Любовта ми към земята ще бъде удовлетворена завинаги

Разказано от Дороти Конъли

Когато бях малко момиче, ми казваха, че ще отида в ада, защото съм от племето на аборигените. Години по⁠–​късно, през 1936 г., чух запис на един библейски доклад, който угаси пламъците на ада и запали пламък в сърцето ми. Днес този пламък е по⁠–​ярък от всякога. Преди да обясня защо, нека да ви разкажа нещо за себе си.

РОДЕНА съм около 1911 г. Казвам „около“, защото по онова време аборигените не се занимавали с дати и свидетелства за раждане. Родителите ми бяха усърдно работещи, боящи се от Бога хора. Живеехме в малкия град Спрингшур, близо до скалистите зъбери на красивата планинска верига Карнарвън, в централната част на Куинсланд (Австралия).

Баща ми беше възпитан в католическата вяра от едно семейство на бели хора. Въпреки това моите родители, които бяха аборигени, внедряваха в мен своите местни обичаи и любов към земята. Ловяхме кенгура, емута, костенурки и змии, а също и риба и големи, ставащи за ядене, гъсеници. Но аз никога не ядях месото на ему. В нашето семейство това беше забранено само на мен, защото то беше моят личен тотем. Според една традиция на аборигените, наречена „Време за сънища“, всеки член на племето има свой собствен тотем и забраната относно това нещо беше налагана от семейството и от племето.

Макар че тотемизмът се корени в суеверията, налагането на тази възбрана беше напомняне за светостта на живота. Аборигените не убиваха за забавление. Спомням си как замръзнах при изблика на татковия гняв, когато той ме хвана да късам крачката на живи скакалци, когато бях малко момиче. „Това е ужасно! — възкликна той. — Не знаеш ли, че Бог мрази жестокостта? Как ще се чувствуваш, ако някой постъпи така с теб?“

Имахме много суеверия. Например, ако някоя стърчиопашка играеше в нашия лагер, това означаваше лоши новини; или ако някоя сова кацнеше през деня върху някой дънер наблизо, вярвахме, че това означава, че някой ще умре. Някои сънища също биваха смятани за поличби. Например, мътната вода на сън означаваше, че някой в семейството е болен. Но ако водата влачеше тиня, тогава най⁠–​вероятно някой беше умрял. Вярно, бяхме католици, но това не прогони нашите племенни суеверия.

Освен това членовете на семейството ми поддържаха аборигенския език. Днес обаче той е един от многото, които са на изчезване. Въпреки всичко понякога мога да го използувам, когато говоря на другите за Библията. Но най⁠–​вече използувам английски или неговия местен опростен вариант.

Ценно ранно обучение

Когато бях на около десет години, семейството ни живееше в една скотовъдна ферма, или ранчо, на около 30 километра от Спрингшур. Всеки ден минавах пеша няколкото километра до къщата на стопаните, за да изпълнявам домакинските си задължения. Едно гюмче мляко и един самун хляб бяха дневната ми заплата. Семейството ни живееше в колиби, направени от кората на дърветата — традиционните аборигенски жилища. Когато валеше дъжд, нощувахме в близките пещери. Дали гледах на този прост начин на живот като на трудност? Не. Животът на аборигените беше такъв от векове и ние го приемахме.

Всъщност аз се радвам, че — както се казва — животът не ми беше поднесен на сребърен поднос и че имах любещи родители, които ме дисциплинираха, караха ме да работя усилено и ме учеха как да преживявам от плодовете на земята. През 1934 г., скоро след като се преместихме в един резерват близо до Уръбинда (Куинсланд), за първи път напуснах дома и отидох на запад да работя в скотовъдните ферми като прислужница и обща работничка. В крайна сметка работата ме отведе на изток, в предградията на крайбрежния град Рокхамптън. Там срещнах своя съпруг, Мартин Конъли, който почина неотдавна. Той беше син на ирландец. Оженихме се през 1939 г.

Научавам библейската истина

Винаги изпитвах дълбоко уважение към Библията. Когато бях на юношеска възраст, собственичката на скотовъдната ферма събираше нас, децата — аборигени и бели, — и ни разказваше истории за Исус. Веднъж тя обясни значението на следните думи на Исус: ‘Не възпирайте дечицата да дойдат при Мене.’ (Матей 19:14) За първи път откакто ми бяха казали, че съм осъдена да отида в ада, видях лъч на надежда за себе си.

