Моята дълга, трудна борба да намеря истинската вяра

Открай време се страхувах, че ще отида в ада, знаех, че не съм достатъчно добра, за да отида на небето. Мислех, че ще имам късмет, ако успея да се добера до чистилището и затова се молех горещо и палех свещи, за да не се озова в ада.

ГУМИТЕ на колата ми поднасяха и се хлъзгаха по заледените пътища на един планински проход в Орегон (САЩ) и аз се чудех какво ли ще стане с мен. Това беше първият ми опит да карам на сняг и изведнъж се оказах сред снежна виелица по непознати пътища, от двете ми страни се спускаха стръмни оврази и аз не можех да видя по–далеч от капака на мотора. Знаех, че това беше краят, затова се молех на Бога да спаси живота на моята спътничка и моя живот, и му казвах, че ще му се отплатя, като се върна в църквата.

Е, ние стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали, и аз изпълних обета си да се върна в църквата. Като потърсих в телефонния указател, намерих една местна църква в Сиатъл и отидох там следващата неделя. И отново изпитах същото чувство на празнота, каквото бях изпитвала преди. Църквата поставяше ударение на същото нещо, на което наблягаше и моята църква — парите. Кошничката за дарения обиколи три пъти! Спомням си, че казах на Бога, че ще трябва да намеря друг начин да му се покланям.

Като дете бях възпитавана като строга католичка в семейство на военен. Учех в католическо училище. Спомням си как в час по катехизъм попитах монахинята: „Защо никога не използуваме Библията?“ Беше ми казано, че съм слаба във вярата и многократно родителите ми бяха уведомявани за моята слабост.

Бях възпитана постоянно да съм в страх от Бога. Нямах много ясна представа за Него. Той беше Бог, който заслужаваше да му се покланяш, но който щеше да те измъчва, ако не му се покланяш правилно. Когато станах на 17 години, казах на родителите си, че повече няма да ходя на църква. Навсякъде другаде се чувствувах по–близо до Бога, отколкото в църквата. Тогава често се разхождах на плажа и ако нещо ме тревожеше, говорех на Бога за това. Извинявах му се за това, че разговарям с него, без да използувам свещеник, като го информирах, че просто трябва да му кажа какво мисля. Бях разочарована и от онова, което виждах да става в света. Това беше ерата на хипитата и моите приятели участвуваха в позволяващи всичко сексуални отношения и вземаха наркотици. Видях печалните последствия от нежеланата бременност, абортите, свръхдозата наркотик — не исках да имам нищо общо с това!

Търсенето започва

Беки, моя близка приятелка, и аз решихме да напуснем колежа и да потърсим нещо по–добро. Трябваше да има нещо по–добро! Решихме да отидем при майка ѝ в щата Уошингтън. Казах на родителите си, че имам нужда да се махна, да се опитам да изчистя ума си от проблемите, които ме измъчваха. Тогава именно карахме през снежната буря в Орегон. След като напуснах отвратена църквата в Сиатъл през онази неделя, се прибрах в къщи и разговарях с майката на Беки, Една, за онова, което изпитвах. Тя ми каза, че познава някой, който може да отговори на въпросите ми. Обади се на Свидетелите на Йехова в Залата на Царството.

Спомням си как ги чаках да дойдат. Трябваше да чакам три дни. Но когато дойдоха, си помислих, че тези са най–християнски изглеждащите хора, които съм виждала през живота си. Това бяха Кларънс и Едит Мьониѐ. Кларънс беше завършил Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ и явно беше добре запознат с Писанията. Веднага бях впечатлена, когато ми обясниха, че Бог има име — Йехова. Усетих, че сякаш светлина светва в ума ми. Първото изучаване продължи три часа и след два дни те дойдоха за друго изучаване.

Бях много развълнувана. Скоро след това се обадих на моите родители по телефона и им казах, че съм намерила истината. Казах им, че Бог има име — Йехова, и че Свидетелите на Йехова поучават истината от Библията. Знаех, че те никога не са чували за Свидетелите на Йехова и ще бъдат също толкова развълнувани, като научат онова, което аз съм научила. Но те бяха чували за Свидетелите на Йехова и бяха доста смутени. Те дойдоха да ме вземат обратно в Калифорния.

