Те ни дадоха пример

РАЗКАЗАНО ОТ КРЕЙГ ЗАНКЪР

Осем години моята съпруга Гейл и аз сме пионери — целодневни служители от Свидетелите на Йехова. През последните шест години служим сред аборигенското население в слабо населените места на Австралия. Ние просто следваме прекрасния пример, даден ни от моите родители и от родителите на майка ми.

НЕКА най–напред ви разкажа за родителите на майка ми. Ние винаги ги наричахме с обич ‘опа’ и ‘ома’ — холандските думи за ‘дядо’ и ‘баба’. Дядо ми Чарлс Харис все още служи пламенно в Мелбърн, където живее вече почти 50 години.

Научаване на библейските истини

Опа се родил в малък град в Тасмания, островния щат на Австралия. През 1924 година, когато бил на 14 години, неговият баща купил на търг моряшки сандък. При отварянето му се оказало, че той е истинска съкровищница в духовен смисъл, тъй като съдържал комплект книги, написани от първия президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“ — Чарлс Тейз Ръсел.

Изглежда бащата на Опа не бил особено заинтересуван от книгите, но Опа започнал да ги чете и веднага разбрал, че те съдържат жизненоважни библейски истини. Затова той започнал да търси Международните изследователи на Библията, представители на издателите на книгите, които сега са известни като Свидетели на Йехова. Той искал да разговаря с тях, за да получи по–нататъшни разяснения на библейските истини, които научил.

След много разпитване той намерил три възрастни жени, които се занимавали с това да учат другите на Библията. Те оказали огромно влияние върху младия Чарлс. Накрая, през 1930 година той се отдал на Йехова Бог и бил покръстен във вода. Напуснал работата си като месар и заминал на север към Сидни, където получил назначение като целодневен евангелизатор.

Пионерствуване в Австралия

През следващите няколко години в районите за проповядване на Чарлс се включвали крайбрежното предградие на Сидни–Бандай, както и земеделските области от щата Нов Южен Уелс. След това той бил назначен в Перт, Западна Австралия, на хиляди километри разстояние, от другата страна на континента. Шест месеца той свидетелствувал в бизнес–района на Перт, а след това, заедно с двама други пионери бил назначен в обширните, рядко населени области на северозападна Австралия.

Местоназначението за проповядване на тримата — Артър Уилис, Джордж Роулстън и Чарлс — било област, четири пъти по–голяма от Италия! Населението било пръснато, околността — неплодородна, а горещината прекомерна. Понякога трябвало да се пътува повече от 500 километра между отделните ферми, известни като ‘животновъдни станции’. Колата, която използували, била таратайка дори според стандартите на 1930–а година, но те имали силна вяра и много решителност.

Тесните, разбити черни пътища били нашарени от камилски следи, а тук–таме финият прах (наречен биволски прах) криел под себе си опасни пънове на дървета. Не е чудно, че ресорите на колата често се чупели. Задният мост се чупил два пъти, а гумите били нарязвани много пъти. Пионерите често правели нещо като подплата от стари гуми, която захващали с болтове от вътрешната страна на външните гуми, за да продължат пътуването си.

Когато бях още малко момче, питах Опа какво им е давало кураж да продължават напред при такива трудни обстоятелства. Той ми обясни, че изолацията им от хората ги приближавала към Йехова. Това, което понякога беше физическа трудност — каза той, — ставаше духовна благословия.

Без никаква следа от високомерие или самодоволство, Опа изрази учудване от това, че толкова много хора изглеждат прекалено загрижени за натрупването на материални блага. „Животът — ми напомни той — е далеч по–лесен за преживяване с колкото е възможно по–малко багаж. Щом Исус бил готов да спи под открито небе, когато се наложи, тогава би трябвало и ние да сме щастливи да направим същото, ако задачата ни го изисква.“ (Матей 8:19, 20) И наистина, той и неговите другари го правели.

