В помощ на своите по вяра в Босна
СВИДЕТЕЛИТЕ НА ЙЕХОВА не вземат участие в политически конфликти. (Йоан 17:16) Но тъй като следват съвета на Павел да правят добро „най–вече на своите по вяра“, те с готовност осигуряват помощ на своите събратя християни в съсипваните от войни райони. (Галатяни 6:10) Със започването на зимата през 1993–1994 г., Свидетели от Австрия и Хърватско с риск за живота си се притекоха на помощ на своите по вяра в Босна. Ето какво разказват те.
От март до октомври 1993 г. не беше възможно да бъдат изпратени помощи за Босна. Но в началото на октомври властите дадоха да се разбере, че навярно ще може да се транспортират пратки с помощи. Все пак това щеше да е опасно начинание, тъй като по всички фронтове на Босна се водеха тежки боеве.
Въпреки това във вторник, на 26 октомври 1993 г., нашите камиони напуснаха Виена, натоварени с 16 тона храни и дърва за огрев за събратята ни християни в Босна. За да ни разпознаят по–лесно, ние носехме на гърдите си своите делегатски карти от областния конгрес.
Когато стигнахме до границата между Хърватско и Босна, бяхме ескортирани до една военна база, където нашите камиони бяха старателно претърсени. Отказаха на молбата ни да пътуваме през сръбска територия. Преминаване ни беше разрешено само през централна Босна — точно през зоната на бойните действия!
Напразни усилия?
Ескортирани от военните, ние се придвижвахме от един контролно–пропусквателен пункт до друг, чувайки оглушителна стрелба на танкове и артилерия. През нощта пътувахме през гората, придружавани от два танка и джип. Нашите камиони бавно пълзяха през самата фронтова линия! Всичко мина добре до сутринта, когато започнаха да стрелят над главите ни и трябваше да се прикрием зад един хълм. След малко стрелбата престана и ние продължихме пътя си.
Когато стигнахме до един военен лагер, командирът на лагера ни попита кои сме и какво искаме.
— Вашето начинание е обречено на провал — каза той, след като му обяснихме каква е целта ни. — След като излезете от лагера нямате шанс да се придвижите дори на няколко метра. В тази страна има прекалено много глад, хората ще ви нападнат и ще ограбят вашите помощи.
Той настойчиво ни посъветва да обръщаме и да се върнем назад.
Дали нашите усилия наистина бяха „обречени на провал“? Дали наистина бяха напразни очакванията ни, че бихме могли да пропътуваме тези съсипвани от боеве и поразени от глад райони и въпреки това да запазим нашия товар и живота си? Трябваше да вземем важно решение. Вече чухме артилерийската стрелба и оглушителните бомбени експлозии. През нощта, която прекарахме с войниците, ние забелязахме, че те бяха готови за сериозна битка. Носеха непробиваеми от куршум жилетки и бяха тежко въоръжени. Дори готвачът беше с автомат на гърба. А ние бяхме по ризи и носехме вратовръзки и делегатски карти! Дали беше разумно да продължим?
Пристигаме в Травник
Изглежда единствената ни надежда беше да преговаряме с представители на третата група, участничка във войната. На следващата сутрин попитахме една млада жена дали знае къде можем да намерим щабния лагер на тази група.
— Не е далече — каза тя. — Продължете направо през гората и ще намерите една сграда, която преди беше болница.
Ние нетърпеливо се застягахме за тръгване. Войниците се чудеха как се осмеляваме да напуснем лагера невъоръжени.
Бившата болница беше в развалини, но там имаше един офицер. Той се съгласи да ни помогне, като ни посъветва първо да говорим с неговия командир. Качи ни в очуканата си кола и подкара с висока скорост покрай фронтовата линия. Спряхме пред една сграда, където командирът ни прие в една тъмна стая.
— Миналата нощ щяхме да открием огън по вас — каза той. — Какво искате?
— Ние сме Свидетели на Йехова и искаме да закараме помощи на нашите братя.
Той беше доста изненадан — и впечатлен — тъй като вече от седмици никакъв конвой с помощи не се беше осмелявал да навлезе в Босна. След като бяхме внимателно претърсени, ние получихме писмено разрешение. Предишната нощ си мислехме, че няма да можем да продължим пътуването си, а сега можехме да пътуваме дори без ескорт!
Карахме през гората, преминавайки през контролно–пропусквателните пунктове, като понякога се движехме и покрай фронтовата линия. Въпреки опасността, пристигнахме здрави и читави в Травник. Един войник, който разбра за пристигането ни, се завтече към къщата, където се бяха събрали нашите братя. „Вашите хора дойдоха с камиони!“ — извика той. Можете да си представите как се зарадваха те. Ние внесохме храната в къщата, разменихме си няколко думи, но след това трябваше да продължим. Вече притъмняваше, а ни очакваше опасен 32–километров преход.