Когато се върнах в къщи, знаех, че незабавно трябва да вляза във връзка със сбора. Намерих Залата на Царството и отидох на следващото събрание и седнах вътре. Една сестра ме погледна и ми се усмихна, затова аз я попитах иска ли да изучава с мен. Тя едва не падна от стола си и веднага прие. Бях толкова щастлива да бъда отново със сбора, защото бях започнала да се чувствувам откъсната от тях. Имах нужда от общуване. — Евреи 10:24, 25.

Преследването от страна на моето семейство започва

Родителите ми продължаваха да бъдат много против моята нова религия и ме изпратиха на психиатър. Когато те поискаха резултата от него, той им съобщи, че аз се бунтувам. Казах им, че не се бунтувам. За първи път в живота си бях намерила нещо, което отговаряше на въпросите ми, което ми даде причина да живея.

След това, когато отивах в Залата на Царството, родителите ми се ядосваха много. Те ми казаха, че мога да се запиша за който колеж искам, че мога да правя кариера в която област поискам, и те ще финансират това, но не трябваше да имам нищо общо със Свидетелите на Йехова. Това беше особено трудно за издържане, защото аз много обичах своето семейство. През един твърде неприятен ден майка ми ми каза, че би предпочела да стана проститутка, отколкото Свидетелка на Йехова. Можех да бъда всичко друго, само не и Свидетелка на Йехова. Родителите ми казаха, че трябва да напусна къщата. Псалм 27:10 (NW) ми дойде в ума: „Ако моя собствен баща и моята собствена майка ме оставят, тогава сам Йехова ще ме приеме.“ Една сестра в сбора имаше празна къща и ми я предостави за ползуване.

В Залата на Царството срещнах една сестра, която като мене беше съвсем нова. Името ѝ беше Крис Кемп и ние станахме много добри приятелки и заживяхме заедно. Бяхме покръстени на 18 юли 1969 г. на „Доджер стейдиъм“ в Лос Анджелес.

На събранията на сбора ние наблюдавахме една сестра, която беше целодневна пионерка — Дана Уолф. Тя беше много духовна. Разбрахме, че има нужда от място за живеене и така се сдобихме с една чудесна съжителка.

Спомням си първото си участие в събранието. Трябваше да направя едно представяне и го бях упражнила многократно. Трябваше да представя една книга и знаех всичко наизуст. Но в последната минута го записах и го сложих в джоба си. Излязох на платформата и главата ми се изпразни. Казах: „Здравейте. . . . Здравейте. . . . Здравейте. . . .“ Казах „здравейте“ около пет пъти. Не си спомнях нищо. Тогава се обърнах към присъствуващите и казах: „Обикновено не правя това на вратите.“ Тогава извадих от джоба си смачканото листче и прочетох дума по дума онова, което трябваше да кажа. Когато свърших, седнах на мястото си и започнах да плача.

Братът, който ме беше помолил да направя това представяне, попита присъствуващите: „Какво научихме от това представяне?“ В залата беше тихо. Тогава аз се изправих, обърнах се с лице към слушателите и казах: „Как биха могли да научат нещо? Аз бях ужасна! Разбира се, че не са научили нищо!“ И седнах отново и продължих да плача. Знам, че сега участията ми в събранията са малко по–добри — те не биха могли да бъдат по–лоши от това!

Скоро след това Дана започна да говори, че би искала да намери някой, който би искал да се премести където нуждата е по–голяма и да пионерствува с нея. Тази вечер ние с Крис се прибрахме в своята стая и поговорихме за това. На следващия ден се видяхме отново и аз попитах Дана: „Какво ще кажеш за нас?“ Дана щеше да падне от изненада. Ние бяхме нови; все още не бяхме покръстени достатъчно дълго, за да бъдем редовни пионери! Ние не бяхме изобщо онова, което тя имаше предвид като партньори. Но тя писа на Дружество „Стражева кула“ и те назначиха и трите ни в Мидълсбро в Кентъки.

