Дали бразилските индианци са застрашени от изчезване?

ОТ АВТОР, ПИШЕЩ ЗА „ПРОБУДЕТЕ СЕ!“ В БРАЗИЛИЯ

НАЦИОНАЛНИЯТ парк „Шингу“ се намира в бразилския щат Мату Гросу. Той заема площ от около 27 000 квадратни километра — територия, която е почти толкова голяма, колкото тази на Белгия. Паркът е дом на около 3600 индианци, принадлежащи към 14 етнически групи, и прилича на покрит с буйна растителност остров, който на сателитните снимки изглежда като част от „огромна билярдна маса“. Горите около парка или са били опожарени, за да се осигури достъп на дървосекачите до дървесни видове с по–голяма търговска стойност, или са били превърнати в пасища за огромните стада едър рогат добитък.

През 60–те години на миналия век правителството на Бразилия обяви определени територии за резервати на индианците. Намиращи се предимно в района на река Амазонка, понастоящем резерватите заемат 12 процента от територията на Бразилия. Изграждането на резервати доведе до изненадващ обрат — индианското население в Бразилия нараства, за първи път от 500 години насам! Според сведенията днес то наброява около 300 000 души. Този брой обаче представлява само една малка част от индианското население през 1500 г., за което се смята, че е било между два и шест милиона души.

През изминалите 500 години, според думите на един писател, „се наблюдава ужасяващ демографски срив в огромни мащаби“. Какво доведе до този рязък спад в числеността на индианското население? Дали увеличаващият се брой на бразилските индианци през последните години означава, че те вече не са застрашени от изчезване?

Как започнала колонизацията

В продължение на 30 години, след като Португалия обявила Бразилия за своя колония през 1500 г., колониалните интереси се съсредоточавали върху бразилската цезалпиния — дърво с твърда дървесина, което отделя червено багрило. Бразилия получила името си от наименованието на това дърво. Бразилската цезалпиния била високо ценена в Европа и европейците я получавали в замяна на дребни предмети.

Не след дълго обаче станало ясно, че местният климат е много подходящ за отглеждането на захарна тръстика. Но имало една пречка. Производството на захарна тръстика било трудоемко. Затова търсенето на роби започнало да се увеличава. Нямало нужда заселниците да търсят помощ отдалече! Те имали на разположение достатъчно местна работна ръка.

Как се появило робството?

Индианците били свикнали да засяват толкова, колкото им било необходимо за храна. Мъжете се занимавали предимно с лов и риболов. Те имали трудната задача да изсичат част от гората, за да осигуряват обработваема земя. Жените засявали културите, прибирали реколтата и приготвяли храната. Сред висшите европейски кръгове се смятало, че индианците били безразлични към богатството, и на липсата на алчност у тях се гледало като на нещо похвално. От друга страна, много заселници били на мнение, че индианците са просто мързеливи.

Приятелски настроените индианци били насърчавани да се преместят по–близо до португалските селища, за да помагат в работата и в осигуряването на защита за заселниците. Йезуитите и други религиозни ордени често играели важна роля в приобщаването на индианците. Тези ордени едва ли са си давали сметка колко навреждащ щял да се окаже за местните хора близкият контакт с европейските заселници. Макар че земята и свободата на индианците били гарантирани със закон, на практика местните хора били принудени да работят като роби на заселниците. Те рядко получавали заплащане за труда си или разрешение да обработват собствена земя.

Опитите на португалската корона да забрани робството не постигнали голям успех. Заселниците обикновено съумявали да заобиколят законите, забраняващи робството. Като цяло било приемливо от морална гледна точка индианците, които били смятани за врагове и били пленявани в „справедливи войни“, да бъдат поробвани или продавани като роби. Било възможно също индианците, държани като пленници от други племена, да бъдат купувани, или откупувани, и след това използвани като роби.

Всичко това показва, че захарната индустрия се превърнала в обещаващо начинание. А в онези години производството на захарна тръстика зависело от робския труд. Затова португалският крал често трябвало да пренебрегва съвестта си заради печалбите от колонията.

