Никакво оттегляне за почивка!
„НИКАКВО ОТТЕГЛЯНЕ ЗА ПОЧИВКА“ е настроението, което забелязваш, когато посетиш един необикновен дом в Токио (Япония). В него живеят членовете на едно семейство, съставено от 22–ма мъже и жени, на средна възраст 70 години. Те са свързани не от кръвни връзки, а от един общ интерес — мисионерската служба. Те са постоянствували в целодневната проповедна дейност общо 1026 години! Тримата най–възрастни члена са родени през 1910 г. Седем души са започнали своята целодневна служба още в юношеска възраст. Девет души са свидетели на растежа на дейността по проповядването на Царството в Япония още от самото ѝ начало след Втората световна война. — Исаия 60:22.
Но тази шестетажна сграда, в която се помещавал преди клонът на „Стражева кула“, е място на насърчение, особено заради духа — преобладаващата нагласа — на мисионерите, които живеят в нея. Въпреки че повечето от тях изпитват физически ограничения, свързани с възрастта и недоброто здраве, никой от тези духовни воини не се кани да се отказва. Японските Свидетели направиха основен ремонт на сградата за тях, осигурявайки Зала на Царството в приземния етаж, както и асансьор.
Какво ги прави щастливи
Тъй като са били на своето назначение толкова години, тези мисионери чувствуват, че това е техният дом. „Когато отидох в Австралия за областния конгрес миналото лято — казва една от най–възрастните сестри от семейството, — бях готова да си дойда в къщи само след две седмици!“ Те обичат хората, на които служат, и са култивирали дълбока привързаност към тях. Всички мисионери ценят високо писмата и телефонните разговори, които им припомнят за дейността през изминалите години.
Това е резултатът от една усърдна служба. Подтикнати от любов към Йехова, мисионерите са проповядвали божието Слово неотложно при най–различни обстоятелства. (Сравни 2 Тимотей 4:2.) „Ние се научихме да бъдем радостни именно защото служим на Йехова — казва Вира Макей, която служи в Япония от 37 години. — Дори и никой да не отвори вратата, ние сме там, за да свидетелствуваме за Йехова.“
Дванадесет от тези мисионери никога не са се женили, но са щастливи, че могат да служат на Господаря без отвличане на вниманието. (1 Коринтяни 7:35) Гладис Грегъри, която служи като мисионерка 43 години, е една от тях. Тя казва: „За да имам по–голяма свобода за службата на Йехова, започнах работата на пионер, по–късно отидох в Гилеад [Библейско училище Гилеад на „Стражева кула“] и след това започнах мисионерската работа. Без да съм давала някакъв обет за тази цел, аз останах неомъжена, и като много други Свидетели, никога не съм съжалявала за това.“
Готовност да се приспособят
Макар че някои хора стават много упорити, когато остареят, мисионерите са готови да се приспособяват. Лоуис Дайър, Моли Харън и Лина и Маргрит Винтелър живели в по–малък мисионерски дом в един жилищен квартал на Токио. Те живеели там над 20 години и се привързали към хората в тази област. В своите райони сестрите Винтелър имали адресите на 40 души за редовна доставка на списания, а Моли и Лоуис — на 74 души. Но Дружеството ги поканило да се преместят в шестетажния мисионерски дом в центъра на Токио. „В началото бях унила и не бях щастлива“ — признава Лина. Но както винаги те се приспособили към новото си назначение. Как се чувствуват сега? „Много съм щастлива — отговаря Лина. — Сега двама братя от Бетел са тук, за да готвят за нас и да чистят дома. Ние се радваме на добри грижи.“ Всички са съгласни с Лоуис, която казва: „Любещите грижи, които организацията на Йехова полага за нас, ни помагат да постоянствуваме.“
Норин Томпсън също се приспособила към новите обстоятелства. Петнадесет години — казва тя — имах привилегията да придружавам съпруга си [родом от Нова Зеландия] в работата на областен надзорник, когато цялата Япония беше само една област.“ Обаче здравословното състояние на нейния съпруг се влошило, и тя трябвало да преодолее най–голямото изпитание в живота си — неговата смърт преди 18 години. „По онова време — казва тя — онова, което ми помогна да продължа мисионерската работа, беше любовта, проявена от братята от цяла Япония, както и молитвата, и заетостта в службата.“
Издържане при здравословни проблеми
„Повечето имат някакъв проблем със здравето, но са бодри, и тяхното желание да служат е едно изключително качество“ — казва Алберт Пастор, надзорникът на мисионерския дом. Един лекар и съпругата му, която е медицинска сестра, са назначени в дома да се грижат за мисионерите.
Един ден, преди около три години, Елзи Танигауа, възпитаничка на 11–ия клас на Училището Гилеад, внезапно загубила зрението на лявото си око. Четири месеца по–късно дясното ѝ око също било засегнато. „Понякога малко се отчайвам, че не мога да служа, както преди. Но с всички милостиви мерки, осигурени от Дружеството, и с любещата помощ на партньорката ми и другите, аз продължих да намирам радост в службата на Йехова“ — казва Елзи.
Шиничи Тохара и съпругата му Масако, които са съученици на Елзи от Гилеад, са били изправени пред много изпитания във връзка със здравето си през изминалите няколко години. За Шиничи, един способен докладчик, е голямо предизвикателство да не може да вижда своите бележки заради отслабналото си зрение. Макар че е прекарал две операции през последните години — едната по–сериозна, а другата — по–лека, очите му сияят, когато разказва за един 90–годишен изучаващ Библията, на когото сега помага.
