Заточени в Сибир!
Разказано От Василий Калин
Ако видиш един мъж, който спокойно чете Библията сред оглушителен артилерийски обстрел, няма ли да поискаш да разбереш защо е толкова спокоен? Баща ми наблюдавал такава сцена преди повече от 56 години.
БИЛО юли 1942 г. Втората световна война била в разгара си. Когато немската фронтова линия минала през селото на баща ми Вилшаница, намиращо се в Украйна, той посетил дома на едно възрастно семейство. Наоколо избухвали снаряди, но мъжът седял край печката, топлел малко царевична каша и четял Библията.
Аз съм се родил пет години по–късно, недалеч от красивия западноукраински град Ивано–Франковск, който тогава бил част от Съветския съюз. По–късно моят баща ми разказа за незабравимата си среща с този мъж, който бил Свидетел на Йехова, а също ми разказа и за ужасите на военните години. Хората били изтощени и объркани от всичко това и мнозина се чудели защо има толкова много несправедливост. Защо хиляди невинни хора умират? Защо Бог позволява това? Защо? Защо? Защо?
Татко започнал с онзи мъж дълъг, откровен разговор по тези въпроси. Отваряйки Библията си последователно на различни текстове, мъжът показал на татко отговорите на въпросите, които от дълго време го озадачавали. Той обяснил, че Бог възнамерява да сложи край на всички войни във времето, което е определил за това, и че земята ще стане прекрасен рай. — Псалм 46:9; Исаия 2:4; Откровение 21:3, 4.
Татко се върнал у дома тичешком и извикал възхитен: „Представяте ли си? Само след един разговор със Свидетелите на Йехова очите ми се отвориха! Намерих истината!“ Татко каза, че въпреки че бил посещавал редовно католическата църква, свещениците никога не могли да отговорят на неговите въпроси. Така той започнал да изучава Библията и мама се присъединила към него. Те започнали също така да учат и трите си деца — сестра ми, която тогава била само на 2 години, и двамата ми братя, които били на 7 и 11 години. Скоро след това домът им бил силно разрушен от бомба и им останала само една стая за живеене.
Мама израснала в голямо семейство с шест сестри и един брат. Баща ѝ бил един от богатите мъже в района и ценял своя авторитет и положението си. Затова отначало близките се противопоставили на новонамерената вяра на моето семейство. След време обаче много от тези противници отхвърлили небиблейските религиозни обичаи, като например използуването на икони, и се присъединили към моите родители в чистото поклонение.
Свещениците открито насъсквали хората против Свидетелите. В резултат на това местните жители им чупели прозорците с камъни и ги заплашвали. Въпреки това родителите ми продължили да изучават Библията. Така, когато аз съм бил роден през 1947 г., семейството ми вече се покланяло на Йехова с дух и истина. — Йоан 4:24.
Изпратени в заточение
Спомените от ранното утро на 8 април 1951 г. са здраво запечатани в ума ми, макар че тогава бях само на четири години. Военни с кучета влязоха в дома ни. Те показаха заповед за изселване и извършиха обиск. През двата часа, които ни бяха отпуснати, войници с автомати и кучета стояха на прага ни, а мъже във военни униформи седяха край масата и ни чакаха, докато ние набързо се приготвяхме да тръгнем. Не можех да разбера какво става и плачех.
На родителите ми им беше наредено да подпишат един документ, в който се казваше, че те вече не са Свидетели на Йехова и че няма да имат нищо общо с тях в бъдеще. Ако подпишеха, те щяха да бъдат оставени да живеят в дома си и в родния си край. Но татко твърдо заяви: „Уверен съм, че където и да ни отведете, нашият Бог, Йехова, ще бъде с нас.“
„Помисли за своето семейство, за децата си — убеждаваше го офицерът. — Та нали не отивате на курорт. Ще бъдете отведени далеч на север, където има вечни снегове и белите мечки бродят по улиците.“
По онова време за всеки думата „Сибир“ означаваше нещо ужасно и тайнствено. Но вярата и силната любов към Йехова се оказаха по–силни от страха от неизвестността. Имуществото ни беше натоварено на една каруца и бяхме отведени в града и качени на товарни вагони, заедно с още 20 или 30 семейства. Така започна нашето пътуване към дълбоката тайга или пустош на Сибир.