Продължаваме към Зеница
Една ескортираща кола ни поведе с висока скорост през гората. Някои казаха, че никога няма да успеем да стигнем до Зеница, но ние успяхме. Градът явно беше обгърнат от мрачна и унила атмосфера. По пътя нямаше нито светлини, нито коли. Зеница беше обсадена от всички страни, което беше довело до голям глад и отчаяние.
Както карахме по улицата, ние видяхме смайваща гледка — две християнски сестри свидетелствуваха! Научихме, че на тяхното събрание предния ден било решено братята да отидат в гората да търсят храна, тъй като запасите били изчерпани. Бяхме пристигнали точно навреме! Разтоварихме единия от камионите в четири часа сутринта, докато още нямаше никой на улицата.
На другия ден отидохме при един генерал, който беше доста изненадан, че сме успели да стигнем до Зеница. Сега ние се интересувахме как можем да пътуваме до следващата си цел — Сараево.
— От месеци насам никой не се е осмелил да влезе там с камион — каза генералът. Той накрая ни даде разрешително да пътуваме през планините. — Но да знаете, че няма да е лесно — предупреди ни той. — Не съм сигурен дали вашите камиони са достатъчно здрави за това.
Генералът не преувеличаваше. Когато бяхме само на 40 километра от Сараево, трябваше да направим отклонение от 140 километра през горите! Никога няма да забравим прехода от Зеница през Сараево до Ябланица, който продължи три дни и две нощи, често със скорост едва пет километра в час. „Пътят“ всъщност представляваше онова, което бяха утъпкали бронираните превозни средства. Карахме през застрашителни камъни и дупки. Често трябваше да се движим без светлини, а на два пъти нашите камиони за малко не се хлъзнаха надолу по опасните планински стръмнини. Един военен камион, който следваше нашия конвой, включи само за момент фаровете и незабавно откриха стрелба по него. Имаше случаи, когато трябваше да поправяме разрушени мостове или да лепим спукани гуми.
Щом стигнахме до покрайнините на Сараево, ние поискахме да говорим с командуващия генерал. Докато чакахме, видяхме един камион на улицата, който караше десет трупа и чувал, пълен с човешки глави; войниците водеха преговори по предаването на труповете — една неприятна гледка, която ни накара да закопнеем за деня, когато войните ще бъдат прекратени — Исаия 2:4.
В 10 ч. сутринта на един от нас най–сетне беше разрешена аудиенция при генерала и неговите висши офицери в една тъмна стая, осветена само от една свещ.
— Кои сте вие? — попита генералът.
— Ние сме Свидетели на Йехова. Искаме да закараме храна на нашите събратя Свидетели в Сараево.
— Знаете ли, че в Сараево има много Свидетели на Йехова?
— Да, и затова сме тук.
Тогава генералът спомена името на един Свидетел.
— Познавате ли го?
— Да, той е наш приятел.
— Той е и мой приятел — каза генералът. — Бяхме съученици с него. Откакто стана Свидетел, аз го ценя дори още повече. Той направи много за вас. Моля ви, разкажете ни повече за Свидетелите на Йехова.
Последва едночасов разговор, след който бяха раздадени над дузина списания и брошури. След като имахме втора среща с него, генералът се съгласи да предприеме специални постъпки, за да може помощите да бъдат предадени на сараевските братя.
Това не беше леко начинание. Около 30 души, някои от които не бяха Свидетели, пренасяха пакети с тегло около 27 килограма всеки. Две нощи те се трудиха усилно от 8 ч. вечерта до 5 ч. сутринта — общо 18 ча̀са. Един старейшина разказа, как съседите му били толкова смаяни от положените усилия във връзка с помощите, че паднали на колене заедно с братята и благодарили на Йехова! Разбира се, те също получили известно количество храна.
Представете си радостта на нашите братя, когато те получиха около 11 000 кг помощи! А положението наистина беше отчайващо. Тук един килограм брашно струваше между 450 и 1000 германски марки (от 300 до 660 щатски долара). Чувал дърва струваше около 400 марки (260 долара), а литър дизелово гориво — 30 марки (20 долара).
Сега сякаш бяхме възнаградени за всяка опасност, която срещнахме по пътя. Ние с удоволствие наблюдавахме как се радват нашите братя, получавайки тези помощи. За тях — а и за нас — това беше незабравимо преживяване. Но сега трябваше вече да започваме да мислим за трудната задача по завръщането ни у дома.
Завръщането
— Как можем да се върнем обратно? — попитахме ние генерала.
— По същия път, по който сте дошли — отвърна той.
Бяхме изтощени, нямахме достатъчно гориво, нямахме и резервни гуми. Заваля дъжд, и нямаше да можем да пътуваме през калта. Попитахме генерала дали не бихме могли да пътуваме на юг.
— Там се водят усилени боеве — каза той. — Дори мишка не може да премине оттам.
След малко, обаче, той размисли.
