Решителност ми помогна, да постигна моята цел

Разказано от Йосиф Оаклей

КАКВА голяма радост беше, да принадлежиш към ония, които в 1950 год. присъстваха на международния конгрес на Свидетелите на Йехова, който бе проведен в Янки–стадион в Ню Йорк! След това имах преимуществото да посещавам 16–ия клас на мисионерската школа Гилеад в Ню Йорк.

При заключителното тържество научих, че заедно с няколко други австралийци трябваше да провеждам мисионерска служба в далечния Пакистан. През лятото на 1951 г. пристигнахме там. Особено първата година беше изпълнена с много изпитания.

Така например горещият сух климат се различаваше коренно от хладния климат в южна Виктория и Тасмания, където бях живял преди това. Към това се прибавиха и мъчителните болести като тифус и жълтеница, от които повечето от нас новодошлите страдаха. Една млада класова другарка умря даже в онази първа година.

Бедността и други напълно различни условия на живот ни поставиха пред други проблеми. Наскоро след пристигането ни, бях назначен за пътуващ проповедник. Във връзка с тази задача трябваше често да предприемам дълги пътувания с влак и понякога даже се случваше да пренощувам на перона на някаква гара.

Друго изпитание беше за мене, че Царското благовестие намираше само незначителен отзвук сред преди всичко мюсулманското население. И никак не беше лесно да формулираш тази вест в урду, много труден нов език.

Много по–лесно беше, да се откажеш и да се върнеш обратно вкъщи. Да останеш изискваше твърда решителност. Радвам се, че преживяните случки от преди това, ми помогнаха да издържа на изпитанията.

Преживявания, които оформиха моя живот

Израстнах в една ферма, отдалечена около 18 км. от Гилонг, крайбрежен град във австралийския щат Виктория. При посещение в града през април 1935 г. една жена на име Худзон ме въвлече в разговор и ме покани на библейски доклад. Аз се ядосвах през целата седмица, че обещах на тази любезна, искрена и очевидно предана на Бога стара жена, че ще отида. Всъщност, не исках въобще да отида, но ми беше жал да я разочаровам.

Денят настъпи и въпреки моите резерви удържах на обещанието си и отидох на доклада. За моя изненада това, което чух, така ми хареса, че отсега нататък посещавах редовно събранията на еклезията. Това, което научавах ме убеди, че съм намерил истината. На един конгрес, състоящ се в онази година в Гилонг, се кръстих.

Няколко месеца покъсно две усърдни пионерки изминаха почти два км. разорана земя за да достигнат до нашата ферма. Техната вяра и усърдие ми направиха много силно впечатление. Още си спомням, че ги питах къде ще прекарат ноща, защото бяха споменали, че са на път за техното ново разпределение и то за Бакхус Марш, малък град, намиращ се на разстояние почти 60 км.

„Още не знаем, но все ще намериме някъде место, преди да се стъмни“, отговориха те. „А ако не намериме, ще разпьнеме нашата палатка.“

Беше вече след 16 часа, и дните не само, че бяха къси, а също и доста студени. Помислих си. „Това е истински пионерски дух!“ Тази среща ме накара да се замисля върху следното: Какво правя аз всъщност тук на тази ферма, далеч от хората? Какво ми пречи да стана пионер като тези две млади жени? Аз съм млад и здрав. След като те могат, защо да не мога и аз? Взех решение за кратко или дълго време да поема пионерската служба.

Решен, да осъществя моето намерение

Баща ми беше абсолютно против това, да напусна дома и да стана целодневен проповедник на Свидетелите на Йехова. Той беше почти 30 години ректор на неделно училище и имаше много предразсъдъци по отношение на Свидетелите на Йехова. Понеже майка ми нямаше нищо против моите планове и аз бях вече завършил 21 години, определих за дата на излизане от дома ми 30 юни 1936 година.

Баща ми помоли много видни търговски личности да ми избият от главата това „отвратително нещо“, както го наричаше той. Мъжете положиха големи усилия да ме убедят да остана и поднесоха аргументи като: „Донасяш позор върху религията на родителите ти“. „Ти се включваш в една непозната и напълно непопулярна група.“ „Кой ти гарантира, че ще те подкрепят финансово?“

Тези опити да ме предумат, направени може би с добро намерение, продължаваха седмици наред. Но колкото повече ме разубеждаваха, толкова по силно беше решението ми, да се включа в редовете на пионерите.

