Благодарна за сигурната подкрепа на Йехова
РАЗКАЗАНО ОТ ШАРЪН ГАСКИНС
РАЙ на земята! Представях си как лудувам из поляните, гонейки пеперуди, как играя с малки лъвчета. Толкова беше хубаво! Но имаше и съмнения. Колко често надеждите ми се прекършваха в отчаяние!
Защото откакто се помня, инвалидната количка е постоянната ми спътница. Още от раждането ми церебрална парализа ми отне детските радости. Другите деца се забавляваха с шейни и колела, а аз седях сама, без да мога дори да ходя. И когато мама ме водеше от един лечител на друг, ние искрено се надявахме на чудо. Но всеки път тя пак трябваше да ме откарва на количката безуспешно. За мен това беше разочарование, но как се късаше нейното сърце!
Жадувайки за истинска надежда, в началото на 1964 г. мама започна да изучава Библията със Свидетелите на Йехова. Тогава бях на около шест години и половина.
Беше прекрасно да науча, че някога на тази земя е имало красив рай. Уви, първият човек — Адам, презрял всичко това, но аз желаех да притежавам близостта с Бога, на която той се наслаждавал някога. Какво ли би било човек да се радва на взаимоотношение с Бога? Или да живее по времето, когато Неговият Син бил на земята? Моите мечти ме отнасяха и в бъдещия рай. Макар че бях толкова малка, за мен беше ясно, че сме намерили истината.
Мама започна да води семейството ни в Залата на Царството на Свидетелите на Йехова. Събранията им бяха толкова различни от всичко, което бяхме видели дотогава в църквите! Хората и обстановката ме вълнуваха дълбоко.
За мама беше цяло премеждие да ни заведе в Залата на Царството. Освен мен, имаше още три по–малки деца, а ние нямахме кола. Когато мама можеше да си го позволи, вземахме такси. Все още си спомням колко трудно ѝ беше една неделя. Наоколо нямаше никакво такси. Тогава, като изневиделица, един мъж спря камиона си и ни качи, за да ни закара. Бяхме закъснели за събранието, но все пак стигнахме до там. Колко благодарни бяхме на Йехова!
Не мина много време и нашите скъпи духовни братя и сестри, които притежаваха коли, започнаха любещо да се редуват, за да ни помагат с превоза. Мама ни насърчаваше никога да не пропускаме събрание, освен ако сме сериозно болни, и това внедри трайно в младия ми ум колко е важно ‘да се събираме заедно’. (Евреи 10:24, 25) Подтикната от това, което научи, мама отдаде живота си на Йехова и беше покръстена през 1965 г.
Тогава вече бях достатъчно голяма, за да оценявам по–пълно събранията. В сбора Сайпръс Хилс, в Бруклин, Ню Йорк, имаше европейци, чернокожи, испански говорещи и други, които участвуваха рамо до рамо в поклонението. Струваше ми се много правилно боящите се от Бога хора да живеят в такова истинско братство. — Псалм 133:1.
Майка ми ме учеше как да се подготвям за събранията. Това не беше проблем в умствено, а във физическо отношение. Церебралната парализа превръща най–прости движения в трудни задачи. За мен беше, и все още е, невъзможно да начертая права линия, за да отбележа отговорите в нашата библейска литература. Чрез упражнения обаче подчертаването ми се подобри.
Умът ми беше препълнен с неща, които исках да кажа. Но на излизане от устата ми думите се изкривяваха. Необходимо беше да се отпусна, за да не бъдат напрегнати мускулите ми. Трябваше също така да се съсредоточа върху това да произнасям всяка дума колкото се може по–ясно. В мен се надигаше чувство за безизходица, ако отговорът не излизаше както трябва, или ако виждах, че хората не разбират думите ми. Но щом ме опознаеха малко повече, братята и сестрите в сбора успяваха по–добре да схванат думите ми. И въпреки това все още имам добри и лоши дни в това отношение.
Шест тъжни месеца
Когато бях на осем години, имах едно шестмесечно преживяване, чието въздействие не е изчезнало и до днес. Въпреки всички видове лечения във връзка със здравето, заниманията и говора ми, които вече бях получила, лекарите ме изпратиха в рехабилитационната болница в Уест Хавърстро, Ню Йорк. Майка и аз бяхме съкрушени. Преди години, когато лекарите погрешно ми бяха поставили диагнозата „умствена изостаналост“, тя им каза, че никога няма да ме остави в психиатрична болница. Затова дори и временната раздяла беше тежка за нея. Но тя разбираше, че воденето на продуктивен живот, независим от нея и от баща ми, означаваше, че ще бъда колкото е възможно по–самостоятелна във физическо отношение.