Съперничество за колониални владения — Португалия срещу Франция и Холандия

Индианците били основните потърпевши от конфликтите между колониалните сили. Франция и Холандия се опитвали да завземат Бразилия от Португалия. Те се надпреварвали с португалците за подкрепата на индианците. Индианците не разбирали, че истинското намерение на колониалните сили било да завладеят земите им. Вместо това индианците гледали на тези конфликти като на възможност да отмъстят на своите собствени врагове — други индиански племена — и поради тази причина доброволно се замесвали в споровете между чуждестранните сили.

Например на 10 ноември 1555 г. френският благородник Никола дьо Вилгеньон акустирал при залива Гуанабара (където се намира днес Рио де Жанейро) и построил укрепление. Освен това той сключил съюз с местното индианско племе тамойо. Португалците привлекли на своя страна племето тупинамба от Баия и през март 1560 г. атакували укреплението, което изглеждало непревземаемо. Французите избягали, но продължили да търгуват с индианците тамойо, както и да ги подстрекават да нападат португалците. След няколко битки тамойо били победени. Според някои сведения само в едно сражение били убити 10 000 индианци, а 20 000 били поробени.

Отвратителни болести, принесени от Европа

Когато португалците видели местните хора за първи път, те изглеждали изключително здрави. Според първите изследователи много от по–възрастните индианци били столетници. Но индианците нямали изграден имунитет срещу европейските и африканските болести. Вероятно именно този фактор допринесъл най–много за това индианците да бъдат застрашени от изчезване.

Португалските исторически документи изобилстват с ужасяващи сведения за епидемии, които рязко намалили числеността на индианското население. През 1561 г. в Португалия избухнала епидемия от едра шарка, която се разпространила и отвъд Атлантическия океан. Последиците от нея били опустошителни. В едно писмо от 12 май 1563 г. йезуитът Леонардо до Вал описал потресаващите гледки от епидемията в Бразилия по следния начин: „Това е някакъв вид вариола или шарка, която е толкова отвратителна и неприятна, че никой не може да издържи на отблъскващата миризма, която идва от болните. Затова мнозина умират, без някой да са е погрижил за тях, разядени от червеите, които се появяват в раните на шарката и които са толкова много и с такива големи размери, че всяват ужас у всекиго, който ги види.“

Междурасовите бракове възмутили йезуитите

Браковете между хора от различни раси също допринесли за изчезването на много племена. „Нито португалците, нито местните бразилци били против междурасовите бракове“ — се казва в книгата „Червеното злато — покоряването на бразилските индианци“. За индианците било проява на гостоприемство да предлагат на чужденците жени от своето племе, най–често собствените си дъщери. Когато първите йезуити пристигнали в Бразилия през 1549 г., те били шокирани от онова, което видели. Йезуитът Мануел да Нобрега например казал следното: „Те [духовните водачи] публично заявяват, че е законно мъжете да живеят в грях със своите жени индианки. Заселниците се отнасят към всичките си индиански жени [робини] като към свои наложници.“ До краля на Португалия стигнало сведението, че един португалски заселник имал толкова много деца, внуци, правнуци и други потомци, че този, който предал тази информация казал: „Не бих посмял, Ваше Величество, дори да назова точния им брой.“

До средата на XVII век индианците от някога гъстонаселените крайбрежни равнини на Бразилия или умрели от ужасни болести, или били поробени, или пък били асимилирани при междурасовите бракове. Не след дълго същото се случило и с племената по поречието на река Амазонка.

Пристигането на португалците в района на река Амазонка било последвано от почти неограниченото избиване на населението по долното течение на реката. Според епархийския свещеник на Мараняо, Мануел Тейшейра, за няколко десетилетия португалците избили почти два милиона индианци, населяващи Мараняо и Пара! Вероятно тази цифра е преувеличена, но избиването и страданията несъмнено били нещо реално. След време индианците от горната част на течението на река Амазонка били подложени на подобно изтребление. До средата на XVIII век местните племена, населяващи района на река Амазонка, с изключение на индианците в някои отдалечени области, били почти унищожени.