Поканен в чуждестранен район

През 1935 г. Опа получил нова проповедна задача — да свидетелствува на островитяните от Южния Тихи океан. С екипаж от още шестима той плавал на 16–метровата ‘Лайтбеърър’ [Носител на светлина] яхта, принадлежаща на дружество „Стражева кула“.

Веднъж, когато били в Коралово море, северно от Австралия, допълващият двигател на ‘Лайтбеърър’ се повредил. Нямало никакъв вятър, затова те спрели на много мили от брега. Макар че имало опастност от корабокрушение при Големия бариерен риф, Опа бил впечатлен от изключителното спокойствие. „Морето беше като огледало — записал той в своя дневник. — Никога няма да забравя как слънцето залязваше всяка вечер над това тихо море. Гледката беше толкова красива, че се запечати в паметта ми завинаги.“

За щастие, преди течението да ги отнесе до рифа, вятърът задухал отново и те заплавали благополучно с издути платна към Порт Морсби в Папуа Нова Гвинея, където поправили двигателя. От Порт Морсби отплавали към остров Четвъртък, и след това към Ява — един голям остров в Индонезия. Опа развил дълбока любов към тази страна, която била описана като ‘наниз от перли, окачен през Екватора’. По това време Индонезия била холандска колония, затова Опа научил и холандски, и индонезийски. Но литературата, която предлагал в проповедната си дейност, била на пет езика: холандски, индонезийски, китайски, английски и арабски.

Опа имал голям успех в разпространяването на библейска литература. Веднъж Клем Дешан, който отговарял за склада на „Стражева кула“ в Батавия (сега Джакарта), бил извикан при един холандски чиновник, който наблюдавал отблизо нашата проповедна дейност. „Колко души имате, които работят тук, в Източна Ява?“ — попитал чиновникът.

„Само един“ — отвърнал брат Дешан.

„И вие очаквате да повярвам на това? — изкрещял чиновникът. — Трябва да имате цяла армия от работници, ако се съди по количеството на литературата, която сте раздали навсякъде!“

Опа смята това за един от най–удовлетворяващите комплименти в живота си. Но безспорно той го заслужавал, тъй като за него било нещо обикновено да разпространи между 1500 и 3000 издания всеки месец.

Женитба, възбрана и война

През декемри 1938 г. Опа се оженил за една млада индонезийка на име Вилхелмина — моята баба. Ома, т.е. баба, била мила, нежна, трудолюбива и с тих глас. Зная това, защото през моето детство тя беше най–близката ми приятелка.

След женитбата Опа и Ома продължили пионерската си служба заедно. До тогава останалите членове на екипажа на ‘Лайтбеърър’ или се били пръснали по други части на света, или се били върнали в къщи. Но Опа бил приел Индонезия за свой дом и бил решен да остане.

С наближаването на Втората световна война холандското правителство, което управлявало Индонезия и действувало под натиска на свещеничеството, започнало да поставя ограничения върху дейността на Свидетелите на Йехова и накрая забранило нашата дейност. Проповядването се извършвало трудно, като била използувана само Библията. Почти във всеки град, който Опа и Ома посещавали, те били изправяни пред чиновници и били разпитвани. С тях се отнасяли като с престъпници. Скоро след възбраната зетят на Ома бил затворен заради позицията си на християнски неутралитет. Той умрял в холандски затвор.

Опа и Ома живеели в един камион с пристроен към него фургон. Ползувайки тази къща–автомобил, те проповядвали из цяла Ява. През 1940 година, когато надвиснала заплахата от японско военно нашествие, те били благословени с дъщеря — моята майка. Нарекли бебето Виктория [Победа], по заглавието на лекцията, изнесена две години по–рано от тогавашния президент на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“, Дж. Ф. Ръдърфорд. Те продължили да пионерствуват без прекъсване и по времето, когато се родило бебето.