По железопътните гари по пътя срещахме други влакове, возещи заточени хора, и виждахме табели, закачени по вагоните: „Свидетели на Йехова във влака“. Това беше единствено по рода си свидетелство, тъй като по този начин много хора разбраха, че хиляди Свидетели и семействата им са изпратени в различни области на север и далеч на изток.
Това събиране и заточаване на Свидетелите на Йехова през април 1951 г. е добре документирано. Историкът Уолтър Коларс писа за него в книгата си Religion in the Soviet Union [„Религията в Съветския съюз“]: „Това не бил краят на ‘Свидетелите’ в Русия, а само началото на нова глава в тяхната прозелитизираща дейност. Те дори се опитвали да проповядват своята вяра, докато спирали по гарите по пътя си към заточението. Изселвайки ги, съветското правителство допринесло по най–добрия начин за разпространяването на тяхната вяра. Извадени от уединението на своето село, ‘Свидетелите’ заживели в един по–широк свят, макар че това бил ужасният свят на концентрационните лагери и лагерите с робски труд.“
Моето семейството имаше щастие, защото ни беше разрешено да вземем със себе си малко храна — брашно, царевица и боб. На дядо дори беше разрешено да заколи прасе и това осигури храна за нас и за други Свидетели. По време на пътуването от вагоните можеха да се чуят идващи дълбоко от сърцата песни. Йехова ни даде силата да издържим. — Притчи 18:10.
Прекосихме Русия за около три седмици и накрая пристигнахме в студения, самотен и далечен Сибир. Бяхме закарани на гара Тарея в Чунския район на Иркутска област. От там бяхме отведени по–навътре в тайгата, в едно малко село, което беше описано в документите като нашето „вечно заселване“. Имуществото на 15 семейства се побра без проблеми в една шейна и един трактор я теглеше в пролетната кал. Около 20 семейства бяха настанени в бараки, които представляваха дълги коридори без отделения. Властите бяха предупредили предварително местните жители, че Свидетелите на Йехова са ужасни хора. Затова в началото хората се страхуваха от нас и не правеха никакви опити да ни опознаят по–добре.
Работа по време на заточението
Свидетелите на Йехова работеха като дървосекачи, и то във възможно най–трудни условия. Всичко се вършеше на ръка — разрязването на трупите, насичането им, товаренето им на конски каруци и след това разтоварването им в железопътни вагони. Положението се влошаваше допълнително от рояците комари, от които не беше възможно да се скриеш. Баща ми страдаше ужасно. Тялото му беше подпухнало и той се молеше усърдно Йехова да му помогне да издържи. Но въпреки всички трудности вярата на огромното мнозинство Свидетели на Йехова остана непоклатима.
Скоро бяхме отведени в град Иркутск, където семейството ни живееше в някогашен затворнически лагер и работеше в тухлена фабрика. Тухлите трябваше да се вадят ръчно направо от големите горещи пещи и работните норми постоянно биваха повишавани, така че дори и децата трябваше да помагат на родителите си да ги изпълнят. Това ни напомняше за робския труд на израилтяните в древния Египет. — Изход 5:9–16.
Стана ясно, че Свидетелите са усърдни работници и честни хора, а не „врагове на народа“, както се твърдеше за тях. Беше забелязано, че нито един Свидетел не ругае властите, нито пък Свидетелите оспорваха решенията на тези, които са на власт. Мнозина дори започнаха да харесват и вярата им.
Духовният ни живот
Макар че Свидетелите бяха обискирани многократно — преди изпращането им в изгнание, по пътя натам и на мястото на заселването им, — много от тях успяха да скрият броеве на списание „Стражева кула“ и дори Библии. После те биваха преписвани на ръка и размножавани по други начини. В бараките редовно се провеждаха християнски събрания. Ако командирът на лагера ни заварваше да пеем песен и ни нареждаше да престанем, ние спирахме. Но когато той отиваше в следващата барака, започвахме да пеем отново. Не беше възможно да ни спрат.
Нито проповедната ни дейност беше прекратена. Свидетелите говореха на всеки и навсякъде. По–големите ми братя и родителите ми често ми разказваха как са успели да споделят библейските истини с други хора. Благодарение на това библейската истина постепенно започна да печели сърцата на искрените хора. Така в началото на 50–те години Царството на Йехова беше известено в Иркутск и околностите му.