Развитието на много от отдалечените части в района на река Амазонка през XIX и XX век постепенно довело до осъществяването на контакт между белия човек и оцелелите индиански племена. През 1839 г. Чарлз Гудиър открил процеса, известен като вулканизация. Това откритие и последвалото го изобретяване на гумата от каучук станали причина за появата на „каучуковата треска“. Към района на река Амазонка, който бил главен източник на суров каучук, започнали да се стичат голям брой търговци. Този период е известен с насилствената експлоатация на местното население, която довела до още по–голям спад в неговата численост.

Как се отрази на индианците XX век?

През 1970 г. правителството на Бразилия разработи план за интеграция, който включваше изграждането на магистрали, свързващи отдалечените части на района на река Амазонка. Много от тези пътища бяха построени през земите на индианците и така ги изложиха не само на натиска от страна на различни предприемачи, но и на риска от смъртоносни болести.

Да вземем за пример случилото се с племето панарас. Това племе било почти заличено от войните и робството през XVIII и XIX век. Един малък остатък от него се преселил на северозапад, дълбоко в горите в северната част на щата Мату Гросу. След време обаче през техните земи беше построена магистралата Куяба–Сантарен.

Контактът с белия човек се оказа смъртоносен за мнозина. До 1975 г. от някогашното многобройно племе панарас останаха само 80 души. Индианците панарас бяха преселени в националния парк „Шингу“. Там те се опитаха да намерят такова място, което да прилича на техните гори, но не успяха. Затова решиха да се върнат по родните си земи. На 1 ноември 1996 г. министърът на правосъдието на Бразилия обяви един район от 495 000 хектара за „постоянна собственост на местното население“. Очевидно индианците панарас са спасени от изчезване.

Дали ги очаква по–добро бъдеще?

Дали резерватите могат да предпазят останалите индиански племена от изчезване? Днес буквалното заличаване на бразилските индианци изглежда е останало в миналото. Техните земи обаче често крият ценни природни ресурси. Според някои изчисления в земите на областта, известна като „Легал Амазония“, обхващаща девет щата в северната и в централната западна част на Бразилия, има полезни изкопаеми, сред които злато, платина, диаманти, желязо и олово, на обща стойност близо 750 милиарда евро. Около 98 процента от земите на индианците се намират в тази област. В някои от тези земи вече се извършват незаконни дейности.

Историята показва, че отношенията с белите хора винаги са били в ущърб на индианците. Те давали на европейските заселници злато за огледала и трупи от бразилска цезалпиния в замяна на евтини джунджурии. Освен това трябвало да бягат в отдалечени райони в горите, за да не бъдат поробени. Дали събитията от историята ще се повторят?

Много индианци са се научили да използват изобретенията на съвременната технологична ера — самолети, моторни лодки и мобилни телефони. Но само времето ще покаже дали бразилските индианци ще успеят да се справят с предизвикателствата на XXI век.

[Карта на страница 15]

(Цялостното оформление на текста виж в печатното издание)

■ Националният парк „Шингу“

□ Индиански резервати

БРАЗИЛИЯ

БРАЗИЛИЯ

Рио де Жанейро

ФРЕНСКА ГВИАНА

СУРИНАМ

ГАЯНА

ВЕНЕСУЕЛА

КОЛУМБИЯ

ЕКВАДОР

ПЕРУ

БОЛИВИЯ

ПАРАГВАЙ

УРУГВАЙ

[Снимка на страница 15]

Търговците експлоатирали индианците и ги карали да работят като роби на техните каучукови плантации

[Източник]

© Jacques Jangoux/Peter Arnold Inc.

[Информация за източника на снимката на страница 12]

Рисунка и орнаменти: From the book Brazil and the Brazilians 1857