Какво се случи с властта?

МИСЛЕЩИТЕ хора разбират нуждата от власт. Без някаква структура на власт човешкото общество бързо ще стане хаотично. Затова един класически френски учебник по конституционно право казва: „Във всяка човешка група могат да се намерят две категории хора: тези, които командуват, и тези, които се подчиняват; тези, които издават заповеди, и тези, които ги изпълняват; лидери и членове, управляващи и управлявани . . . Наличието на власт може да бъде наблюдавано във всяко човешко общество.“a

Обаче отношението към властта се промени от Втората световна война насам и по–специално след 60–те години. Разглеждайки този период, френската Encyclopædia Universalis [„Енциклопедия Универсалис“] говори за „антийерархична и противовластна криза“. Такава криза не е изненада за изследователите на Библията. Апостол Павел предсказал: „Помни, последният период на този свят ще бъде време на вълнения! Хората няма да обичат нищо, освен себе си и парите; те ще бъдат самохвалковци, високомерни и хулители; непокорни на родителите . . . ; те ще бъдат неумолими в своите омрази, . . . невъздържани и свирепи, . . . изпълнени със самомнителност. Те ще обичат своите удоволствия повече от своя Бог.“ — 2 Тимотей 3:1–4, The Revised English Bible [„Ревизирана английска Библия“].

Властта в криза

Това пророчество описва добре нашето време и нашия век. Към властта се отправят предизвикателства на всички нива — в семейството, в училището, в университета, в бизнеса, в местното и национално управление. Сексуалната революция, вулгарната рапмузика, студентските демонстрации, произволните стачки, гражданското неподчинение и актовете на тероризъм са белези на пропадане на уважението към властта.

На един симпозиум, организиран в Париж от Френския институт за политическа наука и от парижкият всекидневник „Льо Монд“, професор Ив Мани заявил: „Властта може да съществува само ако е поддържана от законността.“ Една от причините за днешната криза на властта е, че мнозина се съмняват в легитимността на онези, които са на власт. Тоест, те подлагат на съмнение правото им да са на власт. Едно допитване до общественото мнение разкрило, че в началото на 80–те години 9 процента от населението на Съединените Щати, 10 процента в Австралия, 24 процента във Великобритания, 26 процента във Франция и 41 процента в Индия смятат своето правителство за нелегитимно.

Човешкото търсене на легитимна власт

Според Библията, първоначално човекът бил под пряката власт на Бога. (Битие 1:27, 28; 2:16, 17) Но твърде рано хората поискали морална независимост от своя Създател. (Битие 3:1–6) Отхвърлили теокрацията, или управлението на Бога, те трябвало да намерят други системи на власт. (Еклисиаст 8:9) Някои налагали властта си чрез сила. За тях правото било на силния. Стигало да бъдат достатъчно силни, за да наложат своята воля. Повечето властниците обаче изпитвали необходимостта да узаконят правото си да управляват.

От най–ранни времена много владетели са правели това, като казвали, че са богове, или че са получили властта от боговете. Това е митичната идея за „свещеното царуване“, поддържана от ранните владетели на Месопотамия и от фараоните в древния Египет.

Александър Велики, гръцките царе, които били негови приемници, и много от римските императори също твърдели, че са богове, и дори изисквали да им се покланят. Системите под управлението на такива владетели били известни като „владетелски култове“ и тяхната цел била да заздравят властта на владетеля върху една смесица от покорени народи. Отказът за поклонение на владетеля се приемал като действие срещу държавата. В книгата The Legacy of Rome [„Наследството на Рим“], професор Ърнест Баркър писал: „Обожествяването на [римския] император и верността, която той получавал въз основа на своята божественост, очевидно са основата, или във всеки случай спойката, на империята.

Това останало в сила дори след като „християнството“ било узаконено от император Константин (управлявал през 306–337 г. от н.е.) и по–късно било прието като държавна религия на Римската империя от император Теодосий І (управлявал през 379–395 г. от н.е.). Някои от „християнските“ императори получавали поклонение като богове чак до пети век от н.е.