Болницата беше хубава, но аз се чувствувах изоставена. Кризи с плач и гневни избухвания изразяваха чувствата ми относно това място. Родителите ми рядко имаха възможност да предприемат тричасовото пътуване с автобус, за да ме посетят, особено защото мама беше бременна с петото си дете. И когато трябваше да си тръгват, това ме натъжаваше толкова много, че лекарят нареди посещенията да бъдат по–редки. Само два пъти ми разрешиха да си отида у дома.
Терапевтите ме учеха как да ходя с помощта на шини и патерици, утежнени с олово. Струваше ми се, че тежат цял тон. Но тази тежест ми помагаше да запазвам равновесие и ме предпазваше да не падам. Това беше първата стъпка към самостоятелното ходене без шини.
Нарязването на храната, закопчаването на копчетата — всяко нещо, което изискваше употребата на пръстите — беше трудно, ако не и невъзможно за мен. Но до известна степен се научих да се храня и обличам сама. По–късно това ми помогна в службата на Бога.
Когато обучението ми приключи, отново се върнах в къщи. Мама ме накара да действувам, като използувам новите си умения. Това беше емоционална битка, защото макар че исках сама да се грижа за себе си, това беше много отчайващо, времепоглъщащо и изтощително. Та само обличането за събрание беше двучасова акция!
Когато се преместихме да живеем точно срещу Залата на Царството, аз успях да отида там сама и пеша. Това не беше малка победа!
Най–щастливият ден в моя живот!
Мама се грижеше за това семейството да получава уравновесена духовна храна. Тя изучаваше с мен и очакваше да съм прочела всеки брой на нашите списания „Стражева кула“ и „Пробудете се!“. Трябваше да се подготвяме за събранията и да ги посещаваме. Макар че умът и сърцето ми с желание поглъщаха това познание, сериозните мисли за отдаването на моя живот на Йехова и символизирането на това чрез покръстване във вода оставаха на заден план. Мама ми помогна да видя, че въпреки моята инвалидност, Бог ме смята за духовно отговорна за себе си. Не можех да очаквам, че ще отида в новия свят поради нейната заслуга, че ще вляза там, като се държа за полата ѝ.
Аз обичах Бога, но състоянието ми ме отделяше като различна от другите — това беше една болезнена констатация за момиче на юношеска възраст. Трудно ми беше да приема своите ограничения. Често ме обземаше гняв, и това трябваше да бъде поставено под контрол още преди покръстването. (Галатяни 5:19, 20) Пък и какво щеше да стане, ако не бих била в състояние да живея по начин, съответствуващ на отдаването ми на Йехова?
По молба на мама, един старейшина от сбора проведе разговор с мен. Той цитира въпроса на пророк Илия към израелтяните: „Докога ще се колебаете между две мнения?“ (3 Царе 18:21) Явно беше, че на Йехова не се харесва моята нерешителност.
Аз се събудих духовно и искрено се помолих за помощта на Йехова и за решителността, която ми беше необходима, за да отдам живота си на него. Една сестра от сбора изучаваше с мене. Тя беше по–млада от мен и беше загубила майка си като малко момиче. И въпреки това тя беше отдала живота си на Бога още съвсем млада.
На 17 години вече бях решила. Исках да служа на Йехова в най–добрата възможна за мен степен. Девети август 1974 г. — когато се покръстих, — беше най–щастливият ден в живота ми.
Радост в службата
Участието в службата постави пред мен някои наглед непреодолими пречки. Най–голямото предизвикателство беше да бъда разбрана. Опитвах се да говоря колкото се може по–ясно. И когато биваше необходимо, партньорът ми в проповедната служба повтаряше моите думи към домакина. Някои хора реагираха отрицателно, смятайки ме за жертва на експлоатация от страна на Свидетелите. Но проповядването е мое право и мое сърдечно желание.
Ходенето от врата на врата, дори и само от една пресечка до друга, може да бъде напълно изтощаващо. Много домове в нашия проповеден район имат стълби, което ги поставя извън моите възможности. През зимата заледените улици правят работата от къща на къща почти невъзможна за мен. (Деяния 20:20) Но моите братя по вяра ми помогнаха изключително много, и сега Йехова ме благослови с моторизирана инвалидна количка, която прави службата много по–лесна.
След време аз започнах да свидетелствувам с писма. Писането на ръка не вършеше работа, защото моят ръкопис е неразбираем за повечето хора. Затова електрическата пишеща машина стана мой писар. Аз пиша много бавно на машина, защото координацията на ръцете ми не е добра. Половината от времето целя една буква, а удрям друга. Може да мине един час или повече, докато напиша една страница.