— Опитайте — каза той. — В края на краищата, нали успяхте да дойдете дотук!
Трябваше да оставим единия от камионите и да разпределим горивото му между другите три камиона. Напуснахме Сараево в полунощ и отново поехме през гората. Обратното ни пътуване не мина без проблеми. Натъкнахме се на един преобърнат на една страна военен камион, препречващ частично моста, по който трябваше да преминем. Видяхме, че ако бихме могли да свалим само едно от колелата му, щеше да се освободи достатъчно място, за да минем.
Ние помолихме един въоръжен войник:
— Може ли да свалим колелото и после да го поставим отново, след като преминем моста?
— Ако само пипнете това колело, ще създадете работа на автомата ми! — отговори войникът, насочвайки оръжието си.
Решихме, че ще е по–добре да направим кафе и да предложим и на войника една чашка. Поговорихме си с него няколко часа, разказахме му за международните конгреси през 1991 г., подобни на конгреса, който беше проведен в Загреб. След това той омекна и ни позволи да свалим колелото.
В Ябланица един от нас каза на тамошния командуващ по какъв маршрут искаме да минем. Той не можеше да повярва на ушите си:
— Искате да минете през долината на Неретва?!
И не е чудно, че се обезпокои. Хълмовете около долината на Неретва са под контрола на различни армии. Те постоянно се обстрелват една друга. По протежение на близо 16 км пътят крие коварни опасности.
— Така стоят нещата — каза генералът, — и вие въпреки това искате да минете?
След като помисли, генералът каза, че бихме могли да тръгнем — обаче само ако сме придружени от официални пълномощници. Но тези пълномощници нямаха желание да идват с нас! Накрая помолихме те само да се свържат с другата страна и да съобщят за преминаването ни. Решихме да преминем без ескорт на следващата сутрин.
Написахме с големи букви на нашите камиони, че карат хуманитарна помощ. След като казахме молитва, ние тръгнахме през долината. Уговорихме се, че ако започнат да стрелят, няма да увеличаваме скоростта, за да не предизвикваме подозрение.
Преминахме по моста на другия бряг на реката и продължихме през следващата долина, подминавайки трупове на животни и унищожени камиони и танкове. Внезапно на пътя забелязахме полеви мини, които правеха невъзможно преминаването ни. Започнахме да натискаме клаксона, докато двама войници надникнаха иззад една скала.
— Кои сте вие? Какво искате? — попитаха те.
След като обяснихме кои сме, ние ги попитахме дали биха освободили шосето, и те се съгласиха. Най–сетне стигнахме до другата страна. Войниците там се смаяха като ни видяха. Те излязоха бавно от своите прикрития, приближавайки се към камиона с насочени право към нас автомати. Ние им показахме разрешителните си, заедно с номерата на камионите, които бяхме свалили от съображения за сигурност, докато карахме през военната зона.
— Никой тук не ви очакваше — каза един от войниците. — Как успяхте да се промъкнете?
Въпреки че бяхме помолили за това, никой не беше информирал хората на тези предни постове за нашето идване! Офицерът продължи:
— Бяхме заредили автоматите и се готвехме вече да стреляме.
Ние попитахме защо не са стреляли.
— Нямам представа — отговори войникът. — Сигурно такава ви е била съдбата. Когато ви наблюдавахме през биноклите, видяхме надписа „Хуманитарна помощ“ и не знаехме какво да правим с вас. И така, вие успяхте.
По–късно ние отправихме гореща молитва на благодарност към Йехова за неговата защита.
Въпреки тежките условия, в които се намират, духът на нашите босненски братя и сестри е въодушевяващ. Те си споделят материалните притежания, разменят си и много думи на вяра и насърчение. В Зеница има 40 активни Свидетели, включително двама специални пионери, 11 помощни пионери и 14 новопокръстени вестители. А 65–те Свидетели, заедно с 4–те помощни пионери, които все още са в град Сараево, водят 134 библейски изучавания. Свидетелите прекарват средно 20 часа всеки месец, говорейки на другите хора за добрата новина на божието Царство.
Наистина, Свидетелите на Йехова съставляват едно целосветско семейство от свои по вяра. Те с готовност рискуват живота си, за да направят добро на хората, които са свързани с тях във вярата — дори на онези, които никога не са срещали преди. Защо? Защото ги обичат. Исус Христос казал: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си.“ (Йоан 13:35) Несъмнено, това е така и с нашите събратя по вяра в Босна.
[Карта/Снимки на страница 24]
(За изцяло композиран текст виж публикацията)
Адриатическо море
АВСТРИЯ
СЛОВЕНИЯ
УНГАРИЯ
ХЪРВАТСКО
БОСНА
Травник
Зеница
Сараево
СЪРБИЯ
[Снимки]
Откарване на помощи за Босна и Херцеговина
[Снимка на страница 26]
Промъквайки се покрай преобърнатия камион