„Две сили“, „два меча“

След като папството станало по–силно, проблемите между църквата и държавата се изострили. Затова, в края на пети век от н.е., папа Геласиус І формулирал принципа на „двете сили“: свещената власт на папите, съществуваща съвместно с монархическата власт на царете, като царете са подчинени на папите. Този принцип по–късно се развил в доктрината за „двата меча“: „Духовния меч папите запазили за себе си, като светския предоставяли на владетелите–миряни, които обаче трябвало да използуват светския меч според напътствията на папите.“ (The New Encyclopædia Britannica [„Нова енциклопедия Британика“]) Въз основа на тази доктрина, през Средновековието католическата Църква си присвоила правото да коронясва императори и царе, за да узакони тяхната власт, продължавайки по този начин древния мит за „свещеното царуване“.

Това обаче не трябва да се бърка с божественото право на царете, развило се по–късно с цел да освободи политическите владетели от подчинението на папството. Теорията за божественото право твърди, че царете приемат своята власт да управляват директно от Бога, а не чрез папата в Рим. New Catholic Encyclopedia [„Нова католическа енциклопедия“] твърди: „По времето, когато папата упражнявал всемирна духовна и дори светска власт над държавните глави, идеята за божественото право дала на царете на отделните народи възможност да оправдаят своята власт като равна по божественост с тази на папата.“b

Митът за властта на народа

С времето хората предложили други източници на власт. Един от тях била властта на народа. Много хора смятат, че тази идея се е зародила в Гърция. Древногръцката демокрация обаче била практикувана само в няколко градове–държави, и дори в тях гласували само гражданите от мъжки пол. Жените, робите и живеещите там чужденци — които представлявали около половината до четири пети от населението — нямали глас. Това едва ли било власт на народа!

Кой подкрепял идеята за власт на народа? Изненадващ факт, но тя била представена през Средновековието от римо–католически теолози. През 13 век, Тома Аквински твърдял, че след като властта била създадена от Бога, тя била дадена на народа. Тази идея се харесала на всички. „Нова католическа енциклопедия“ казва: „Идеята за народа като източник на власт била подкрепена от огромното мнозинство католически теолози през 17 век.“

Защо теолозите от една църква, в която народът изобщо нямал глас при избора на папи, епископи или свещеници, ще подкрепят идеята за власт на народа? Защото някои от европейските царе ставали все по–неспокойни под папската власт. Теорията за властта на народа давала на папата силата да свали от престола някой император или монарх, ако това изглеждало необходимо. Историците Уил и Ариел Дюран пишат: „Защитниците на властта на народа включвали много йезуити, които видели в този възглед средство за отслабване на кралската власт като противопоставяща се на папската. Ако властта на царете — твърдял кардинал Белармин — произтича от народа, и следователно е подчинена на него, тогава тя е явно подчинена на властта на папите . . . Луис Молина, един испански йезуит, направил извода, че като източник на светската власт народът може справедливо — но чрез порядъчна процедура — да свали един несправедлив цар.“

„Порядъчната процедура“ разбира се ще бъде дирижирана от папата. В потвърждение на това, френската католическа Histoire Universelle de l’Eglise Catholique [„Световна история на католическата църква“], цитира Biographie universelle [„Всеобща биография“] която твърди: „Белармин . . . учи като обща католическа доктрина, че принцовете получават своята власт чрез избора на народа, и че народът може да упражни това право само под влиянието на папата.“ (Курсивът наш.) По такъв начин властта на народа станала инструмент, който папата можел да използува, за да влияе върху избора на владетели, и ако е необходимо, да ги сваля от власт. В по–нови времена, това позволява на католическата йерархия да влияе на избирателите–католици в изборните демокрации.

В съвременните демокрации легитимността на правителството се основава на така нареченото „съгласие на управляваните“. Но само в най–добрия случай това е „съгласие на мнозинството“, и поради апатията на избирателите и политическите машинации, това „мнозинство“ в действителност често е една малка част от населението. Днес, „съгласие на управляваните“ често означава малко повече от „примиреност, или безропотност на управляваните“.

