Южна Америка). Да, трябваше да говоря на испански, и то точно върху горещия екватор!
Един ден служител на ФБР ме посети в Училището Гилеад. Той попита за сина на служителя на компанията, който беше напуснал нашата организация в Детройт Лейкс. Корейската война беше в разгара си и този младеж твърдял, че е проповядващ служител при Свидетелите на Йехова и следователно трябва да бъде освободен от военна служба. Аз обясних, че той вече не е един от Свидетелите на Йехова. Когато служителят се сбогува с мен, каза: „Нека вашият Бог благослови делото ви.“
По–късно научих, че този младеж бил убит в едно от първите си сражения в Корея. Какъв печален резултат за човек, който можеше да напредне до зрелост в божията организация!
Накрая, на 22 юли 1951 г. дойде нашето щастливо завършване. Разбира се, никой от моето семейство не присъствуваше, но радостта ми беше пълна, когато получих диплома поради напредъка, който бях постигнал.
Приспособяване към чуждестранния район
Като пристигнах на местоназначението си, установих, че обучението на мама наистина ми беше от полза. Готвенето, прането на ръка, както и липсата на течаща вода не бяха нищо ново за мен. Но проповядването на испански език беше! Доста време използувах напечатана проповед на испански. Трябваха ми три години, преди да мога да изнеса публичен доклад на испански, и то с използуването на обширни бележки.
Когато пристигнах в Еквадор през 1951 г., там имаше по–малко от 200 вестители на Царството. През първите 25 години работата по правенето на ученици изглеждаше много бавна. Нашите библейски учения бяха много различни от небиблейските традиции на католицизма, и особено непопулярно беше нашето придържане към библейските напътствия относно верността към брачния партньор. — Евреи 13:4.
И въпреки това успявахме да оставим при хората много библейска литература. Нашата служба в град Маха̀ла, разположен в сърцето на банановите ферми, може да послужи като пример за това. Николас Уесли и аз бяхме единствените Свидетели там, когато пристигнахме през 1956 г. Ние излизахме рано сутринта с някой от товарните камиони, които бяха използувани в работата по строежа на шосетата, които се прокарваха по онова време. След като изминавахме значително разстояние, ние слизахме и започвахме да свидетелствуваме на хората по обратния път чак до мястото, където бяхме настанени.
Един ден Ник и аз водехме специални записки, за да видим кой от двамата ще раздаде повече списания. Спомням си, че до обяд водех аз, но вечерта бяхме спрели на 114 списания всеки. Ние оставяхме стотици от нашите списания всеки месец при хората от нашите адреси за редовна доставка на списания. Шест пъти аз раздадох над хиляда списания за един месец. Помислете си само колко хора биха могли да научат истината от тези списания!
В Маха̀ла ние също имахме привилегията да построим първата Зала на Царството в Еквадор, която беше собственост на сбора. Това беше преди 35 години — през 1960 г. В тези начални години само 15 души присъствуваха на нашите събрания. Днес в Маха̀ла има 11 процъфтяващи сбора!
Посещение в Съединените щати
В края на 70–те години аз се върнах в отпуска в Съединените щати и прекарах няколко часа с брат си Франк. Той ме качи с колата си на един хълм, от който можехме да видим надалеч долината на Ред ривър. Беше прекрасно, узряващото жито се полюшваше на вятъра — едно море от натежали класове. В далечината се виждаха трите ръкава на река Шейен. Насладата от тази спокойна красота беше нарушена, когато брат ми подхвана обичайната си тема.
„Ако не беше толкова глупав да се мотаеш там, в Южна Америка, това можеше да бъде и твое!“
„Франк — прекъснах го бързо, — спри веднага.“
Той не каза нито дума повече. След няколко години той умря внезапно от удар, оставяйки след себе си три разкошни ферми в Северна Дакота с общо над 400 хектара земя, както и фермата с 260–те хектара на вуйчо ми в Монтана, която той беше наследил.
Днес всички от моето семейство вече са мъртви. Радвам се, че в Детройт Лейкс, където всички ние започнахме като Свидетели на Йехова преди много години, имам едно духовно семейство от над 90 християнски братя и сестри.
Продължавам да напредвам духовно
Последните 15 години дадоха изобилна реколта в духовната жетва тук, в Еквадор. От около 5000 вестители на Царството през 1980 г., сега ние станахме повече от 26 000. Аз пожънах благословията да помогна на над сто от тях да напреднат към покръстване.
Днес, на 80–годишна възраст, аз работя по–усилно, за да направя 30 часа месечно, отколкото работех преди, когато през 1951 г. правех по 150 часа. От 1989 г., когато научих, че имам рак на простатата, аз се възползувам от времето за възстановяване, за да чета. От тогава до днес прочетох цялата Библия от кора до кора 19 пъти, а книгата Jehovah’s Witnesses—Proclaimers of God’s Kingdom [„Свидетелите на Йехова — възвестители на божието Царство“] — 6 пъти. По този начин продължих да напредвам в духовно отношение.
Да, аз имах възможност да жъна материална изгода по полята на Съединените щати. Но възнагражденията на материалното богатство не могат изобщо да се сравняват с радостта, която изпитах от духовната реколта. Клонът тук, в Еквадор, ми съобщи, че през мисионерската си кариера съм раздал над 147 000 списания и 18 000 книги. Смятам това за духовни семена, много от които вече са покълнали; други могат тепърва да покълнат в сърцата на хората, когато четат за истините на Царството.
Не мога да си представя нищо по–добро от това да продължавам да напредвам в божия нов свят с всичките си духовни деца и с милионите други хора, които са избрали да служат на нашия Бог, Йехова. Парите няма да спасят никого в края на този зъл свят. (Притчи 11:4; Езекиил 7:19) Но плодовете на нашата духовна работа ще продължават — ако всеки един от нас продължава да напредва към зрелост.
[Снимка на страница 24]
Готов за пионерска служба в Майлс сити (Монтана) през 1949 г.
[Снимка на страница 24]
Закупуване на вода за нашия мисионерски дом, 1952 г.
[Снимка на страница 25]
Проповядване в Маха̀ла, 1957 г.
[Снимка на страница 25]
Откакто се разболях през 1989 г., аз прочетох Библията от кора до кора 19 пъти