Дали човечеството наистина се нуждае от Месия?

„СВЕТЪТ СЕ НУЖДАЕ ОТ МЕСИЯ, КАЗВА ЕДИН ВИСОКОПОСТАВЕН МЪЖ“

Това заглавие се появи във вестник The Financial Post [„Финансови известия“] от Торонто, Канада, през 1980 г. Цитираният високопоставен мъж беше Аурелио Печей, президент и основател на една известна група интелектуалци, наречена Римски клуб. Според този вестник, Печей смятал, че само „един изключително обаятелен и надарен водач — научен, политически или религиозен — би могъл да бъде единственото спасение на света от социалните и икономически катаклизми, които заплашват да унищожат цивилизацията“. Какво мислиш ти? Дали този свят наистина е в толкова окаяно положение, че човечеството се нуждае от Месия? Разгледай само един от проблемите, пред които е изправен светът — гладът.

ДВЕ големи кафяви очи те гледат от снимка във вестник или списание. Това са очите на дете, момиченце, ненавършило дори пет години. Но тези очи не те карат да се усмихнеш. Няма детски блясък в тях, няма го щастливото учудване, нито невинното доверие. Вместо това те са изпълнени с объркана болка, притъпено страдание, безнадежден глад. Детето умира от недохранване. Болката и гладът са единственото нещо, което то познава.

Вероятно, както много други хора, и ти не обичаш да се заглеждаш по–дълго в такива снимки, затова бързо обръщаш страницата. Не защото това не те интересува, а защото се чувствуваш безпомощен и разстроен, предполагайки, че за това момиченце вече всичко е свършено. Измършавелите крайници и подутият корем показват, че тялото му е започнало да се самоизяжда. В момента, в който ти разглеждаш снимката, вероятно детето е вече мъртво. И което е още по–лошо — ти знаеш, че това съвсем не е единичен случай.

Какви размери е придобил този проблем? Можеш ли да си представиш 14 милиона деца? Повечето от нас не могат; тази цифра е просто прекалено голяма, за да можем да си я представим зрително. Представи си тогава един стадион, който побира 40 000 души. Сега си го представи целия изпълнен с деца — ред след ред, трибуна след трибуна, море от лица. Дори и това ни е трудно да си представим. Но за да станат 14 милиона, ще са необходими 350 такива стадиона, пълни с деца. Според ЮНИЦЕФ (Детският фонд на Организацията на обединените нации), това е ужасяващият брой на децата, ненавършили пет години, които всяка година умират в развиващите се страни от недохранване и болести, които лесно биха могли да бъдат избегнати с навременни превантивни мерки. Това почти се равнява на един стадион с деца, умиращи всеки ден! Прибави към него броя на гладуващите възрастни хора и ще получиш общия за света брой от около един милиард души, които страдат от хронично недохранване.

Каква е причината за този глад?

Тази планета понастоящем произвежда повече храна, отколкото хората консумират сега, и има възможност да произвежда дори още повече. Но въпреки това всяка минута 26 деца умират от недохранване и болести. В течение на същата тази минута светът изразходва около 2 000 000 долара за подготовка за война. Можеш ли да си представиш какво би могла цялата тази сума — или дори малка част от нея — да направи за тези 26 деца?

Естествено, гладът в света не може да бъде обяснен просто с липсата на храна или средства. Проблемът е много по–дълбок. Както се изразил Хорхе Е. Хардой, аржентински професор, „светът като цяло страда от хронична неспособност да споделя удобството, енергията, времето, ресурсите и познанието с онези, които се нуждаят най–много от тези неща.“ Да, проблемът не се крие в ресурсите на човека, а в самия човек. Алчността и егоизмът изглежда са доминиращите сили в човешкото общество. Най–богатата една пета част от населението на земята се наслаждава на 60 пъти повече стоки и услуги от най–бедната една пета.

Вярно е, че някои хора искрено се опитват да снабдят гладните с храна, но повечето от техните усилия биват спъвани от фактори извън техния контрол. Гладът често връхлита страни, които са разкъсвани от гражданска война или бунтове, и често се случва враждуващите сили да пречат на хранителните помощи да стигнат до нуждаещите се. И двете страни се страхуват, че ако позволят храната да стигне до гладуващите цивилни граждани на вражеска територия, всъщност това ще означава, че те хранят врага си. Самите правителства не се свенят да използуват глада като политическо оръжие.

Няма ли изход?

Уви, проблемът с гладуващите милиони хора едва ли е единствената криза, връхлетяла върху съвременния човек. Безогледното унищожаване и отравяне на околната среда, неотстъпващото бедствие на войната, което поглъща живота на милиони, епидемията от агресивна престъпност, която поражда навсякъде страх и недоверие, както и непрестанно израждащият се морален климат, който изглежда е в основата на много от тези недъзи — всички тези кризи от световен мащаб се съюзяват, образно казано, за да потвърдят суровата истина — човек не може успешно да се управлява сам.

Несъмнено това е причината за отчаянието на много хора, които не вярват, че някога ще видят решение на световните проблеми. Други мислят като Аурелио Печей — италианският учен, споменат в началото. Ако има решение, разсъждават те, то трябва да дойде от изключителен — може би дори свръхчовешки — източник. Следователно идеята за месията е много привлекателна. Но дали е реалистично да се надяваме на месия? Или такава надежда е само продукт на собственото ни желание?

[Информация за източника на снимката на страница 2]

WHO photo by P. Almasy

[Информация за източника на снимката на страница 3]

WHO photo by P. Almasy

[Информация за източници на снимките на страница 4]

◀ U.S. Navy photo