Митът за националната власт

Митът за свещеното царуване, подкрепян от първите папи, се стоварил върху папството, когато се видоизменил в божественото право на царете. Подобно на това, и теорията за властта на народа като бумеранг се стоварила върху католическата църква. През 17–и и 18–и век светски философи, като англичаните Томас Хобс и Джон Лок, и французинът Жан–Жак Русо, разсъждавали върху идеята за властта на народа. Те разработили версии на теорията за „социалния договор“ между управляващи и управлявани. Техните принципи били основани не на теологията, но на „природния закон“, и това схващане достигнало своята кулминация в идеи, които сериозно навредили на католическата църква и папството.

Скоро след смъртта на Русо избухнала Френската революция. Тази революция премахнала определени идеи за легитимността, но създала една нова — идеята за националната власт. „Нова енциклопедия Британика“ коментира: „Французите отхвърлили божественото право на царете, господството на аристокрацията, привилегиите на Римо–католическата църква.“ Но — казва „Британика“ — „революцията доведе новото изобретение — нацията–държава, до неговата зрялост.“ Революционерите се нуждаели от това ново „изобретение“. Защо?

Защото под системата, която защитавал Русо, всички граждани щели да имат равен глас при избора на владетели. Това щяло да има за резултат една демокрация, основана на всеобщо избирателно право — нещо, което лидерите на френската революция не одобрявали. Професор Дюверже обяснява: „Именно за да избегнат този резултат, смятан за нежелан, от 1789 до 1791 г. буржоата от Учредителното събрание създали теорията за националната власт. Те отъждествили народа с ‘Нацията’, която разглеждали като една реална цялост, съществуваща отделно от съставните си части. Самата ‘Нация’, чрез своите представители, е упълномощена да притежава властта . . . Макар и демократична на външен вид, всъщност доктрината за властта на нацията изобщо не е демократична, защото може да бъде използувана, за да оправдае практически всяка форма на управление, особено едноличната власт.“ (Курсивът негов.)

Човешките усилия — един провал

Приемането на нацията–държава като легитимен източник на власт довело до национализъм. „Нова енциклопедия Британика“ твърди: „Често за национализма се смята, че е много стар; понякога той погрешно се разглежда като постоянен фактор в политическото поведение. В действителност американската и френската революции могат да бъдат разгледани като първите му силни проявления.“ След тези революции национализмът се разпростря навсякъде из двете Америки, Европа, Африка и Азия. В името на национализма бяха узаконени жестоки войни.

Британският историк Арнолд Тойнби пише: „Националният дух е киселият фермент в младото вино на демокрацията, наляно в старите бутилки на племенния шовинизъм . . . Този странен компромис между демокрацията и племенния шовинизъм оказва далеч по–силно влияние в практическата политика на нашия съвременен западен свят, отколкото самата демокрация.“ Национализмът не доведе до един мирен свят. Тойнби казва: „След възможно най–кратка пауза, религиозните войни били последвани от националните войни, а в нашия съвременен западен свят духът на религиозен фанатизъм и духът на национален фанатизъм се проявяват като една и съща жестока ярост.“

Посредством митовете за „свещеното царуване“, „божественото право на царете“, „властта на народа“ и „властта на нацията“ владетелите са се опитвали да узаконят своята власт над събратята си човеци. Но след като разглежда историята на човешките владетели, един християнин не може да направи нищо друго освен да сподели мисълта, изразена от Соломон: „Човек властвува над човека за негова повреда.“ — Еклисиаст 8:9.

Вместо да се покланят на политическата държава, християните се покланят на Бога и признават него за законен източник на цялата власт. Те са съгласни с псалмиста Давид, който казал: „Твое, Яхве, е величието, силата, великолепието, дължината на дните и славата, всичко на небето и на земята е твое. Твоя е властта, Яхве; ти си възвеличен, най–висш над всичко.“ (1 Летописи 29:11, The New Jerusalem Bible [„Нова Йерусалимска Библия“]) Да, поради почитта си към Бога, християните показват уместно уважение към властта, и в светските, и в духовните сфери. Как точно и защо те могат да правят това с радост ще бъде изследвано в следващите две статии.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 15]

Католическата църква си присвоила властта да коронясва императори и царе

[Източник]

Ръкополагането на Карл Велики: Bibliothèque Nationale, Paris