Печатане на библейска литература под възбрана

РАЗКАЗАНО ОТ МАЛКЪЛМ Г. ВЕЙЛ

„Печатай книгата ‘Деца’.“ Аз получих това изненадващо нареждане от надзорника на бюрото–клон на Свидетелите на Йехова в Австралия през Втората световна война, скоро след обявяването на книгата по време на конгреса в Сейнт Луис, щата Мисури, САЩ, на 10 август 1941 г. Защо беше изненадващо това нареждане?

ПРЕЗ януари 1941 г. нашата проповедна работа беше поставена извън закона, така че да се продължава печатарската дейност дори и в ограничен размер, би било трудна задача. Освен това „Деца“ беше книга от 384 страници и имаше цветни илюстрации. Нашето печатарско оборудване не беше в най–добро състояние, хартията не достигаше, а и персоналът не беше обучен за производството на книги с твърди корици.

Но преди да опиша как успяхме в печатането под възбрана, нека ви разкажа как попаднах на тази служба в австралийското бюро–клон, като надзорник по печатарските дейности.

Ранните години

Баща ми беше собственик на печатница в преуспяващия град Баларат, щата Виктория, където се родих и аз през 1914 г. Така аз усвоих печатарския занаят, работейки в печатницата на татко. Освен това участвувах в дейността на Англиканската църква, като пеех в църковния хор и биех църковните камбани. Пред мен дори се откри перспективата да стана учител в неделното училище, но това някак си ме притесняваше.

Причината беше, че имах сериозни въпроси относно определени учения на църквата. Към тях спадаха учението за троицата, за адския огън и за безсмъртието на човешката душа и никой не можеше да ми даде задоволителни отговори. Бях озадачен също и от това, че отвреме–навреме нашият пастор говореше гневно против една малка религиозна група, която се наричаше Свидетели на Йехова. Учудвах се защо такава незначителна група ще представлява толкова голям проблем за един град с 40 000 души население.

Една неделя, след вечерната служба аз стоях пред църквата и една група девойки от съседната методистка църква мина покрай мен. Запознах се с една от тях. Името ѝ беше Люси, и след известно време тя ме покани у дома си, за да се запозная с родителите ѝ. Представете си изненадата ми, когато научих, че майка ѝ, Вера Клогън, е свидетелка на Йехова. С нея проведохме множество оживени библейски дискусии, и онова, което тя ми каза, наистина звучеше разумно.

Скоро Люси и аз се оженихме, и през 1939 г. вече живеехме в Мелбърн, столицата на щата Виктория. Макар че Люси беше вече свидетелка на Йехова, аз още не бях решил за себе си. Но когато през септември същата година избухна Втората световна война, аз започнах сериозно да се замислям за онова, което бях научил от Писанията. Възбраната, наложена върху делото на Свидетелите на Йехова през януари 1941 г., наистина ми помогна да реша. Аз отдадох живота си на Йехова Бог и скоро след това бях покръстен.

Драматични промени в нашия живот

По това време ние наемахме един удобен апартамент в Мелбърн. Но скоро бяхме поканени да се преместим в една къща заедно с няколко други Свидетели. Ние продадохме всичките си мебели, с изключение на спалнята, и се преместихме в пионерския дом, както се наричаше тази къща. Аз продължавах да работя като печатар и по този начин бях в състояние да допринасям за разноските по дома. Другите съпрузи правеха същото. Така че нашите съпруги можеха да участвуват целодневно в проповедната дейност, а ние, мъжете, се присъединявахме към тях в евангелизаторската работа и на нашите християнски събрания вечер и в почивните дни.

Скоро след това съпругата ми и аз получихме писмо от бюрото–клон на Дружество „Стражева кула“, което ни канеше да се преместим в Сидни. Ние продадохме спалнята си и изплатихме малкото дългове, които имахме, но за да си платим билетите за влака до Сидни, се наложи да продадем годежния пръстен на Люси!

Поради военновременните ограничения и отскоро наложената възбрана, нито Библии, нито библейска литература можеха да се получават отвъд океана. Затова австралийският клон реши да установи нелегално печатане на литературата, за да поддържа непрекъснат притока от духовна храна, и аз бях поканен за надзорник на тази дейност. Имах привилегията да работя заедно с един шотландец, Джордж Гиб, който прослужи общо 60 години в печатницата на австралийския клон.a Именно тогава получих нареждането: „Печатай книгата ‘Деца’.“

Как си върнахме печатарското оборудване

Много бяха вълнуващите, а понякога и страховити преживявания, които имахме през тези изпълнени със събития военни години. Например, за да започнем печатарската дейност, имахме нужда от оборудване. Онова, което използувахме преди за ограниченото печатане в предвоенните години, беше конфискувано от правителствените власти и сега малката печатница на дружеството беше заключена и охранявана. Как бихме могли да преместим оборудването на ново място, удобно за нелегална печатарска дейност?

