Когато смъртта отнема някой любим

„В 1981 година майка ми умря от рак. Въпреки че тя бе моя мащеха, смъртта ѝ беше тежък удар за мене и за доведения ми брат. Аз бях на 17 години, а брат ми на 11. Тя много ми липсваше. Бях възпитана в католическата религия и тъй като ме бяха научили, че майка ми била отишла на небето, исках да си отнема живота, за да бъда с нея. Тя ми беше най-добрата приятелка“ (Роберта, 25 години).

Преживял ли си подобно нещо? Ако е така, тогава добре познаваш болката от загубата на любим човек. Изглежда крайно несправедливо, когато смъртта отнеме близък човек. И когато това се случи, тогава мисълта, че никога вече няма да можем да говорим или да се смеем с него, нито да го прегърнем, е почти непоносима. А изказването на Роберта показва, че болката съмсем не преминава, ако някой ни убеждава, че любимият човек бил на небето.

Как обаче би си почувствувал, ако някой ти каже, че скоро ще можеш отново да се срещнеш с любимия умрял, но не на небето, а тук на земята в мирни, справедливи условия? А какво, ако още узнаеш, че тогава хората ще се радват на съвършено здраве и никога няма да умрат? Може би ще кажеш: „Това е само мечта!“

Но в първото столетие от н.е. Исус Христос недвумислено заявил: „Аз съм възкресението и живота. Който вярва в мене, дори и да умре, ще постигне живот“ (Йоан 11:25). С това той обещал, че умрелите отново ще живеят — наистина въодушевяваща переспектива!

Възможно е, човек да се запита: „Има ли някакво разумно основание да вярваме на такова обещание? Можем ли да бъдем сигурни, че това не е само мечта? А ако наистина има основание да се вярва на тези думи, какво ще означава за мен и моите близки изпълнението на това обещание?“ Тези и други въпроси ще бъдат разгледани в следващата статия.