Независимо че имат „трън в плътта“, тези мисионери гледат на своите слабости, както гледал на тях апостол Павел, който казал: „Когато съм немощен, тогава съм силен.“ (2 Коринтяни 12:7–10) И те наистина са силни! Всеки ден в седем часа те са готови за сутрешното поклонение. След закуска, онези, на които физическите възможности позволяват да излизат, тръгват на проповедна служба през ранните сутрешни часове.
Ричард и Мъртъл Широма са сред онези, които редовно излизат на служба. През 1978 г. Мъртъл преживяла няколко удара, причинени от началото от артериосклероза на мозъка, но тя придружавала своя съпруг в работата на пътуващ надзорник до ноември 1987 г. Сега Ричард, който е на 70 години, помага на Мъртъл да прави всичко. Той става от сън в 5 часа сутринта, изважда я от леглото, измива я, облича я, гримира я и я нахранва. След това я извежда в нейната инвалидна количка за проповедна служба всяка сутрин, като ходят от къща на къща за около един час и после свидетелствуват на хората по автобусните спирки. Мъртъл вече не е в състояние да говори, но последните думи, които тя изрекла, били „Дендо, дендо“, което на японски означава „Проповядване, проповядване“.
Тяхната дъщеря Сандра Сумида се преместила в мисионерския дом, за да им помага. Неотдавна Сандра загубила своя скъп съпруг, който починал от сърдечен инфаркт. Тя е признателна за милата уредба на Дружество „Стражева кула“ относно назначаването ѝ обратно в Япония от Гуам, където служела като мисионерка със своя съпруг. „Винаги чувствувах, че не помагам много на родителите си, защото съм в Гуам — казва тя. — Сестра ми Джоан се грижеше за тях в този дом. Затова, когато се откри възможност за това, аз се зарадвах. Като се чувствувам необходима тук, се лекувам от внезапната смърт на моя съпруг.“
Все още най–важната грижа
Макар че чувствуват действието на напредналата възраст, мисионерите отказват да изоставят своя мисионерски дух. (Псалм 90:10; Римляни 5:12) Джери и Йоши Тома, които били измежду първите възпитаници на Гилеад, дошли в Япония, още излизат в търговския район в центъра Шибуя. „Когато пристигнахме в двуетажната сграда, която стоеше тук през 1949 г., ние започнахме да ходим от барака на барака. Сега Токио се превърна в метрополис. Ние сме стари и не можем да вършим толкова много, колкото сме свикнали. Но когато се приберем от служба, сме много освежени“ — казва Йоши.
Лилиан Самсън е мисионерка в Япония 40 години и много се радва на своята служба. „Сега помагам на една 80–годишна жена, която изучаваше с моята партньорка Аделайн Нако, която се върна на Хавайските острови, за да се грижи за болната си майка. Неотдавна жената стана вестител на Царството, след като преодоля проблема с поклонението към предците. Тя отишла в храма и казала на жената на свещеника, ‘Аз се обърнах към християнството!’“ Имайки такава радост в своя живот, Лилиан никога не е съжалявала за деня, когато — на 19 години — напуснала светската си работа и започнала пионерска служба.
Рут Улрих и Марта Хес, партньорки в мисионерската служба вече над 45 години, са излизали от този мисионерски дом, за да отидат на проповядване 35 години наред. Те имат добро положение в района си. Веднъж един окръжен надзорник попитал Марта: „Ще ми дадеш ли назаем своето лице, когато отивам от врата на врата?“ Хората познавали Марта и сами протягали ръце за списанията, докато на окръжния надзорник му било трудно да започва разговори.
Рут посещава една жена от своите адреси за редовна доставка на списания, която не е в състояние да чете поради здравословни проблеми. Въпреки това жената продължава да получава списанията и дори приела книгата Mankind’s Search for God [„Човечеството в търсене на Бога“]. Рут се чудела дали трябва да продължава да оставя списанията, след като изглеждало, че никой не четял литературата. Но един ден съпругът на жената се обърнал към Рут с книгата „Човечеството в търсене на Бога“ в ръка и казал: „Това е чудесна книга! Прочетох я два пъти от кора до кора.“ Рут започнала библейско изучаване с него и неговата съпруга.
Този мисионерски дом сам привлича заинтересуваните хора. Една вечер един млад мъж дошъл в дома и казал: „Разбрах, че ако дойда тук, мога да получа помощ да науча Библията.“ Започнато било библейско изучаване с него. Като готвач в един китайски ресторант, той работел с една жена, която била изключена от много години. Списанията, които били оставени, когато един вестител посетил ресторанта, попаднали в кухнята. Младият готвач ги харесал и започнал да задава въпроси на бившата Свидетелка. Като не могла да му отговори, тя му казала да посети мисионерския дом. Той сега служи като помощник–служител и пионер. След време изключената жена била възстановена в сбора и в крайна сметка станала редовна пионерка.
Всички мисионери в дома са признателни за онова, което Йехова е направил за тях. Те дошли от Австралия, Канада, Хавайските острови, Швейцария и Съединените щати, и 11 от тях били от 11–ия клас или от предишните класове на мисионерското училище Гилеад. Те са видели напредъка на работата на Царството в Япония и споделят чувствата на цар Давид, който казал: „Млад бях, ето, остарях, но не съм видял праведният оставен, нито потомството му да проси хляб.“ (Псалм 37:25) С признателност за любещата грижа на Бога, тези мисионери са решени да не се оттеглят за почивка, а да продължават напред в службата на Йехова.