В началото на 1942 г. Опа, Ома и Виктория били на холандски товарен кораб, завръщайки се от Борнео, когато се чул силен оръдеен взрив от японски военен разрушител. Всички светлини угаснали и хората започнали да викат. По този начин войната навлязла в живота на моето семейство. Макар че те стигнали благополучно до пристанището, японците завладели Ява само след няколко дни, а един холандски чиновник издал на японските войници местонахождението на Опа и Ома.

Когато японците ги намерили, им отнели имуществото, включително и играчките на малката Виктория, и ги отвели в два различни концентрационни лагера. Било позволено Виктория да остане с Ома, и Опа не ги видял през следващите три и половина години.

Живот в концентрационните лагери

През време на своето интерниране дядо бил преместван от град на град — от Сурабая в Нгави, в Бандунг и накрая в Чимахи. Тези постоянни премествания били с цел да се осуети всякакво намерение за организирано бягство. Затворниците били главно холандци, неколцина британци и малко австралийци. Докато бил в лагерите, Опа научил бръснарския занаят — умение, което понякога все още употребява. Единствената религиозна книга, която му било разрешено да задържи, била Библията — неговата „Версия на крал Яков“.

В същото време Ома и Виктория също били премествани от лагер в лагер. В тези лагери жените били извиквани от коменданта, за да извършват навън „обществени услуги“. Но по някаква причина Ома никога не била избирана. По–късно тя научила, че жените били извеждани, за да работят като проститутки за японските войници.

Тъй като японските войници не се отнасяли благосклонно към момичетата, Ома винаги обличала Виктория като момче и я подстригвала късо. Името Виктория причинило големи грижи, когато комендантът на лагера поискал да узнае какво означава то — победа за японската императорска армия, или победа за американците?

„Победа за божието царство над всички земни правителства!“ — гордо отвърнала моята баба.

Като наказание за отказа да каже „Победа за японската императорска армия“, Ома и нейната петгодишна дъщеря били заставени да стоят прави в положение „мирно“, осем часа под огненото тропическо слънце. Без сянка, без вода, без да сядат, без дори да отпуснат крак напред. Но с помощта на Йехова те преживели това ужасно мъчение.

Една година след интернирането на Ома лагерният комендант ѝ казал, че съпругът ѝ е починал! Тя тъжно сложила снимката на Опа на дъното на олющения си куфар и продължила да издържа, въпреки мъката си.

Затворническият живот бил тежък. Дневната дажба на всеки човек се състояла от една чаша тапиока за закуска, 190 грама хляб, направен от саго, за обяд, а за вечеря рядка зеленчукова супа с чаша сварен ориз. При такива мизерни дажби недохранването било често срещано и дизентерията вземала ежедневни жертви.

През времето на интернирането си Опа страдал от пелагра и хранителен оток (болест, причинена от недохранване). Ома също едва не умряла, тъй като често давала от своята храна на Виктория, за да предпази малкото момиче от гладна смърт. Жестокостта и гладът били техни постоянни спътници. Те могли да преживеят само защото се държали близо до своя Бог, Йехова.

Добре помня една от любимите фрази на Опа: „Свободата се състои в това да си в хармония с Бога, с Йехова.“ Така че Опа се смятал за свободен в истинския смисъл на думата, дори и когато е издъ̀ржал сурово затворничество. Любовта, която той и Ома имали към Йехова, несъмнено им помогнала да ‘претърпят всичко’. (1 Коринтяни 13:7, „Синодален превод“, 1993 г.) Тези близки взаимоотношения с Бога са това, което Гейл и аз се стараем да поддържаме сега.

Свобода и забележителна среща

Най–сетне, през 1945 г. Втората световна война свършила. Скоро след капитулацията на Япония Опа бил транспортиран с влак. По пътя от Джакарта към Бандунг влакът бил спрян от индонезийски войници. Макар че враждата с японците била прекратена, индонезийците се борели за получаване на независимост от Холандия. Опа бил толкова изненадан, когато внезапно бил свален от влака, че забравил да говори английски и вместо това започнал да говори на холандски. За индонезийците холандския бил език на врага, а врагът трябвало да бъде убит.