Противопоставянето на моето семейство не успява

Събирахме си багажа, за да отпътуваме, когато родителите ми се обадиха по телефона, за да ми кажат, че няма да мога да взема колата си извън щата Калифорния. Те бяха гаранти на заема за колата и казаха, че ще се обадят на полицията, ако се опитам да взема колата извън щата. Тогава решихме да пътуваме с автобус. На прощалното празненство в наша чест, един брат, когото бях виждала само веднъж, дойде при мен и каза: „Разбрах, че дължиш 3000 долара за колата си.“ Потвърдих това. Той каза, че искал да ги плати. Аз казах, че не мога да позволя да направи това. Той уговори да се срещна с братята от нашия сбор. Те казаха: „Ако иска да го направи, остави го да го направи. Недей да се бориш с духа на Йехова.“ Така колата беше изплатена. Родителите ми бяха много ядосани, но и поразени от това, че някой може да направи такова нещо. На следващия ден поехме за Кентъки.

Когато стигнахме Мидълсбро, ни беше предоставен апартамент за живеене на гърба на една стара Зала на Царството. Там нямаше изолация. През зимата беше много студено. Дори и през лятото беше студено, но ние бяхме доволни, че сме там, защото не можехме да плащаме наем. Имахме само една малка печка. През зимата се обличахме с няколко пласта дрехи, дори и за в леглото. Понякога сутрин върху целия под имаше един слой лед и чорапите ни замръзваха за него. В банята винаги имахме чук подръка, за да разбиваме водата в тоалетната, която замръзваше през нощта.

Крис и аз бяхме целодневни вестителки само от пет месеца, но вече водехме много и добри библейски изучавания и беше много вълнуващо да сме там. Бяхме толкова щастливи, че средно имахме повече от 150 часа месечно през тези първи месеци на пионерска служба. Дана искаше да служи като временен специален пионер за лятото и затова реши да отиде до Централата на Свидетелите в Ню Йорк. Ние никога не бяхме ходили там, затова решихме да пътуваме с нея. Докато бяхме там, Дана отиде в Отдела по службата и ние отидохме с нея. За наше учудване те назначиха и трите ни като целодневни специални пионери.

Баща ми не си държи на думата, изкривява значението на библейски стих

През същия месец, през който започнах службата като специален пионер, Сатан увеличи усилията си да ме съсипе. Получих подробна сметка от банката, която гласеше, че трябва да започна да плащам 32,80 долара месечно за образованието си в колежа. Това беше много неочаквано, защото родителите ми винаги бяха казвали, че ще плащат образованието ми, ако имам отличен успех, какъвто и имах. Писах на баща ми и го помолих да не гледа на мен като на Свидетелка на Йехова в това отношение, а като на своя дъщеря. Припомних му по любещ начин за уговорката, която имахме относно моето образование — че ако имах оценките, които той искаше, той щеше да плаща образованието ми. Помолих го да не стоварва това бреме върху мен, защото щеше да ми е много трудно да плащам тези суми, тъй като имах само 50 долара месечно, с които живеех. Ако плащах по 30,80 долара месечно, щяха да ми остават само 17,20 долара за живеене.

Баща ми отговори с един библейски стих в писмо. Той писа: „Тъй като ти винаги използуваш Библията, какво ще кажеш за стиха: ‘Ако не иска някой да работи, той нито да яде.’ Ти не използуваш образованието си за нищо полезно, тогава трябва да плащаш вноските на банката.“ — 2 Солунци 3:10.

Когато получих краткото, грубо съобщение, то ме нарани дълбоко. Качих се на колата си, излязох самичка и плаках, защото не знаех как да постъпя. После спрях да плача и се разгневих. Разбрах, че не моите родители са срещу мен, а Сатан. Изкрещях на Сатан да се маха от мен, защото няма да победи, няма да успее да ме накара да прекратя пионерската си служба.