Настъпи 30 юни — студен, бурен ден. Натоварих моите вещи на мотоциклета и заминах за Мелбърн, на около 65 км от нас. Бях поканен там да работя заедно с група от пионери. Пред мене се отвори съвсем нов, смислен живот, но той доведе със себе си и много изпитания.

Решително противопоставяне на изпитания

По онова време за проповядване на Царското благовестие се използваше много често кола с високоговорител, за да се слушат библейските речи на Радзерфорд, президента на дружеството на Стражева кула, записани на грамофонни плочи. Бях на път около пет години с една добре екипирана транспортна моторна кола, която навсякъде беше известна като „червения ужас“.

Когато от високоговорителя прозвучаваше енергичния, дълбок глас на брат Радзерфорд, за малкото търсещи на истината, той беше „сладък“, но за противниците на истината беше като отрова. (Сравни 2 Коринтяните 2:14–16.) Понякога биваше насочено срещу мене маркуч за поливане, и случваше се също колата да бъде обсипана с камъни.

На някои се харесаха докладите на брат Радзерфорд. в които бяха изобличени открито религиозни учения. Така например един заможен човек поръча по един екземпляр от всяка плоча с доклада и всяка книга от брат Радзерфорд. Едва можах да нося плочите и книгите, когато пристигнах в голямата къща на този мъж. Той се зарадва много, че получава желаното и веднага ми написа чек с над 15 ливри, (по това време около 70 американски долари). Това беше най–големия брой, който някога бях предал!

Брат Радзерфорд искаше да посети Австралия в 1938 година и в градските хали на Сидней (Ню Саус Уейлс) да изнесе библейски доклад. Принадлежах към тези, които бяха на път с колата с високоговорителя, за да известят посещението. „Червеният ужас“ беше украсен за шест седмици от двете страни с големи надписи. Но тази „светкавична война“ предизвика голямо съпротивелние.

Тъй като от религиозна страна се упражняваше голям натиск, отказа ни се наемането на градските хали в Сидней. Въз връзка с това получих за задача, с помоща на високоговорителя да подканя хората да подпишат петиция. По време на обедната почивка посетих големи групи от работници и въпреки противничеството на някои места, успях да събера стотици подписи в полза на свободата на словото. От цялата страна се събраха десетки хиляди подписи. Но въпреки тази внушителна петиция, която бе поднесена на градския съвет в Сидней, ползването на градските хали не бе позволено.

Но както се случва често — също и този път това се обърна в полза на народа на Йехова. Във връзка с това се нае спортния стадион на Сидней и тъй като противничеството стана причина за голяма публичност, според полицейските данни на доклада на брат Радзерфорд присъстваха около 12 000 души. Понеже градските хали можеха да поберат само 5 000 души, в края на краищата съпротивата доведе до там, че двойно повече хора можаха да чуят доклада.

Решителност по време на забрана

Когато през 1939 година избухна Втората световна война, съпротивата нарастна. През януари 1941 г. делото беше забранено в цяла Австралия. По онова време бях пионер в Мелбърн и имах стая в сградата, където беше съхранена литературата на дружеството.

Един ден там се появиха шест широкоплещести полицейски чиновници, които застанаха пред Джек Джонс, отговорен за литературата, и мен. Дадоха ми само пет минути за освобождаване на моята стая в горния етаж. Опитал ли си се някога да опаковаш всичките си вещи само за пет минути? Далеч не бях готов, когато останалите полицаи влезоха в стаята и изхвърлиха безогледно през прозореца останалото облекло и мебелите.

Но забраната не сложи край на нашата дейност. Ние проповядвахме и по–нататък в Мелбърн от къща на къща, като използвахме само Библията и провеждахме също редовно нашите събрания. В 1942 г., втората година от забраната, бях повикан отново в Сидней. Този път трябваше да помогна при организирането на делото в тамошните седем еклезии на Свидетелите на Йехова.

По онова време Бетела беше зает от държавни чиновници. В една голяма, двуетажна къща, намираща се на няколко преки по–нататък, беше организирана цялата ни дейност. Моята задача беше, да посещавам всички еклезии в Сидней и с помоща на мотоциклет с кош да разнасям програмите за събранията, както и други неща, които бяха необходими, за да напредват събранията и бъдат по–нататък обединени.