За щастие, докато претърсвали Опа, войниците открили австралийската му шофьорска книжка, за която той съвсем бил забравил. За щастие индонезийците не били във война с Австралия. До ден–днешен Опа смята откриването на книжката, която доказала австралийското му поданство, за божия намеса, защото само няколко часа след това, на същата спирка тези войници убили 12 холандци, които пътували във влака.

Скоро след този инцидент Ома и Виктория чакали транспорт от разкъсаните от войната области. Както седели край пътя, минала безкрайна колона от камиони, която превозвала войници и цивилни. Внезапно, без никаква видима причина колоната спряла. Ома случайно погледнала към отворената задница на най–близкия камион, и там за нейно удивление седял измършавял мъж, когото тя незабавно разпознала. Това бил нейният съпруг! Никакви думи не биха могли да предадат вълнението от тяхната среща.

Обратно в Австралия

Когато дядо се завърнал със семейството си в Австралия през 1946 година, след като живели в Индонезия 11 години, животът им не бил лесен. Те се завърнали като военни бежанци — без средства, недохранени и гледани с подозрение от мнозина местни жители. Ома и Виктория трябвало да понасят последиците от расовите предразсъдъци срещу азиатските преселници. Опа трябвало да работи усилно много часове, за да се грижи за семейството си и да му осигури дом. Въпреки тези трудности те издържали и преживели с ненакърнена духовност.

Днес, повече от 48 години след това, Опа живее в Мелбърн, където все още участвува в службата от къща на къща. Той видя Виктория и децата ѝ да приемат истината, да отдадат живота си на Йехова и един по един да започват целодневна пионерска служба.

Дес Занкър, моят баща, и Виктория били покръстени в началото на 50–те години, а Дес станал член на австралийското Бетелово семейство през 1958 г. След като се оженил за Виктория, която служела като специален пионер, те пионерствували известно време и след това били поканени за пътуваща служба. После съм се появил аз и те трябвало да напуснат пътуващата служба, за да ме отгледат. Но сега, 27 години по–късно, татко продължава да пионерствува.

В началото на 1990 г. Ома почина в мир у дома, в същата къща, в която била отгледана мама. И аз бях отгледан в тази мелбърнска къща, а също и моите по–малки брат и сестра. Истинска благословия за нашето семейство бе да живеем под един покрив. Понякога жилището ставаше тясно, но не си спомням да сме се безпокоели от това. Дори през първите четири години от нашия брак, жена ми Гейл също намери място тук и домът ѝ хареса. Когато накрая напуснахме заради новото си назначение, аз плаках. Бях получил толкова много подкрепа и любов в този дом.

Но сега Гейл и аз имаме причина за изобилна радост, защото можем да правим това, което преди нас са правели моите родители и техните родители. Когато напуснахме дома, намерихме утеха в причината за заминаването ни — за да вършим волята на Йехова в целодневната служба. Ние твърдо се стараем да следваме прекрасния пример на нашите верни предци, които намерили подобна утеха, когато работели в трудни местоназначения, в крайна бедност, и дори когато били държани години наред в японските концентрационни лагери. — 2 Коринтяни 1:3, 4.

Опа винаги е намирал утешение във вдъхновените думи на цар Давид към Йехова: „Твоята любеща милост е по–добра от живота.“ (Псалм 63:3, NW) Горещото желание на моя дядо винаги е било да се радва вечно на тази любеща милост. Желанието на цялото му семейство е да я споделя с него.

[Снимка на страница 21]

Ома и Опа Харис

[Снимка на страница 23]

Крейг Занкър (отзад) със съпругата си, родителите, и по–младите му брат и сестра