Въоръжени пазачи, работещи на смени, пазеха имота на Дружеството 24 часа без прекъсване. Но една от задните стени граничеше с рядко използуван железопътен коловоз. И така, през нощта, използувайки методи, напомнящи Езекиил 12:5–7, няколко предприемчиви Бетелови служители влязоха през стената, като извадиха малко от тухлите. След като вече бяха вътре, те върнаха извадените тухли обратно в стената, за да не бъдат открити. Предприемайки такива нощни акции в течение на две седмици, те внимателно разглобиха една малка печатарска преса, линотип, и няколко други машини. След това те тихо измъкнаха частите навън, едва ли не пред очите на дежурните пазачи!

След време получихме и допълнително оборудване от други места, и скоро в различни райони на Сидни с пълна пара се извършваше нелегална печатарска дейност. Така ние успяхме да отпечатаме и подвържем не само книгата „Деца“, но и голямоформатните книги „Новият свят“, „Истината ще ви направи свободни“ и „Царството е наближило“, както и „Годишник на Свидетелите на Йехова“ за 1942, 1943, 1944 и 1945 г. В добавка на това, докато траеше възбраната през онези военни години, Свидетелите на Йехова в цяла Австралия не пропуснаха нито един брой на „Стражева кула“. Това ни даваше увереност, защото лично можехме да видим, че ръката на Йехова никога не може да се скъси. — Исаия 59:1.

Справяне с неочаквани посещения

През периода на усилената военновременна цензура приемащите поръчки печатници често биваха посещавани неочаквано от правителствени чиновници, които проверяваха какво се печата. Затова една от нашите тайни печатници имаше предупреждаващо устройство — един бутон на пода, който сестрата от приемната можеше лесно да натисне при нужда. Когато някой, когото тя не познаваше или за когото подозираше, че е инспектор, се появеше на стълбите, тя натискаше бутона.

След натискането на бутона можеше да се види как братята бързо изскачат през прозорците във всички посоки. Работниците, които бяха регистрирани като работещи в тази печатница, оставаха, за да прикрият бързо всички отпечатани листове за списанията „Стражева кула“, както и всяка друга библейска литература, върху която се работеше. За целта те използуваха хартия със същия размер, който имаха и публикациите, подготвяни за поръчките на светски клиенти.

По време на едно такова посещение двама инспектори седнаха на купчина комикси, които още не бяха нарязани, а под тях бяха листовете на списанията „Стражева кула“, отпечатани предишната нощ. В една печатница в другия край на града, ние печатахме поръчките на клиенти през деня, а публикациите на „Стражева кула“ през нощта или в почивните дни.

Задоволяване на нуждите от хартия

Снабдяването с хартия беше един сериозен проблем. Но някои големи печатници, които не използуваха докрай определените им количества хартия поради намалелите поръчки по време на войната, бяха готови да продават излишъците си — разбира се, винаги на надути цени. Веднъж обаче получихме хартия от един друг източник.

Един товарен кораб, който пристигна в Австралия, носеше на борда си голяма партида от кафява хартия, но беше получил повреда в морето и голяма част от хартията се беше намокрила. Цялата партида беше предложена на търг, и за наша изненада ние бяхме единствените кандидати. Това ни даде възможност да купим хартията на най–ниската цена. После я изсушихме на слънцето, като по този начин спасихме повечето от нея, и я нарязахме на листове, подходящи по размер за нашата печатарска преса.

Как щяхме да използуваме кафявата хартия? Ние правилно преценихме, че читателите на комикси ще се радват на своите издания, дори и да са на цветна хартия. А бялата хартия, която беше отпусната за комикси, използувахме, за отпечатване на „Стражева кула“ и други материали на Дружеството.

Важната роля на жените

През военните години много християнки в Австралия усвоиха подвързаческите умения. През един изключително горещ следобед, няколко от тях работели сами в малък гараж, който бяхме наели в една затънтена улица в предградията на Сидни. Поради съображения за сигурност, те държали затворени всички прозорци и врати. Казаните с лепило изпускали горещи, миризливи пари и жегата била почти непоносима. Затове те се съблекли по долни дрехи.

Внезапно на вратата се почукало. Нашите християнски сестри попитали кой е и получили отговор от един правителствен чиновник по труда. Той бил от отдела, който по време на войната имаше пълномощията да пренасочва хора навсякъде, където е необходима работна ръка. Сестрите извикали отвътре, че в момента не могат да го пуснат, защото поради горещината работят само по долни дрехи.

