Какво трябва да правим, за да бъдем спасени

ЗАЩО ние се нуждаем от спасение? Защото всички изпитваме върху себе си нещастните последици от греха, като несъвършенство, болка, болест, скръб, а на края смърт. Апостол Павел обяснява, че това причини нашия праотец Адам, който се разбунтува против Божия закон. Павел написа: „Чрез един човек [Адам] грехът влезе в света, а чрез греха смъртта, и по този начин смъртта премина върху всички хора, тъй като всички съгрешиха“ (Римляни 5:12). Защо в резултат от греха на Адам смъртта премина върху всички хора? Това стана по съвсем естествен път.

Когато Адам съгреши, съгласно с Божия закон беше осъден на смърт. Това беше както справедливо, така и необходимо. Справедливо — понеже животът не е нещо, което се полага, но е дар от Бога. Чрез съзнателен грях Адам загуби всякакви права за този дар (Римляни 6:23). Смъртната присъда беше също необходима, понеже не може да съществува безкрайно нещо несъвършено и да опетнява вселената. Когато Адам съгреши, започна бавно да умира; той вече не разполагаше със съвършен, безгрешен живот, който би могъл да предаде на своите деца. Той можеше да им даде само живот покварен от греха и несъвършенството (Римляни 8:18–21).

Да не забравяме обаче, че дори това кратко съществувание, което получаваме, дължим на незаслужената добрина на Бога (Йов 14:1). Бог не беше длъжен да разреши на Адам и Ева да имат деца преди смъртта си. Той допусна това, за да се докаже, че сред несъвършените хора ще има такива, които ще запазят чистота към него и по такъв начин ще подкрепят суверенната му власт. Той също знаеше, че накрая ще откупи, т.е. ще избави тези потомци на разбунтуваната първа човешка двойка, които ще реагират положително на предприетите от него мерки. Как щеше да стане това?

Мерки за спасението

Йехова Бог не може да отмени своята справедлива присъда и по такъв начин да забрави първоначалния грях на Адам и всички досегашни провинения на хората. Ако Бог сам би пренебрегнал собствените си закони, тогава ще се подкопае уважението пред цялата праводавна система, както и доверието, което се полага в нея. Не е трудно да си представим възмущението, което би предизвикал един човешки съдия, ако ръководейки се от личното си мнение би позволил на някакъв престъпник да избегне наказанието. Съдия със съчувствие би могъл, ако това изглежда целесъобразно, да остави друг доброволно да заплати установената глоба вместо виновния. До известна степен Бог направи това за нас.

Йехова предприе необходимите мерки, за да може неговият Син, Исус Христос да даде своя съвършен човешки живот в замяна на съвършения живот изгубен от Адам. Исус доброволно се съгласи да понесе наказанието за нашите грехове — смъртта (Исаия 53:4, 5; Йоан 10:17, 18). В Библията четем: „Човешкият Син . . . дойде, за да даде душата си на откуп за мнозина“ (Матей 20:28; 1 Тимотей 2:6). Никой друг не можеше да направи това. Исус беше изключителен човек, понеже се роди без грях и до самия край остана безгрешен, съвършен човек (Евреи 7:26; 1 Петър 2:22). Благодарение на своята вярност той можеше да заплати за нас установеното наказание за нашите грехове.

Помни обаче, че Бог, Върховният Съдия, съвсем не е длъжен да освободи всички. Съвършеният живот, даден от Исус в жертва, той зачита като отплата на дълга, с който сме обременени в последствие на греха. Но Йехова Бог няма да приложи жертвата върху съзнателни грешници без покаяние, които не я ценят. Библията не обявява някаква обща амнистия, нито повсеместно спасение, но посочва условията, които хората трябва да изпълнят, за да могат да бъдат освободени от последствията на наследения грях.