По⁠–​късно чух записа на доклада, споменат в началото, относно това, че в ада няма огън. Въпреки че това ме накара да се замисля, до 1949 г. нямах по⁠–​нататъшни контакти със Свидетелите на Йехова. По онова време живеехме в Емералд, на около 250 километра западно от Рокхамптън. Нашият посетител, Р. Бенет Брикълa, разговаря с нас за Библията. След това нашият дом стана дом на Бен, винаги когато идваше в областта. Всички ние, включително Мартин и нашите четири деца, изпитвахме дълбоко уважение към него. Мартин не се интересуваше от библейското послание, макар че винаги беше любезен и гостоприемен към Свидетелите и особено към Бен.

Бен ми даде много помагала за изучаване на Библията, но съществуваше сериозен проблем — аз не можех да чета. Затова Бен търпеливо четеше Библията и основаната на Библията литература на децата и на мен, като заедно с това обясняваше прочетеното. Какъв освежаващ контраст беше той в сравнение със свещеника, който след уреждането на религиозните формалности не прекарваше повече от пет минути с нас, за да ни учи да четем! Бен ни показа от Библията, че Сатан и неговите демони са авторите на многото суеверия, които спъват човечеството, включително и моя народ. Колко започнах да ценя думите на Исус: „Истината ще ви направи свободни“! — Йоан 8:32.

Бях развълнувана, когато научих за божията цел да направи един земен рай за онези, които са му послушни. Започнах да копнея най⁠–​вече за възкресението на мъртвите; мама беше починала през 1939 г., а татко през 1951 г. Често очаквам деня, когато ще мога да ги прегърна и да ги посрещна обратно на земята, която толкова обичаха. И колко вълнуващо ще бъде да ги уча за Йехова Бог и неговото Царство!

Една неграмотна проповедничка

Когато моето библейско познание нарасна, поисках да го споделям. Говорех с роднини и приятели, но после поисках да разширя дейността си. Затова, когато следващия път Бен дойде в Емералд, аз облякох децата и всички отидохме с него да проповядваме. Той ми показа прости представяния и ме научи да уповавам на Йехова в молитва. Моето първо представяне не беше много гладко, но беше от сърце.

Първо казах на домакините, че не мога да чета; и после ги поканих да прочитат библейските откъси, които им посочвах. Бях научила наизуст тези откъси. Понякога срещах изненадани погледи в този град, населяван предимно от бели, но хората рядко биваха груби. След време се научих да чета. Колко допринесе това за увеличаването на моята увереност и на моята духовност!

Първият ми конгрес

През март 1951 г., след като отдадох живота си на Йехова, стигнах до следващите две забележителни събития в моя живот: покръстване във вода и първия конгрес на Свидетелите на Йехова, който посетих. Но това означаваше, че трябва да пътувам до големия град Сидни — всяваща страх перспектива за едно селско момиче. Освен това нямах пари за билет за влака. Така че какво можех да направя?

Реших да играя на хазарт, за да спечеля пари за билета си. ‘Правя това за Йехова — мислех си аз, — така че той сигурно ще ми помогне да спечеля.’ В края на няколко игри на карти, сметнах, че той ми помогна, тъй като имах достатъчно, за да покрия разходите си за билета за отиване и връщане.

Бен знаеше за плановете ми да отида в Сидни, затова следващия път, когато ни посети, ме попита дали имам достатъчно средства. „О, да! — отговорих. — Купих си билет за влака, като играх хазарт.“ Тогава той почервеня като домат и аз веднага разбрах, че съм казала нещо погрешно. Затова в своя защита бързо добавих: „Какво ти става? Не съм ги откраднала!“

Когато дойде на себе си, Бен любезно обясни защо християните не играят хазарт и добави с успокояващ тон: „Но грешката не е твоя. Аз не ти бях казал за това.“

Помогнаха ми да се чувствувам добре дошла

Този четиридневен конгрес, от 22 до 25 март 1951 г., беше първият ми контакт с толкова много Свидетели. Тъй като познавах само Бен и няколко други, не бях сигурна как ще бъда приета. Затова можете да си представите колко бях развълнувана, когато бях сърдечно приветствувана от моите бъдещи духовни братя и сестри, които не проявиха никакви предразсъдъци. Чувствувах се като у дома и не се притеснявах.

