Йелоустоун — мястото, където се срещат водата, скалите и огънят

От автор, пишещ за „Пробудете се!“ в САЩ

Когато говориш за нещо, което е първо и е най — за първия национален парк в света, за най–известните и най–високите гейзери в света и за най–голямото планинско езеро в Северна Америка, — тогава говориш за Йелоустоун.

С НЕСДЪРЖАНО любопитство заедно с жена ми карахме към северния вход на националния парк „Йелоустоун“ в щата Уайоминг (САЩ). Още от детските ни години името Олд Фейтфул [‘Верния Старик’] и термини като „гейзер“ и „горещ извор“ са възбуждали любопитството ни. Дали действителността щеше да отговори на очакванията ни?

На главния вход на парка видяхме масивна каменна арка. Най–отгоре на нея беше написано: „За полза и радост на хората.“ Отворен за посещения през 1872 г., Йелоустоун е първият национален парк в света.

Започнахме от Гигантските горещи извори близо до границата с Монтана. Тук се виждаше усилната работа на горещината от земята. Водата кипеше и бълбукаше в изворите и езерцата. Стълбове пара се издигаха от пукнатините на земята. Тераси от розов минерал, наречен травертин, приличаха на разтопен и покапал восък.

Какво ври под Йелоустоун?

В Йелоустоун се намират около 10 000 геотермични феномена. Континенталният вододелa преминава през това високо плато в Скалистите планини. Водите се стичат на запад и на изток, но също и надолу в земята. Научихме, че именно с тези подводни води Йелоустоун задействува своите чудеса. Големи вулканични изригвания някога са разтърсвали платото. Преди хиляди години вследствие на вулканично изригване се е образувала огромна калдера (кратер) с размери 75 километра дължина и 45 километра ширина. Магмата, или разтопените скали, които все още се крият под повърхността, поддържа топлинния процес на Йелоустоун.

Изложения в парка обясняват, че водата на повърхността прониква бавно надолу през порестите скали, докато достигне скален пласт, който е извънредно горещ и е точно над магмата. Топлината изтласква водата обратно нагоре. И където намери отвор, се образува горещ извор. Когато изкачващата се гореща вода срещне някакво препятствие в скалата, натискът се увеличава и се образува гейзер. На други места водата се изхвърля във вид на пара. Тези отвори са наречени фумароли. Там, където киселинните газове и водата разлагат почвата на кал и глина, клокочат кални котли. Какво грандиозно зрелище е това!

Олд Фейтфул

Като видяхме цялата геотермична дейност около Гигантските горещи извори, предположихме, че сме близо до известния гейзер Олд Фейтфул. Само че след като проверихме в пътната ни карта, разбрахме, че Олд Фейтфул е на 80 километра на юг. Йелоустоун е много по–голям, отколкото си мислехме; той заема площ от 900 000 хектара.

За да стигнем до Олд Фейтфул, поехме по един криволичещ път надолу към западната част на парка; той отвежда туристите покрай пет басейна на гейзери. Скоро започнахме да свикваме с миризмата на сяра и с гледката на бликаща под различна форма вода.

Също както милионите хора, които са посетили Олд Фейтфул преди нас, и ние искахме да знаем кога ще изригне. Винаги сме си мислили, че изригва редовно с голяма точност — на всеки 57 минути. Но като се огледахме наоколо, забелязахме надпис, който казваше, че следващото изригване на гейзера се предвижда да бъде в 12 часа и 47 минути. Дотогава оставаше много повече от час, пък и това бе само една прогноза! Обърнахме се с въпрос към Рик, един от пазачите на парка.

„Редовното и точно изригване на Олд Фейтфул е мит — каза той. — Времето между изригванията винаги е било различно и с годините се удължава вследствие на земетресения или на това, че вандали хвърлят разни предмети в отвора. Днес средният интервал между изригванията е около 80 минути. Персоналът ни може да предскаже само следващото изригване.“

Беше 12 и половина. Отидохме пеш до Олд Фейтфул, за да видим следващата му проява. Стотици хора седяха на местата, от които можеха да го наблюдават, а други отиваха натам. Олд Фейтфул ни накара да го чакаме десет минути. Но когато изригна, беше толкова красив, че никоя снимка не би могла да го предаде точно. След като си прочисти гърлото с няколко кратки изблика, той изригна. Всички ръкопляскаха. Изригването продължи три минути и за наша радост беше изключително високо. Водата и пръските се издигаха и падаха като величествена каскада, чиито върхове достигаха от 37 до 46 метра. Ситните капчици отразяваха слънчевата светлина и се разпръскваха в различни форми.

Когато всичко приключи, отидохме във фоайето на близкия хотел. Но Олд Фейтфул продължаваше да напомня за присъствието си. До края на деня, всеки път когато наближеше времето на предсказаното му изригване, всички гости прекратяваха заниманията си и излизаха да го гледат. Той ни подари няколко изригвания с изключителна височина и красота, особено едно, в което очертанията на танцуващата вода се виждаха на фона на залязващото слънце. Установихме, че старият гейзер наистина е верен.

„На планетата има не повече от 500 гейзера и около 300 от тях са в Йелоустоун — ни каза пазачът Рик. — И 160 от тях се намират в тази малка долина, Горния гейзеров басейн, чиято дължина е само два километра. Има гейзери, които се появяват и после изчезват — те са действуващи, или дремещи, но Олд Фейтфул си е тук постоянно.“ Така е, но съседът на Олд Фейтфул, Гранд [‘Големият’], изхвърля струи, високи 60 метра. А Стиймбоут [‘Параходът’] може да достигне почти 120 метра — три пъти по–високо от Олд Фейтфул, — но понякога бездействува години наред. В йелоустоунската област, наречена Норис, има един гейзер на име Икайнъс [‘Морски таралеж’], който понякога окъпва с топла вода хората, които му се възхищават.