Много трудности, много благословии

Намерих си работа с непълен работен ден, която беше 20 часа седмично — 11 часа един ден и 9 часа на другия ден — и продължих да служа като специален пионер. Бързо научих как да се възползувам от магазините с намалени цени. Зимният ми гардероб се състоеше от четири поли за един долар. Зимното ми палто струваше 1 долар и 50 цента. Работих като миячка на подове, за да мога да си купя чифт ботуши за 20 долара. Всички ние трябваше да напрягаме силите си. За да се опитам да спестя пари, си направих спестовна книжка. Понякога внасях 25 цента и след това ги изтеглях за бензин. Мисля, че на банковите служители им беше неприятно, като ме виждаха, че идвам. Накрая те закриха спестовната ми книжка — винаги имах толкова малко пари в нея. Аз спирах на бензиностанцията и исках да ми налеят бензин за 25 цента. Мисля, че след известно време, където и да спирах за бензин, обслужващите въздишаха уморено, щом ме видеха. Понякога нямахме пари за бензин. Много пъти сме сядали в колата, знаейки, че имаме много малко бензин, но също така знаейки, че някъде ни чакат, за да изучаваме Библията. Понякога, когато отивахме в пощата, сред писмата си намирахме и плик с един долар от някого — достатъчно, за да ни помогне да изкараме. Въпреки всички трудности виждахме как ръката на Йехова ни помага. Това беше толкова вълнуващо.

Спомням си как събирах изхвърлени бутилки, за да си купя марки за писма. Спестявах три месеца за чифт обувки от 8 долара. Тогава се случи нещо много специално лично за мен. Бях останала само с два чифта бельо. Обърнах се към Йехова в молитва и му казах, че смятам, че не е много уместно да се моля за това, но че не знам какво да правя. Две седмици по–късно получих един пакет със 17 чифта пликчета, един комбинезон, блуза и други неща! Всичко това ми беше изпратено от някой, за когото не бях чувала нищо вече цяла година!

Един от главните проблеми в тази област беше контрабандата с алкохол. Поради своите незаконни действия в някои райони хората бяха много подозрителни спрямо непознати. Въпреки това имах много изучавания и в крайна сметка се оказа, че работя сама средно по 25 часа седмично в проповядването. Никога не съм се чувствувала толкова близо до Йехова както тогава, защото трябваше да разчитам изцяло на него. Човек разбира, че не нещата, които има, са важни, а взаимоотношенията му с Йехова; че не материалните неща го правят щастлив, а Йехова го прави щастлив. — Лука 12:15.

Аз получавам ново любещо семейство

През месеца, през който приключих с изплащането на сметката за своето образование в колежа, аз срещнах своя бъдещ съпруг и най–добър приятел Джеф Малоун. Той беше в Бетел, една година по–късно се оженихме. Когато се ожених за Джеф, аз не само се ожених за него, но получих и неговите майка, сестра и чичо, които обичам много. Нашата обща любов към Йехова ни обединява повече от всяка друга връзка. Джеф и аз получихме назначение в Юнион сити (Тенеси), като специални пионери. Ние бяхме там само четири месеца и подадохме молба за Бетел, която беше приета.

Напуснахме Бетел през 1980 г. и дъщеря ни Магън се роди по–късно през тази година. Синът ни Джефри Т. се роди през 1983 г. Понастоящем и двамата с Джеф служим като редовни пионери заедно със сбора Форест Хил във Форт Уърт (Тексас).

Ние решихме, че ще направим всичко възможно да възпитаме децата си да обичат Йехова. Макар че Джеф служи като старейшина, той винаги поставя духовните интереси на нашето семейство на първо място. Ние следвахме препоръките на Дружеството за редовното посещаване на събранията, за четенето на нашите деца, за участието в проповедната служба, за обсъждането на дневния текст и за работата на строежите на Зали на Царството. И двамата често прекарвахме повече от час, когато слагахме децата да спят — като пеехме песни заедно с тях, четяхме им библейски разкази, като се молехме с всяко от тях поотделно. Целта на нашето семейство е да бъдем всички заедно в целодневна служба. Едно нещо винаги беше много силно през годините — да се държим заедно като семейство, да вършим неща заедно като семейство: и в работата, и в играта.

Като поглеждам назад, мога да потвърдя, че Давид е бил прав, като е казал: „С какво ще се отплатя на Йехова за всички блага, които ми дава?“. (Псалм 116:12, NW) Няма нищо, което Сатан може да причини и което Йехова да не може да поправи. Имам близко любещо семейство с Джеф и Магън и Джефри Т., всички сме обединени в службата на Йехова; и освен това получих едно чудесно целосветско семейство, защото съм част от организацията на Йехова. Това е нещо, за което винаги ще бъда благодарна. — Разказано от Карън Малоун.

[Снимка на страница 23]

Карън със своя съпруг и с двете си деца