Въпреки липсата на сила, отвреме–навреме аз служа като помощен пионер, като отделям месечно 60 и повече часа за службата. За това се изисква добра програма, допълнителни усилия и подкрепата на събратята ми по вяра. Техният пионерски дух ме насърчава. Мама също дава добър пример, служейки като редовен или помощен пионер, макар че трябва да се справя с трудности, недобро здраве, и с предизвикателството да възпитава седем деца в разделен по вяра дом.
Заживявам самостоятелно
На 24 години реших да се преместя да живея самостоятелно. Преместването ми в района Бенсънхърст в Бруклин се оказа благословия. Сборът Марлбъро беше като едно близко свързано семейство. Колко укрепващо за вярата ми беше да бъда заедно с тях! Макар че имаха на разположение само две или три коли в сбора, духовните ми братя ме взимаха за всяко събрание. Но аз не живях дълго време там.
Чувствувайки се като пълна неудачница, аз се върнах при семейството си и потънах в тригодишен период на дълбока депресия. Изблиците на гняв се появиха отново. След това дойдоха мисли за самоубийство и няколко опита за осъществяването им. Смъртта беше надвиснала като черен облак. Но аз се облегнах на Бога и обещах да проявя признателност за неговия дар на живота. Старейшините бяха източник на утеха и напътствия. Това, заедно с молитвата, личното изучаване, търпението от страна на семейството ми, както и известна професионална помощ, оправи мисленето ми.
Чрез „Стражева кула“ Йехова с нежна грижа осигури повече прозрение относно сериозните депресии. Да, той се грижи за своя народ и разбира нашите чувства. (1 Петър 5:6, 7) След време дълбоките депресии отслабнаха. Оттогава изминаха вече десет години, и Йехова продължава да ми помага да се справям с чувството на безизходица и потиснатост. Понякога чувства на безполезност едва не ме поглъщат. Но все пак молитвата, изучаването на Библията и моето духовно семейство са прекрасни средства за оцеляване.
След безуспешно търсене на друг апартамент, аз с нежелание реших да остана да живея заедно със своето семейство до края на живота си. Тогава Йехова отговори на молитвите ми. Освободи се жилище в бруклинския район Бедфорд–Стайвесънт. В края на лятото на 1984 г. аз се преместих и оттогава живея там.
Членовете на изключително любещия сбор Лафиет любезно ми осигуряваха превоз до събранията. Още помня първото Изучаване на книга в сбора, което посетих. Провеждаше се на четвъртия етаж, и сградата нямаше асансьор! Само с помощта на Йехова успях да се кача и да сляза по онези стълби. След време беше осигурено по–лесно достъпно място. А сега Йехова ме благослови и с привилегията да имам Изучаване на книга в сбора у дома си.
Сборът е пропит с великолепен пионерски дух. Когато се преместих, там имаше около 30 пионери, и някои от тях ме взеха под своите грижи. Пламенната атмосфера ме подтикна по–често да бъда помощен пионер.
През април 1990 г. сборовете Лафиет и Прат построиха нова Зала на Царството на същата улица, на която е и моят апартамент. Това стана точно навреме, защото поради по–нататъшно влошаване на здравето ми ходенето отново се превърна в проблем. Но с моята моторизирана количка и като имам духовните си братя и сестри до себе си, отиванията и връщанията от събранията са много приятни. Колко дълбоко съм признателна за тази любеща помощ!
Благодарна за подкрепата на Бога
Макар че краката ми са нестабилни, сърцето ми е твърдо. Доброто образование направи живота ми малко по–лек, но Бог беше този, който ме подкрепяше през цялото време. Понякога не знаех ще имам ли следващо ядене, но Йехова ме подкрепяше и винаги беше верен в осигуряването на прехраната ми. Да, колко са скъпи за мен Давидовите думи: „Млад бях, ето, остарях, но не съм видял праведният оставен, нито потомството му да проси хляб.“ — Псалм 37:23–25.
Няколко пъти Йехова ми даде възможност да запазя библейската си позиция, като ми помогна да откажа кръв по време на операция. (Деяния 15:28, 29) Наскоро баща ми умря. Загубата на толкова близък човек беше наистина тежък удар. Само силата от Йехова ми помогна да издържа това, а и други изпитания.
Здравето ми може да продължава да се влошава, но упованието ми на Бога и взаимоотношението ми с него са моята спасителна връзка с живота. Колко съм щастлива да бъда сред народа на Йехова и да имам Неговата сигурна подкрепа!