Да надбягаш бизон

На следващата сутрин разглеждахме пътеводителя за туристи. В него се казва: „Под тънката и чуплива земна кора има гореща вода; в езерцата температурата на водата стига до тази на кипене или дори е по–висока. Всяка година има посетители, които се отклоняват от предвидените за тях пътеки в термичните области, и получават сериозни изгаряния, дори има смъртни случаи при падане в горещата вода.“ В друг пътеводител се казва: „Предупреждение: Много посетители са били прободени от бизони. Теглото на бизона достига до 900 килограма и той може да развива скорост от 50 километра в час, три пъти по–бързо, отколкото ти можеш да бягаш.“ Надявахме се, че в близко време нямаше да ни се наложи да се надбягваме с някой бизон!

В Йелоустоун животните са с предимство на пътя. Когато бъде забелязано някакво животно, колите изведнъж спират и става задръстване на най–неочаквани места. Едно такова задръстване свърши, точно когато пристигнахме и туристите се връщаха в колите си. Попитахме една жена какво гледат всички. Тя каза: „Един голям мъжки лос, но той си тръгна.“

След това наблюдавахме как няколко елена и сърни примамваха своите малки, които бяха на две седмици, да пресекат един поток. Те се придвижваха от планините, където бяха зимували, към по–ниската част на парка. Но малките не искаха да вървят — те не бяха съгласни да преминат през водата. Майките продължаваха да ги викат и най–накрая малките преминаха.

„Колко незначителен, колко безпомощен се чувствувам“

След това отидохме до Големия каньон на Йелоустоун. На няколко наблюдателни пункта, разположени по ръба на дълбоката 360 метра пропаст, спирахме и излизахме от колата, за да надзърнем надолу, понякога малко неохотно. В дневника на експедицията си през 1870 г. Натаниъл Лангфорд споменал ‘колко незначителен, колко безпомощен се чувствувал’ при вида на този дълъг 32 километра пролом, с неговите отвесни, блестящи в цвят охра стени, които са дали името на река Йелоустоун [‘Жълт камък’], и с двата му високи водопада. Ние, също като него, се чувствувахме толкова незначителни и безпомощни.

На следващия ден пътувахме на изток. Пейзажът на парка отново се промени. Тук той се превърна във високопланинска гора и пътят на два пъти минаваше през Континенталния вододел. Продължавахме да виждаме бизони и други големи животни, като бизоните често бяха застанали в класическия си профил. За съжаление не видяхме мечки — една друга голяма атракция на Йелоустоун за туристите. Какво стана с тях?

През годините непосредствената близост между хората и мечките довела до това някои туристи да бъдат наранени или убити. Положението не било никак добро и за самите мечки. Затова в началото на 70–те години Службата по националните паркове затворила сметищата, като така отучила мечките от това да бъдат зависими от храната на хората. Това върнало мечките към див живот. Планът имал успех. Сега мечките се хранят по естествения си начин и са по–здрави. Но те продължават да се срещат с туристите на някои места, като например, Моста за риболов, където и хора, и мечки отиват да ядат, да спят и да ловят риба.

Мостът за риболов беше последната цел на нашето пътуване. Там ни очакваше последната голяма изненада на парка. Когато гледахме отвъд езерото Йелоустоун — най–голямото планинско езеро в Северна Америка, — към заснежените върхове на Тетон, за момент си помислихме, че сме в северна Италия; езерото и неговата околност излъчваха същото алпийско величие. Но не видяхме никакви мечки.

Беше време да напуснем Йелоустоун. Природата там беше наслада за очите ни и преживяното приповдигна духа ни. Действителността надмина очакванията ни.

[Бележки под линия]

[Блок на страница 31]

Пожарите през 1988 г.

В края на юли и през август 1988 г. няколко незначителни пожара в Йелоустоун бързо се превърнаха в осем опустошителни пожара извън човешкия контрол. Една от причините беше сушата, тъй като лятото на 1988 г. беше регистрирано като най–сухото в Йелоустоун. Силните ветрове бяха другата причина. Връхлитащи с 80 километра в час, те придвижваха огъня с около 20 километра на ден. Те разнасяха въглени пред самия огън на такива разстояния, с каквито пожарникарите не се бяха сблъсквали досега. От тези въглени започваха нови пожари.

В разгара на струващата 120 милиона долара акция по потушаването на пожара, в нея бяха включени почти 10 000 цивилни и военни пожарникари и повече от 100 пожарникарни коли. Хеликоптери и въздушни танкери изхвърлиха около 5 000 000 литра гасителна течност и 40 000 000 литра вода. Противно на усилията, пламъците обхванаха почти целия парк, като подминаха само някои области. Дни наред дебела пелена от дим висеше във въздуха. В края на лятото паркът приличаше на военна зона. Едва в средата на септември, след като изгоряха 600 000 хектара, студеният въздух, есенните бури и първият сняг угасиха огъня.

Животните почти не бяха засегнати и броят на туристите постоянно се увеличаваше. Когато димът се вдигна, есенните листа обагриха нововъзникналите гледки, а през пролетта дивите цветя разцъфваха изобилно там, където преди не се срещаха. През годините след пожарите изобилие от нова растителност покри изгорелите области.

[Снимка на страница 29]

Олд Фейтфул

Лоуър Фолс

[Източник]

NPS Photo

[Снимка на страница 30]

Реката Файърхол

[Снимка на страница 31]

Езерцето Морнинг глори

[Източник]

NPS Photo