Служба в Тазмания

След като забраната през юни 1943 г. беше премахната, помогнах за новото уреждане на литературното депо в Мелбърн. В 1946 г. бях назначен като пътуващ служител за братята (днес околийски надзирател) за австралийския островен щат Тазмания. Погледнато от пейзажна гледна точка Тазмания е прекрасен, планински остров и много планински върхове почти през цялото време на годината са покрити със сняг.

Когато служех там като пътуващ надзирател, по целия остров имаше само седем еклезии и няколко проповеднически групи. Между посещенията на еклезиите провеждах пионерската си дейност в малкото градче Мойл Крийк. По време на войната там беше пламнало насилствена съпротива против Свидетелите на Йехова. Но сега беше угаснала и някои от онези, при които можах да оставя литература, накрая се кръстиха като Свидетели на Йехова.

Там в Тазмания ме достигна поканата да посетя 16–тия клас на Гилеадската школа. Както вече споменах след завършването на школата бях изпратен в Пакистан.

Оженване и семейство

Бях вече шест години в Пакистан, когато се ожених за Една Марш, която беше служила като мисионерка в Япония. Една дойде също в Пакистан и ние открихме нов мисионерски дом в Куета, в планинският край на Пакистан. Обаче там останахме само две години, защото когато се роди първото ни дете решихме да се завърнеме отново в Австралия. Какво ни очакваше сега?

Ние в никакъв случай не се колебаехме, къде ще отседнем и отгледаме нашето дете, защото бях обещал, че ако някога се разделя с мисионерската служба, да се върна отново в Тазмания. Но практически нямахме нито грош, и работа за 45 годишни беше нещо рядко. Но, бяхме решили, само такава светска работа да приемем, която няма да пречи на посещенията на събранията и на проповедната служба.

С приветливата подкрепа на духовните ни братя можах да отворя собствена малка фирма за чистене на прозорци. Тази фирма имах над двадесет години. В това време не пропуснах нито събрание, нито пък проповедната служба по причина на моята светска работа, въпреки, че понякога това беше свързано с отказване на известни поръчки и свързаните с това допълнителни пари. По този начин успяхме да възпитаме и двете си деца по пътя на истината и да участваме редовно във всички клонове на службата за Царството.

Нашите деца порастнаха и не са повече зависими от нас. Двете стоят твърдо в истината и моята дъщеря беше пионер дълги години преди да се ожени. Синът ни служи заедно с жена си като пионер там, където има по–голяма нужда от проповедници.

Задоволителен живот

Неотдавна ни посети една стара позната. Беше първата, която в Куета (Пакистан) застана страната на истината. След завършването на едно събрание на нашата еклезия в Лаунчестън (Тазмания) разказа на събралите се, че два пъти втълпила на прислужника си, да каже, че тя не е вкъщи, когато искам да говоря с нея. Когато покъсно я срещнах в градината, където нямаше как да ме избегне, започна да задава въпроси и накрая се съгласи с изучаване на Библията. Тя разказваше колко е благодарна за това, че съм проявил решителност и че съм издържал в трудното разпределение в чужбина в Пакистан.

Няколко години преди това на един конгрес в Сидней ме срещна млада жена, която ме прегърна. Бях изненадан и мислех, че ме е разменила с някого. „Не“, отговори тя, „Не си ли Джо Оаклей? Ти и Алекс Милер, вие изучавахте Библията с нас в Лаоре в Пакистан. Майка ми, сестра ми и аз сега сме Свидетели на Йехова и живеем в Сидней.“

Преживяни случки като тези ме карат да изпитвам дълбоко задоволство, че можах да имам пълен дял при възвестяването на Царството. Колко прекрасно е да изживееш, как Божията благословия почива върху неговото дело! Когато през 1946 г. за първи път служех в Тазмания, в Лаунчестън имаше само девет възвестители. Сега има три еклезии, всяка с над 90 възвестители.

С оглед на задоволителният опит, който можах да натрупам в моята повече от 50 годишна служба, мога да кажа без колебание, че решителност ми помогна да я извърша с успех.

[Снимка на страница 9]

С помоща на тази превозна кола беше проповядвано благовестието за Царството в Сидней

[Снимка на страница 10]

Джо Оаклей с малката еклезия в Куета (Пакистан) при предаване за предназначението на нова зала на Царството на 15.12.1955 г.