Изисквания за спасението

На какви изисквания трябва да отговаряш? Първото от тях посочва апостол Павел в разговора с пазителя на затвора във Филипи: „Повярвай в Господаря Исус, и ще бъдеш спасен“ (Деяния на апостолите 16:31). За да бъдем спасени ние трябва със цялото си сърце да признаем стойността на пролятата кръв на Исус. Какво ще означава за нас нашето спасение? Това обясни Исус, когато каза: „Аз им давам вечен живот и в никакъв случай няма да бъдат унищожени“ (Йоан 10:28). Спасението ще означава за болшинството хора вечен живот на земята, където ще бъдат възстановени съвършените райски условия (Псалм 37:10, 11; Откровение 21:3, 4). А за „малкото стадо“ спасението ще означава царуване заедно с Исус в неговото небесно Царство (Лука 12:32; Откровение 5:9, 10; 20:4).

Някои обаче твърдят, че след повярването в Исус нищо повече не трябва. „Съществува само едно условие, което трябва да изпълним, за да отидем в небето“, четем в един религиозен трактат. „Трябва да признаем Исус Христос за свой личен Спасител, да му се подчиним като на Учител и Господар и явно да го признаем като такъв пред света.“ Затова много хора са на мнение, че за осигуряването на вечния живот е достатъчно само да повярват под влияние на неочаквани емоции. Обаче изпълнението на  е д н о  основно условие за спасение, а пренебрегването на останалите наподобява прочитането на една главна точка на договор и игнорирането на всички останали.

Още по-ясно това се вижда в изказването на хората, които някога смятаха, че вярата в Исус е напълно достатъчна. Например една жена на име Бернис казва: „Аз бях възпитавана във [вярата на] Вресрен Чърч (една от протестантските църкви), но с течение на времето започнах да се питам: Щом вечният живот зависи единствено от Исус Христос, тогава защо самият той каза: ,Това означава вечен живот, непрестанно да приемат познания за тебе, единия истински Бог и за този, когото ти изпрати, Исус Христос‘“ (Йоан 17:3).

Норман девет години не се съмняваше в своето спасение. След това обаче осъзна, че е необходимо повече, отколкото емоционално да се заяви, че Исус Христос е неговия Спасител. „Аз научих от Библията, че не е достатъчно да призная пред Бога, че съм грешник, който се нуждае от спасение“, обяснява той. „Трябва също да върша дела отговарящи на разкаянието“ (Матей 3:8; Деяния на апостолите 3:19).

Вярата в Исус е действително неизбежна за спасението, обаче това не е всичко. Исус спомена за хората, които твърдяха, че вярват в него и дори извършваха в негово име „велики дела“. Но въпреки това, той не ги призна. Защо? Защото бяха „деятели на беззаконието“ и не изпълняваха волята на Баща му (Матей 7:15–23). Ученикът Яков ни напомня за необходимостта да станем „деятели на Словото, а не само слушатели, като сами се мамим с фалшиви разсъждения.“ Той отбеляза също: „Ти вярваш, че има само един единствен Бог, нали? Добре правиш. Но и демоните вярват и треперят. . . . Вяра без дела е мъртва“ (Яков 1:22; 2:19, 26).

Но някои аргументират, че който наистина е спасен, той отговаря на тези изисквания. Потвърждава ли това практиката? Денис „прие Исус“ като малко момче. Сега казва: „,Спасените‘, които аз познавам, не изпитват голяма нужда да се занимават подробно с Библията, понеже мислят, че притежават всичко, каквото е необходимо за спасение.“ Лицемерието и нехристиянското поведение на мнозина, които се считат за спасени, представят цялата тема за спасението в лоша светлина.

Обаче, много хора упорито наблягат на думите от Библията: „Който вярва в Сина има вечен живот“ (Йоан 3:36, „Бълг. синодален превод на Библията“, 1982 г.). Те стигат до извода, че който веднъж признае Господаря Исус Христос за свой личен Спасител, никога вече не може да бъде погубен. „Веднъж спасен, завинаги спасен“ гласи девиза им. Но има ли този девиз потвърждение в Библията? За да отговорим, трябва да обсъдим всичко, което по този въпрос говори Святото писание. Ние не искаме ‘да се мамиме с фалшиви разсъждения’, като четем само избрани фрагменти от Божието Слово.