Този конгрес е все още жив в паметта ми, особено защото бях сред 160–те покръстени в Ботъни Бей. Явно бях измежду първите австралийски аборигени, които станаха Свидетели на Йехова. Снимката ми се появи в неделния вестник и също така в кинопрегледа, показван в кината.

Единствената Свидетелка в града

Един месец след като се върнах от Сидни, семейството ни се премести в Маунт Айза, един миньорски град в северозападната част на Куинсланд. В продължение на шест години живяхме в една барака, като обработвахме голяма площ земя недалеч от града. Направихме стените на бараката си от дървета, които отсякохме от намиращата се наблизо гора. Направихме покрива от стари варели от асфалт, които разрязахме отстрани и сплескахме. Мартин получи работа в железницата, но пиянството му в крайна сметка разруши здравето му. След това само аз издържах семейството ни. Той почина през 1971 г.

Първо аз бях единствената Свидетелка в Маунт Айза. Бен ни посещаваше на около всеки шест месеца, тъй като Маунт Айза беше част от неговия голям район за свидетелствуване. Ако се случеше да бъде в града по време на Възпоменанието на смъртта на Исус Христос — много специален повод за Бен, тъй като имаше надежда за небесен живот, — той го чествуваше с моето семейство, понякога навън под някое дърво.

Обикновено Бен не оставаше дълго, така че с децата вършехме по⁠–​голямата част от свидетелствуването сами. Наистина, бяхме сами, но духът на Йехова, както и Неговата любеща организация, ни даваше сили. Верните пътуващи надзорници и техните съпруги се бореха с непоносимата горещина, мухите, праха и неравните пътища, за да дойдат до Маунт Айза да ни насърчават, въпреки че години наред групата ни беше много малка. Също така отвреме⁠–​навреме ни посещаваха и Свидетели от новосформирания съседен сбор в Дарвин, на повече от 1200 километра от нас.

Сформиране на сбор

През декември 1953 г. беше сформиран сбор в Маунт Айза. Бен беше назначен за надзорник, а дъщеря ми Ан и аз бяхме единствените други Свидетели, които участвуваха в службата. Но скоро в града се преместиха още Свидетели. Също така районът ни започна да дава нарастваща реколта от ученици, сред които след време имаше и доста аборигени.

Сборът продължаваше да расте и скоро стана ясно, че се нуждаем от Зала на Царството, в която да провеждаме събранията си. През май 1960 г., след много усилна работа, завършихме строежа на нашата нова зала. През следващите 15 години тя беше два пъти разширявана. Но до средата на 70–те години имаше около 120 души, които участвуваха в публичната служба, и залата отново беше прекалено малка. Затова беше построена една хубава Зала на Царството с 250 места и беше открита през 1981 г. Поради големите ѝ възможности сградата беше използувана и за по⁠–​големи събирания, наричани окръжни конгреси.

Растеж сред аборигените

За мен беше вълнуващо сформирането през 1996 г. на една група от аборигени и островитяни, която беше свързана със сбора в Маунт Айза. Островитяните са аборигени, които идват от острови близо до Австралия. Главната цел на тази група е да дава по⁠–​добро свидетелство на аборигените, някои от които се притесняват от белите хора.

По цяла Австралия има разпръснати около 20 други такива групи с аборигени. Освен това бяха сформирани сборове с аборигени в Аделаида, Карнз, Ипсуич, Перт и Таунсвил. Около 500 души — включително и някои от собственото ми семейство — посещават тези групи и сборове. Почти 10 процента от вестителите аборигени са пионери, или целодневни проповедници!

През 1975 г. се разболях от диабет и през годините тази болест, която засяга толкова много аборигени, подкопа силно здравето ми. Четенето стана все по⁠–​трудно. Въпреки това Йехова продължава да ме подкрепя и да ми дава радост.

Благодарна съм на смелите проповедници, които служиха на моето семейство и на мен. Тяхната непоколебима пламенност, любовта им и духовните съкровища, които носеха с велосипедите, когато кръстосваха прашните, отдалечени пътища и пътеки в Куинсланд, направиха възможно да научим библейската истина. Днес чакам с увереност времето, когато любовта ми към земята ще бъде удовлетворена завинаги.

[Бележки под линия]

[Карта/Снимка на страница 27]

Перт

Дарвин

Карнз

Таунсвил

Маунт Айза

Рокхамптън

Емералд

Спрингшур

Уръбинда

Ипсуич

Аделаида

Сидни

Дороти днес

[Снимка на страница 25]

Упражнение с Бен в средата на 50–те години на века