Отначало Свидетелите бяха смятани за политически врагове, но след това официално беше признато, че нашата организация е чисто религиозна. Въпреки това властите се опитаха да спрат нашата дейност. Затова се събирахме за изучаване на Библията на малки групи от две или три семейства, за да не бъдем разкрити. През една февруарска утрин на 1952 г. беше проведен щателен обиск. След него десет Свидетели бяха арестувани и останалите бяхме изпратени на различни места. Нашето семейство беше откарано в село Искра, което имаше около сто души население и се намираше на около 30 километра от град Иркутск.
Издържане в променящи се обстоятелства
Управата на селото ни посрещна неочаквано добре. Хората бяха простодушни и приятелски настроени — някои дори излязоха от къщите си, за да ни помогнат. Семейството ни беше третото подред, което беше настанено в същата малка стая от около 17 квадратни метра. Газени лампи бяха единственият ни източник на осветление.
На следващата сутрин имаше избори. Родителите ми казаха, че те вече са гласували за божието Царство, нещо, което хората, естествено, не можаха да разберат. Затова възрастните членове на нашето семейство прекараха целия ден в ареста. После неколцина попитаха за техните вярвания и това отвори хубава възможност семейството ми да разговаря за божието Царство като единствената надежда за човечеството.
През тези четири години, през които живяхме в село Искра, наблизо нямаше други Свидетели, с които да общуваме. За да излезем от селото, ни трябваше специално разрешение от коменданта, а той рядко даваше такова, тъй като основната причина за нашето изселване беше да ни изолират от други хора. Но Свидетелите винаги се опитваха да се свържат помежду си, за да споделят каквато свежа духовна храна са получили.
След смъртта на Сталин през 1953 г. присъдите на всички осъдени Свидетели бяха намалени от 25 на 10 години. За изпратените в Сибир вече не се искаше специален документ, за да пътуват. Но властите скоро започнаха да правят обиски и да арестуват Свидетели, ако установят, че те притежават Библии и библейска литература. Бяха създадени специални лагери за Свидетели и около 400 братя и 200 сестри бяха затворени в тях в областта около Иркутск.
Вестта за преследването ни в Съветския съюз стигна до Свидетелите на Йехова по света. Така между средата на 1956 г. и февруари 1957 г. на 199 областни конгреса, проведени по целия свят, беше приета петиция в наша полза. Общо 462 936 присъствуващи одобриха петицията, адресирана до тогавашния министър–председател на Съветския съюз Николай А. Булганин. Наред с другите неща в петицията се изискваше да бъдем освободени и да бъдем „упълномощени да получаваме и да издаваме списание „Стражева кула“ на руски, украински и други езици, според необходимостта, а също и други библейски публикации, използувани от Свидетелите на Йехова по света“.
Междувременно нашето семейство беше изпратено в далечното село Худяково, на около 20 километра от Иркутск. Там живяхме седем години. През 1960 г. брат ми Фьодор замина за Иркутск, а през следващата година по–големият ми брат се ожени, а сестра ми се премести. После през 1962 г. Фьодор беше арестуван и хвърлен в затвора заради проповядването си.
Духовният ми растеж
От нашето село Худяково трябваше да пътуваме около 20 километра пеша или с велосипед, за да се срещнем с други братя за изучаване на Библията. Затова се опитахме да се преместим в Иркутск, за да имаме по–тясна връзка с други Свидетели. Но началникът на областта, в която живеехме, беше против нашето преместване и направи всичко възможно да ни попречи. След известно време обаче този човек започна да се отнася по–добре към нас и ние успяхме да се преместим в село Пивовариха, на около 10 километра от Иркутск. Там се намираше един сбор на Свидетелите на Йехова и за мен започна нов живот. В Пивовариха бяха организирани групи за Изучаване на книга в сбора и братя надзираваха духовната дейност. Колко бях щастлив от това!
По това време вече бях обикнал силно библейската истина и исках да бъда покръстен. През август 1965 г. желанието ми беше осъществено и аз бях покръстен в малката река Олха, където в този период бяха покръстени много нови Свидетели. За обикновения наблюдател изглеждаше така сякаш правим пикник на брега и се къпем в реката. Скоро след това получих първото си назначение като надзорник на Теократичното училище за проповедна служба. После, през ноември 1965 г., имахме друга причина за радост, защото Фьодор се върна от затвора.
Как напредваше работата
През 1965 г. всички заточеници бяха събрани и беше съобщено, че имаме право да отидем където искаме, като това отбеляза края на нашето „вечно заселване“. Можете ли да си представите каква радост изпитахме? Много от нас решиха да заминат за други краища на страната, докато други решиха да останат там, където Йехова ни беше благословил и беше подкрепил нашия духовен растеж и дейност. Много от тях бяха отгледали децата си, внуците си и правнуците си в Сибир, който след време се оказа съвсем не толкова страшен.