„Веднъж спасен, завинаги спасен“?

Да обърнем внимание на вдъхновеното предупреждение на ученика Юда: „Възлюбени, макар че полагах всякакви усилия, за да ви пиша за взаимното ни спасение, счетох за нужно да ви пиша, за да ви назидая да водите твърда борба за вярата предадена на светиите един път завинаги“ (Юда 3). Какво накара Юда да напише това? Той много добре знаеше, че отделни християни могат да изгубят ‘взаимното спасение’. Юда добавя: „Искам да ви напомня, . . . че Йехова, въпреки че избави народа от Египетската земя, после погуби тези, които не проявиха вяра“ (Юда 5).

Ако християните не бяха заплашени от същата опасност като онези израилтяни, тогава това предупреждение на Юда не би имало никакъв смисъл. Юда не оспорваше стойността на жертвата на Исус. Благодарение на нея Исус ни избавя от Адамовия грях. Той също ще защитава тези, които вярват в него. Никой не може да ни оттръгне от неговата ръка. Но можем да загубим тази защита. По какъв начин? Като действаме подобно на тези израилтяни, които освободени от Египет, съзнателно избраха непослушание към Бог (Второзаконие 30:19, 20).

Нека си представим, че някой ни спасява от горящ небостъргач. Колко облекчени бихме били, ако чуем спасителя ни да каже: „Сега сте в безопасност.“ Да, той би ни спасил от сигурна смърт. Но какво би станало ако решим да се върнем в това здание поради някаква неразумна причина? Нашият живот би бил отново в опасност.

Християни са придобили спасение в известна насока. Те заемат сега положението, което Бог признава, и имат възможност да получат вечен живот. Като група със сигурност ще бъдат спасени от Адамовия грях и всякакви негови последици. Обаче всеки поотделно ще придобие избавление и ще може да живее вечно само при условие, че постоянно спазва всички изисквания на Бога. Исус подчерта това, когато сравни себе си с лоза, а своите ученици с лозови клони. Той каза: „Всеки клон върху мене, който не дава плод, [Бог] премахва . . . Ако някой не остава в задружие с мене, той се изхвърля като клон и изсъхва; такива клони се събират и се хвърлят в огън, и те изгарят“ (Йоан 15:2, 6; Евреи 6:4–6). Който изгубва вярата в Исус, загубва също вечния живот.

‘Който устои, той ще бъде спасен“

В последствие повече неща са необходими за спасението. Необходимо е да придобием точно познание за намерението на Бога и неговата мярка за спасение. След това трябва да повярваш в главния Посредник на спасението, Исус Христос, и от тогава да изпълняваш волята на Бога (Йоан 3:16; Тит 2:14). Който постъпва по такъв начин, той може да бъде сигурен в спасението. Обаче това изисква да устоим до края на сегашния ни живот или до завършването на сегашната система. Само „който устой до края, той ще бъде спасен“ (Матей 24:13).

Пазителят на затвора във Филипи заедно с други хора от неговия дом реагира положително на посланието за спасението, известено от Сила и Павел. „Той и всички негови бяха кръстени“ (Деяния на апостолите 16:33). И ние можем да реагираме по същия начин. Ще постъпим тогава в близка, благословена връзка с Йехова Бог и неговия Син, Исус Христос, и ще можем изцяло да се уповаваме в постановлението на Бога относно спасението. Пазителят на затвора във Филипи „много се радваше със цялото си домочадие, че повярва в Бога“ (Деяния на апостолите 16:34). Да изберем такъв начин на действие ще бъде също така основание за нас, ‘да се радваме много’

[Снимка на страница 7]

Какво би станало, ако отново бихме се върнали в горяща сграда, след като сме били спасени от нея?