Чиновникът замълчал за малко; после извикал в отговор, че има друга работа в района. Той казал, че ще се върне пак на следващия ден, за да извърши проверката. Сестрите веднага след това ни се обадиха и през нощта ние изпратихме камион, който да прибере всичко, върху което работеше книговезницата, за да го преместим на друго място.

Повечето от хората, които участвуваха в нелегалната ни печатарска дейност, нямаха никакъв опит в печатарския занаят, така че без съмнение духът на Йехова осигуряваше необходимата помощ и ръководство за всичко постигнато. За мен и съпругата ми, Люси, коята работеше в книговезницата, беше голяма привилегия да участвуваме във всичко това.

Как беше ръководена нашата работа през тези времена на изпитания? Временният надзорник на клона на Свидетелите на Йехова беше получил от правителството ограничаваща придвижването заповед, с която от него се изискваше да живее в един град на около 100 км от Сидни. Заповедта му забраняваше да се отдалечава на повече от 8 км в радиус от центъра на града. Дажбата за бензин беше 4 л на кола за един месец. Но братята изобретиха остроумно приспособление, наречено газопроизводител — един цилиндричен съд, направен от метални листове и тежащ около половин тон, който се монтираше отзад на колата. В него се изгаряха въглища, които отделяха въглероден окис като гориво. Аз и още няколко отговорни братя пътувахме по този начин няколко нощи всяка седмица, за да се срещаме с надзорника в пресъхналото корито на един поток, недалеч от града на неговото изгнание. Така ние можехме да обсъдим много неща, преди да заредим отново газопроизводителя и да подкараме към Сидни в ранните утринни часове.

Най–после възбраната върху работата на Свидетелите на Йехова стигна до Върховния съд на Австралия. Съдията обяви възбраната за „деспотична, своеволна и потисническа“ и напълно оправда Свидетелите на Йехова от всички обвинения за подривна дейност. Целият Върховен съд подкрепи неговото решение, така че ние можехме да излезем от нелегалност и да продължим своята законна дейност на Царството.

По–нататъшни задачи и благословии

След войната много от онези, които работеха в нашата нелегална печатарска дейност, започнаха пионерска служба. По–късно някои от тях отидоха в Училището Гилеад на Библейско и трактатно дружество „Стражева кула“ в Ню Йорк. Люси и аз също имахме тази цел, но на сцената се появи новородената ни дъщеря и аз реших да се върна обратно в печатарския занаят. Молитвата ни към Йехова беше той да ни помогне винаги да поставяме интересите на Царството на първо място и той наистина ни помогна. Аз взех участие в една друга задача, свързана със службата, и ето как стана това.

По телефона ми се обади Лойд Бари, който сега служи като член на Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова в Бруклин, Ню Йорк. По това време той беше пътуващ надзорник в Сидни. Той ме попита дали знам кога е датата на следващия ни конгрес. Когато отговорих, че я знам, той ми каза: „Искаме да отговаряш за уреждането на храната.“

Изненадан за момент, аз казах доста неуверено: „Но аз никога през живота си не съм се занимавал с такова нещо.“

„Е, братко — отговори ми той доста закачливо, — значи е време да се научиш!“ И аз наистина се научих, и повече от 40 години продължавах да имам привилегията на надзор върху службата по храната, дори и на големите конгреси.

С течение на годините нашата търговска печатарска фирма се разрасна и поради това ми се наложиха няколко бизнес пътувания отвъд океана. А винаги ги планувах така, че да съвпаднат с международните конгреси в Ню Йорк и на други места из Съединените щати. Това ми даде възможност да бъда известно време с онези, които осъществяват надзора върху различни конгресни отдели, и най–вече на службата по храната. Така, като се върнах в Австралия, бях в състояние по–добре да служа на нуждите на нашите конгреси.

Тъй като възрастта ни напредва, Люси и аз понякога си мислим дали нямаше да свършим повече работа, ако се бяхме родили малко по–късно. От друга страна, родени съответно през 1916 и 1914 г., ние смятаме за чудесна привилегия възможността да видим как библейските пророчества се развиват пред очите ни. И благодарим на Йехова за неговата благословия, която имахме при изучаването с много хора, на които помогнахме да научат истината, и които виждаме сега да работят като покръстени служители. Молим се за това да можем да продължаваме да Му служим през цялата вечност, признавайки Го завинаги за великия Върховен владетел на вселената.

[Бележка под линия]

[Снимки на страница 29]

Печатницата в Страдфилдския Бетел, 1929–1973 г.

Джордж Гиб, застанал до една от печатарските преси, които бяха изнесени от печатницата през задната стена