През 1967 г. се запознах с Мария, едно момиче, чието семейство също беше заточено в Сибир от Украйна. Като малки и двамата бяхме живели в украинското село Вилшаница. Оженихме се през 1968 г. и накрая бяхме благословени със син Ярослав, а след това и с дъщеря Оксана.
Продължавахме да използуваме погребенията и сватбите, за да се събираме на по–големи множества за духовно общуване. Използувахме тези случаи и за да обясняваме библейските истини на близки и познати, които не бяха Свидетели, както и на приятели, които също идваха. Често тези събития, на които проповядвахме открито от Библията за надеждата за възкресението или относно уредбата на Йехова за брака и за бъдещите благословии в неговия нов свят, бяха посещавани от служители на Държавна сигурност.
Веднъж, когато на едно погребение току–що бях завършил доклада, край нас спря една кола, вратите ѝ се разтвориха внезапно и един от мъжете излезе навън и ми нареди да се кача в колата. Не бях уплашен. Та нали не бяхме престъпници, а просто поклонници на Бога. Но в джоба си носех отчетите за службата на нашия сбор. Заради това можех да бъда арестуван. Така че попитах дали мога да дам пари на съпругата си, преди да тръгна с тях. И пред очите им подадох на жена си своя портфейл заедно с отчетите на сбора.
От 1974 г. заедно с Мария тайно започнахме да подготвяме библейска литература в дома си. Тъй като имахме малко дете, правехме това късно през нощта, за да не ни вижда синът ни. Но поради любопитството си той се правел, че спи и надничал да види какво правим. След това ни каза: „Знам кой прави списанията за Бога.“ Изплашихме се, но през цялото време се молехме на Йехова да защити семейството ни в тази важна работа.
В крайна сметка властите започнаха да се отнасят по–добре към Свидетелите на Йехова и затова направихме планове за по–голямо събиране в Центъра за изкуства и свободно време „Мир“ в град Усолье Сибирское. Уверихме градската управа, че събранията ни се провеждат единствено с цел изучаване на Библията и християнско общуване. През януари 1990 г. се събрахме над 700 души, като изпълнихме залата и привлякохме вниманието на обществеността.
След събранието един журналист попита: „Кога успяхте да подготвите своите деца?“ Както много други посетители, и той беше смаян, че децата ни седяха и слушаха внимателно през четирите часа на това първо публично събрание. Скоро в местния вестник се появи положителна статия за Свидетелите на Йехова. В нея се казваше: „Човек наистина има какво да научи от [Свидетелите на Йехова].“
Радостни от големия растеж
През 1991 г. в Съветския съюз проведохме седем големи конгреса, на които присъствуваха 74 252 души. По–късно, след като бившите съветски републики станаха независими държави, получих от Ръководното тяло на Свидетелите на Йехова назначение в Москва. Там бях попитан дали съм в състояние да увелича участието си в работата на Царството. По това време Ярослав беше женен и имаше дете, а Оксана беше вече девойка. Така през 1993 г. с Мария започнахме целодневната си служба в Москва. През същата година бях назначен за координатор на Административния център на регионалната религиозна организация на Свидетелите на Йехова в Русия.
Сега с Мария живеем и работим в новия комплекс на нашия клон, намиращ се извън Санкт Петербург. За мен е чест да мога да участвувам с други верни братя в грижите за бързо растящия брой вестители на Царството в Русия. Днес в бившите републики на Съветския съюз има доста над 260 000 Свидетели, а в самата Русия — над 100 000 души!
Често с Мария си мислим за нашите скъпи роднини и приятели, които продължават да работят вярно в службата на Царството в Сибир, мястото, което стана любим дом за нас. Днес там редовно се провеждат големи конгреси и в Иркутск и околностите му са активни около 2000 Свидетели. Да, пророчеството от Исаия 60:22 се изпълнява и в тази част на света: „Най–малочисленият ще стане хиляда, и най–малкият — силен народ.“
[Снимка на страница 20]
С баща ми, нашето семейство и други заточеници в Иркутск през 1959 г.
[Снимка на страница 23]
Деца в заточение, село Искра
[Снимка на страница 25]
Когато се оженихме
[Снимка на страница 25]
С Мария днес